Топ 7 мита за онлайн бизнеса и грубата реалност зад тях

Топ 7 мита за онлайн бизнеса и грубата реалност зад тях

Онлайн бизнесът е популярна тема в съвременното публично пространство. Всеки, чул-недочул, разпространява слухове и сензации, свързани бизнеса в интернет. Така, с времето, постепенно се изграждат митове, които са доста далече от истината, но влияят върху мирогледа и вземането на решения от страна на начинаещите онлайн предприемачи.

Тук бих искал да опиша и развенчая най-популярните митове за онлайн бизнеса. За всеки мит давам описание на “митичната” ситуация и представяне на реалността.

Считам, че тази информация е особено важна за начинаещите онлайн бизнесмени, защото нейната цел е да им свали розовите очила и да им помогне да видят грубата и гола реалност. Ако я харесат (или поне не ги притеснява), готови са за онлайн предприемачи.

1. Става лесно

Да, лесно е, но тук има една уловка. Практикуването на онлайн бизнес и свързаните с него дейности наистина е лесно, но не за всеки. То е лесно за онлайн маркетинг хората, които отговарят на определени характеристики (виж “Онлайн бизнесът за мен ли е?”). За тях е лесно, защото те живеят с тези неща, работят на компютър по 12 и повече часа на ден, комуникират, решават проблеми, проследяват, анализират, подобряват.  Със сигурност не е лесно нито просто, но за тях е удоволствие. Иначе не става. Трудно си е.

2. Става бързо

Определено от старта до успеха на един онлайн бизнес може да се стигне доста бързо. Тази скорост, обаче, далеч не е гарантирана. Знам за онлайн магазини, които в рамките на няколко години имат над 30-пъти увеличение на обема поръчки и оборот. Също така, обаче, познавам собственици на магазини, които за същото време са постигнали минимален или почти никакъв напредък. Така че, Интернет и технологиите ни дават възможността да пораснем като бизнес наистина бързо, но – в  крайна сметка – нещата зависят от нас.

Също така, “бързо” не означава “днес”, “утре”, “тази седмица”, “този месец”. Необходими са ви няколко месеца до 1 година, за да видите резултати от усилията си и поне 3-4 годии, за да превърнете онлайн бизнеса си в нещо силно, голямо и стабилно. Разбира се, както казах по-горе, това може да стане и след 20 години или никога да не се случи.

3. Всеки може да го направи

Да, наистина, абсолютно всеки може да стартира онлайн бизнес. Това може да стане, буквално, от днес за утре. Изключително лесно и бързо стават нещата (на старта). Но дали този бизнес ще бъде успешен и дали човекът ще се задържи на онлайн попрището, това никак не е сигурно.

Така че, за да обобщим – всеки може да стартира и то лесно. Не всеки, обаче може да продължи и да бъде успешен.

Съжалявам, ако попарвам ентусиазма ви, но съм длъжен да споделя каква е реалността.

4. Изкарват се много пари

Тук, ключовият въпрос е  какво означава за вас “много пари”?

За някой, изкарването на 1000 лв допълнително на месец си е страхотно постижение и огромна сума пари. За други, ако оборотът е под 10 000 000 евро за първата половина на годината, се води крах, който може да срути компанията и доверието на инвеститорите.

Да, онлайн бизнесите, в световен мащаб, генерират огромни суми. Но същото може да се каже и за телекомуникационните компании, нефтодобивните компании, веригите магазини и големите адвокатски кантори, например.

Така че, можете да очаквате достатъчно добри постъпления от онлайн бизнеса си, но със сигурност тук парите не падат от небето и не без полагането на съответни по сила и постоянство усилия.

5. Не са необходими инвестиции

Всъщност това не е съвсем мит. Наистина можете да стартирате своя онлайн бизнес с малко или почти никакви пари. Но, разбира се, тук има уловка. Ако нямате пари за инвестиране, ще се наложи да инвестирате нещо друго.

„Няма безплатен обяд!“

В случая става въпрос за много голяма част от вашето лично време, контакти, лягане късно, ставане рано, изоставяне гледането на телевизия и други навици, отнемащи от времето ви за правене на онлайн бизнес.

6. Доходите са пасивни и бизнесът може да е на автопилот

Честно да ви кажа, тези неща за пасивните доходи, обикновено можете да ги намерите в страниците, рекламиращи продукти и услуги за бързо забогатяване. Такъв тип послания са насочени право в нашата мързелива същност.

Всички (може би) искаме да не правим нищо (или почти нищо), но да имаме всичко – пари, свободно време, „играчки“, пътешествия и прословутият коктейл на плажа.

Проблемът е, че реалният живот не работи така (поне от моя опит).

Да, наистина, някои от процесите в онлайн бизнеса могат да бъдат оптимизирани или дори автоматизирани с помощта на софтуерни продукти и workflows. Въпреки това, до сега не съм виждал бизнес, който е изцяло на „автопилот“.

Обикновено, стремежът е да автоматизирате, доколкото е възможно, еднотипните и скучни дейности. Тези дейности, които трябва да бъдат направени, но не изискват вашия пълен потенциал.

Все пак, обаче, налага се вие, като предприемач, да измисляте стратегии, да планирате, да управлявате дейности и процеси, да водите преговори, да развивате бизнеса, да осигурявате партньори, да ръководите екипа си и т.н.

Можем да кажем, че доходите тук не са пасивни, а „асинхронни“. Това означава, че вие влагате труд, усилия, време и получавате печалба. Но какъв ще бъде вашият резултат, зависи от това колко добър предприемач сте и от вашите маркетингови умения. Можете да работите малко, а да изкарате много. Можете да не работите няколко дни или седмици, а бизнесът да продължава да върви.

Да, това е възможно, но не и да оставите всичко на самотек, а парите да се сипят върху вас.

7. Работиш по 2-3 часа на ден, а през останалото време се забавляваш

Тази заблуда се появи с книгата на Тим Ферис „Четиричасовата работна седмица“. Не казвам, че е пълна лъжа. Казвам само, че познавам предприемачи от всякакъв калибър – от дребни соло-предприемачи, до мултимилионери – и нито един от тях не работи само по 2-3 часа на ден.

Повечето са постоянно в бизнеса. 24 часа на ден. Те мислят за бизнеса, развиват го, решават казуси. Мислят „схеми“. Борят се с конкуренцията. Оптимизират. И това им доставя удоволствие, искат го. Не защото някой ги кара, а защото им харесва и им вдига адреналина.

Това, което могат да направят те, вместо да работят само по 2-3 часа всеки ден, е да управляват времето и усилията си. Мога да решат днес да работят 2 часа, а утре 18. Това могат и това със сигурност и вие ще можете.

Но, поне моят опит и знания, не познават сериозен и стабилен бизнес, на който да са му достатъчни по 2-3 часа на ден работа от страна на собственика.

Нали знаете израза „Твърде хубаво за да е истина!“. Така е и с „разказите“ за онлайн бизнеса. Да, хубаво е, забавно е и се правят пари. Но – както всяко смислено и ценно нещо – изисква посвещение, работа, усилия, постоянство и находчивост. Ако сте готови да приемете това, всички „митове“ за онлайн бизнеса могат да станат за вас реалност.

Как да отсеем бизнес идеите с висок потенциал за успех?

Как да отсеем бизнес идеите с висок потенциал за успех?

Ако сте човек, изпълнен до козирката с предприемачески дух, сигурен съм, че постоянно генерирате идеи за бизнеси. Сигурно имате малко или голямо черно тефтерче (или файл), където си ги записвате, складирате и къткате.

Когато времето за измисляне на идеи отмине, обаче, и дойде моментът за действие, обикновено изпадаме в лека или тежка форма на ментално-емоционален блокаж.

„Коя идея да реализирам?!“

Въртим, сучем и стотината идеи ограничаваме до 10 и по-малко не можем. Всичките си ни харесват. Чувстваме ги като свои деца и изпитваме почти физическа болка, ако трябва да изоставим някоя от тях.

В същото време, всеизвестна истина е (доказана многократно в практиката), че е изключително трудно, ако не и невъзможно, да водим и развиваме успешно повече от един бизнес.

Всяко сериозно бизнес начинание изисква време, работа, посвещение, организация, нерви. Не можем да жонглираме с няколко бизнеса, просто 24-те часа на денонощието не са достатъчни.

Да, ако разполагаме с обучени екипи с автономни лидери, можем да дирижираме много бизнеси, както правят повечето едри бизнесмени. Но те работят на ниво на абстракция, което стартиращите бизнесмени не могат да си позволят.

Когато полагаме основите на бизнеса си, обикновено сме сами или с един или двама съдружници. Единият се занимава с оперирането на бизнеса, другият – с маркетинга. Всички са претоварени. Няма как да се поеме повече от една бизнес идея и да се реализира адекватно на пазара.

Именно затова, на най-началната фаза на бизнеса – когато избираме бизнес идеята – е добре да посветим достатъчно време и усилия, за да сме уверени в избора си и да си дадем възможността да се посветим на реализирането на идеята изцяло.

Ако не сме убедени, че това е правилната идея, на която сме готови да отдадем времето, здравето и личния си живот (хе-хе, звучи гадно, нали), тя още от сега е обречена на неуспех. Или ще се демотивираме и ще саботираме бизнеса (явно или неосъзнато) или просто ще изоставим идеята на някакъв етап.

Как обаче да решим коя от многото идеи да стартираме?

Има множество методи, но искам да ви предложа един подход, който ми е любим и мисля, че ще се хареса и на вас.

В чест на СССР и нашето комунистическо минало, нека кръстим този подход:

Методът на петолъчката

Той се състои от пет елемента, пет сита, през които пресяваме нашите бизнес идеи. Тези от тях, които преминат и през петте цедки, са наистина достойни да бъдат реализирани. Петте критерия на метода са:

1/ Скорост на пускане

2/ Потенциал

3/ Бариера за влизане в бизнеса

4/ Асинхронност

5/ Контрол

Сега, да разгледаме елементите поотделно…

1/ Скорост на пускане (Time to Market)

С най-прости думи казано, желателно е да стартираме тази бизнес идея, чиято същност позволява да излезем на пазара максимално бързо.

Пример за бавно навлизане на пазара (за стартиращи бизнеси) е разработването на биотехнологичен продукт, например. При него е необходима сериозна инвестиция от средства, след това дълъг период на изследване и разработка, а накрая – административни процедури за лицензиране/одобряване на съответното биологично нещо (лекарство, препарат и т.н.)

Пример за бързо навлизане е „простата“ търговия. Купуваш стоката, заснемаш я, качваш я на сайта, „вкарваш“ трафик и вече имаш поръчки.

Още по-бързо навлизане на пазара е предоставянето на услуги и консултации. Публикуваш информация за тях онлайн и започваш да размахваш сайта си, търсейки клиенти.

Ясно е, че не можем всички да стартираме лесни и бързи бизнеси. Ако спазваме това правило, никой никога няма да направи нещо дългосрочно и стабилно, като например фабрика за преработка на отпадъци в електроенергия.

Уговорката тук е, че говорим за стартиращи бизнеси, които имат спешна и бърза нужда от пари в брой, приходи, клиенти, кеш. По-сложните проекти, които изискват по-големи инвестиции, по-големи екипи и по-дълго време за реализация, обикновено се реализират от компании на друг етап от своето развитие.

2/ Потенциал (Scale)

Колкото и прекрасна да е нашата бизнес идея, някакси не искаме – след нейната реализация на пазара – да имаме двама клиента, единият от които е майка ни.

Преди да излезем на пазара, е добре да оценим колко голям е той. Или поне да предположим неговия мащаб.

Как става това? Ето един простичък пример:

Да предположим, че сме измислили страхотен продукт за млади бащи. И искаме да разберем, дали идеята има потенциал.

Можем да се опитаме да търсим статистически данни колко са семействата в България и така да установим колко бащи имаме на разположение. За целта търсим в Гугъл, разбира се, и попадаме на данни от Националния статистически институт с неизвестна актуалност:

http://www.nsi.bg/Census/DomSemTable.htm

Попадаме на следната таблица:

Източник: НСИ

Виждаме, че имаме над 1 200 000 семейства с деца и 49 789 бащи с деца. Да го закръглим на 1 250 000 бащи.

Според една методика, имайки такава оценка за обема на пазара, можем да разчитаме, че ще успеем да достигнем до към 1-2% от него. Нека да бъдем консервативни и да заложим 1%.

Това прави 12 500 потенциални клиента.

Ако приемем, че цената на нашия продукт е 200 лв, то разполагаме с потенциал около 2 500 000 лв.

Сега, да помислим за това каква би била дългосрочната стойност на един клиент. Грубо казано – „колко пари можем да му вземем“?

Нека да дам един пример: Ако продължим да таргетираме бащите и помислим какво можем да им продадем, ето какви идеи ми хрумват на първо четене:

1/ Основен продукт: Слънчеви очила със сензор за сила на слънцето, които подават сигнал, че трябва да се намаже бебето/детето със защитен крем, като показват и какъв да бъде слънцезащитният фактор – 200 лв.

2/ Шапки за слънце за деца на различна възраст – 10 лв.

3/ Специални детски слънчеви очила (със забавни разцветки) – 30 лв.

4/ Плажна чанта с мотиви „Баща-син“, „Баща-дъщеря“, „Баща-близнаци“ и т.н. – 20 лв.

5/ Слънцезащитен крем с различен защитен фактор – 10 лв х 2 флакона на сезон = 20 лв.

6/ Специален чадър за плаж (иновативен) – 30 лв.

7/ Плажни топки, фризбита и други – 10 лв х 3 = 30 лв.

8/ Приспособления за игра с пясък (лопатки и т.н.) – 20 лв (на комплект).

9/ Детски надуваем пояс – 10 лв.

И т.н.

Разбира се не всичките 12 500 бащи ще купят и не от всички продукти, но сега оценяваме потенциал на пазара, а не колко приходи точно ще имаме.

Ако съберем потенциалните приходи от един баща и то само в рамките на един сезон, се получава следното: 370 лв х 12 500 = 4 625 000 лв.

Как ви се струва тази сума? Това е предполагаемият таван на вашия бизнес за дадената територия.

Ако не разполагаме със статистическа информация, друг приблизителен метод за оценка на общия размер на пазара е като използваме таргетиращите инструменти на Facebook, например.

Ако искаме, чрез Facebook Ads Manager да открием колко са хората, които се интересуват от бащинство, ето какво правим:

1/ Създаваме кампания и в рекламната група, отиваме на Detailed Targeting:

2/ Пишем като интерес „Fatherhood” и вижте какво се получава:

Разбира се, това са само хората, които са показали активен интерес към информация, свързана с бащинството и при това хора, които имат профили във Facebook. Както се вижда, тук оценката на пазара е далеч под 1 2500 000.

Ако възнамеряваме да използваме Facebook като основен канал за реклама, това число ще е доста по-адекватно за нашия случай.

3/ Бариера за влизане в бизнеса

Конкуренцията е здравословно нещо, но само когато не е в твърде голямо изобилие. Ако в нашата пазарна ниша не открием конкуренти, това е малко притеснителен сигнал. Поради някаква причина, тук не се правят пари. По-малко вероятно е да сме измислили някаква немислимо гениална и супер-оригинална идея, за която никой не се е сетил. Това може да се разглежда и като „Син океан“, но не искам да задълбавам чак толкова.

Ако има умерена конкуренция, това е добре. Виждаме, че нишата има потенциал – вече има играчи. Можем да ги наблюдаваме, да се учим от грешките им и да надграждаме и иновираме, за да завладеем пазарен дял.

Обаче, ако конкурентите са твърде много, тогава започваме „да се прескачаме“ с тях. На дневен ред се появяват ценови и други войни, мръсни номера и всякакви други пречки за бизнеса. Борбата става безмилостно жестока.

Един от начините да ограничим конкуренцията е да реализираме бизнес идея, която е трудна за реализиране за повечето бизнеси, но лесна за нас. Тоест, бариерата за влизане в бизнеса да е висока. Какво имам предвид?

Ако възнамеряваме да създадем агенция за Facebook маркетинг и реклама, например, навлизаме в една сериозна „касапница“. Ще трябва да се борим с вече утвърдили се имена в бранша, както и с 248-те такива „агенции“ (разбирай: „фрийленсъри“), намиращи се дори само на територията на ж.к. „Младост 2“ в София.

Тук бариерата за вход е ниска. Всеки, влязъл два пъти в Ads Manager-а и пуснал 3 кампании, усеща мощта и вдъхновението от Facebook рекламата и има възможността да се титулова „експерт по фейсбук реклама“. Също така, инструментите за работа са безплатни, компютрите са сравнително евтини, а бързият Интернет достъп е почти без пари.

Друг е въпросът, обаче, ако започнете да предлагате услуга, свързана с маркетинг автоматизация или conversion rate optimization, например. Тук бариерата за вход е малко по-висока, заради изискваните доста специфични познания и опит, който може да бъде натрупан основно на доста скъп и трудно достъпен (поради тази причина) софтуер.

Така че, ако можете да изберете бизнес идея, чиято същност „препречва“ по някакъв начин влизането на други играчи на вашия пазар (поне за известно време), направете го. Дайте си малко преднина.

4/ Асинхронност

Под „асинхронност“ имам предвид да изберете такава бизнес идея, която – като бизнес модел – е развързана от вашето време, като собственик на бизнес. Ще го покажа с пример, защото не се сещам за академичната дефиниция.

Пример за не-асинхронна бизнес идея: Вие сте много талантлив графичен дизайнер и решавате да предлагате тези услуги на нашия и чуждестранния пазар. Това е супер и съм сигурен, че тази работа ще ви носи удовлетворение. Проблемът, обаче, е, че този бизнес не е асинхронен. Вземате пари, само когато работите и точно толкова, колкото работите. Обикновено ви се заплаща на час. Ако изработите Х часа, получавате заплащане Х, умножено по Y лв на час. Толкова. Ако не работите, не получавате нищо. Тук се налага да работите яко.

Пример за асинхронна бизнес идея: Вие пак сте си дизайнер. Но, вместо да предлагате услуги, създавате много красиви дизайнерски продукти. Това може да са готови темплейти за уебсайтове или графични материали; може да са картини или комикси; може да са керамични произведения; може да са рисунки за тениски. Няма значение. Важното е, че вие изработвате дизайните веднъж, а след това можете да ги продавате много пъти. И колко продавате, не завиди директно от обема работа, който влагате. Ако правите некачествен маркетинг, може да продадете за 100 лв. Ако сте добър с продажбите, може да изкарате и 10 000 лв на месец. Тук, ако работите умно, ще бъдете възнаградени с повече приходи.

5/ Контрол

Не започвайте бизнес, при който ножа и баницата не са във вашите ръце. Ако печалбите и самото съществуване на вашето начинание зависи от друг (един или малко на брой субекти), вие сте в постоянна опасност.

Ето няколко примера:

1/ Вие сте афилиейт маркетьор. Промотирате програми за отслабване и изкарвате добри пари. В един момент, обаче, създателят на тези програми продава бизнеса си, а новият собственик променя условията. Вие не отговаряте на тях и вашият бизнес изчезва за една нощ.

2/ Вие имате блог, който е популярен, обаче е на безплатна платформа, като Blogger или WordPress.com. Представяте продукти и услуги, пишете спонсорирани статии и продавате рекламно място. Печелите добре. Един неприятен ден, обаче, някаква част от ваша публикация се е сторила несъответстваща с Terms & Conditions на Google или WordPress и вашият блог е спрян за неопределено време. Отново, доходът ви изчезва яко дим.

3/ Продавате много успешен продукт чрез Dropshipping и той става популярен. Конкурентите научават за него и започват и те да го продават. Поради това, че нямате изградена собствена марка и продуктът не е уникален (нямате контрол над него), всеки може да отхапе парче от пазарния ви дял.

Какво можете да направите?

1/ Вместо да сте афилиейт партньор, вие създайте продукта и наемайте партньори.

2/ Вместо да ползвате безплатни платформи, купете си собствен хостинг и домейн.

3/ Вместо да продавате продукти, които всички продават, създайте собствена марка и уникален продукт.

Мой любим блогър твърдеше, че според едно проучване, причина № 1, поради която хората не стартират бизнес е стреса и невъзможността да се избавят от „Парализа на анализа“, да изберат бизнес идея и да започнат да я реализират на практика.

Решението на един такъв проблем е наличието на ясни и прости критерии за оценка и пресяване на наличните бизнес идеи.

Предложените от мен 5 критерия едва ли са идеални и единствени, но смятам че биха ви помогнали много за избор на бизнес идеята, която ще ви направи щастливи и богати.

А вие как се справяте с проблема „Коя бизнес идея да избера?“

Принцесата: Разказ за една чудна трансформация

Принцесата: Разказ за една чудна трансформация

Електронни Психиатре или какъвто си там,

Трябва ми помощ и то спешно! Необходима ми е истинска принцеса иначе ще си умра така… Да му се не види. По-добре да почна от началото.

Аз съм хидрометеоролог в регионалната частна телевизия „СВАТ ТВ“ – Джулюница. Казвам се Пинтос Задвас – имам леко гръцки произход, но майка ми не обичаше да говори за това.  А аз много обичам да ходя на риба. Дойде ли събота и неделя, първата ми работа е да нарамя въдиците и да се юрна към язовира. Добре, че си нямам у дома половинка – само да ми вика и да ми дава зор. Ерген съм и това е много полезно за мускулите на ръцете ми… Имам предвид, че сам върша цялата къщна работа, вие какво си помислихте?

Една събота, пак така тръгнах към язовира с най-хубавите си въдици. Очаквах добър улов. Небето беше ясно, слънцето не печеше много (защото беше още 7 часа сутринта). Намерих си едно страхотно място, в нещо като заливче. „Е тука ще си, е… майката от риби“ – викам си аз и заметнах въдиците. Приготвих се за кратко чакане и динамично използване на сакчето след това за 10-килограмовите шарани… Но се излъгах. Слънцето напече, вратът ми изгоря, потта ми потече и в гъ… Но нищо не беше клъвнало досега, да му се не види… Седя си аз, правя си сянка с един вчерашен вестник и едновременно си вея с него. По едно време чух някакво скрибуцане. Заслушах се. Скрибуцането постепенно придоби, изненадващо за мен, формата на човешки членоразделени думи.

– … ще се превърна в принцеса. Ей, чу ли ме. Ела насам. Мога да се превърна в принцеса и ще заживеем щастливо до края на живота ти… кхъ-кхъ… до края на живота ни…

Глупости някакви ми се причуваха – явно от жегата. Продължих да се взирам в плувките, които ми действаха доста хипнотично. Но това не попречи да чуя скрибуцащото мърморене.

– А, това не подейства, чакай да пробвам нещо друго. – След това невъобразимо пронизително крякане изора мозъка ми:

– Ей, пич, искаш ли едно яко чукане с готина принцеса?!!! – Това привлече вниманието ми… Погледнах по посока на гласа. В една туфа трева беше клекнала огромна жаба. Ама не каква да е жаба. Това беше най-грозната крастава жаба, която някой някога е виждал. То не бяха брадавици, то не беше слуз – ужас. Аз от малък не мога да понасям жаби, откак една (от най-малките) ми влезе отзад. Подхвърлих насмешливо към жабата (осъзнавайки някъде отстрани, че се опитвам да разговарям с жаба (?)):

– И к`во? Трябва да те целуна ли? И после ще се превърнеш в една готина принцеса и така нататък?

– Абе не, малко се промениха нещата, откакто я разказваха тая приказка на малките деца. – изкряка жабата и подскочи по-близо до мен. – По принцип навремето магьосниците омагьосваха моите колежки, като намазваха устните си с една специална отвара и ги целуваха. От това те се превръщаха в жаби и трябваше да бъдат отново целунати от някой друг, за да възвърнат предишния си вид…

– Е да де, и аз това имах предвид. Но искам да знаеш, че много ме е гнус от жаби и няма да те целуна, ако ще да се превърнеш и в принцеса Даяна, Бог да я прости.

– Хъм-кряк-мхъм, и аз точно това ти разправям. Моя магьосник беше малко авангарден, така да се каже…

– И кво от това?

– Ами за да ме превърне в жаба, той си намаза, как да ти кажа, оная работа, кхъ-кхъ… И после взе че ме нае… Абе нали се сещаш?

– Ха-ха-ха. Е, сега има доста да чакаш някой да повтори това, за да те превърне в принцеса, ха-ха-ххххххх… Ама ти на мен ли го предлагаш това?! Гнйъъъъъъъъх-плюууугн!…

– Ъхъ. Какво ще кажеш.

– Не!

– Аре бе, мой човек. Един път ще се прегнусиш и после цял живот с принцеса ще живееш.

– Абе ти луда ли си ма – луда жаба – ха-ха…

– Ама аз съм принцеса, временно превърната в жаба.

– Е да де, ама сега си една много грозна крастава жаба.

– Но ако ме превърнеш отново в принцеса, ще се изкефиш много.

– Ми то аз принцеси не съм виждал – само по телевизията, ама те са много грозни (е освен Принцеса Даяна, ама тя – нали знаеш…).

– Абе остави ги тия. Това не са принцеси. Аз съм истинска принцеса.

– Е и?

– Принцесите са изключително красиви и грациозни създания. Те са нежни и прекрасни. Гласът на една принцеса е като камбанка, ръцете й са изящни, краката й са дълги и стройни… Очите са като дълбоки езера…

– Стига с тия глупости, ма! Няма да стане!

– Добре де, ще ти го кажа по друг начин. Принцесите имат едни такива гоооотини, страхотно големи и кръгли цици… с една гладка кожа – само за лиз… – ти си знаеш. Краката им са лесни за обхващане и меки на пипане. Задникът на една принцеса, охххх, задникът е нещо страхотно – трябва да го видиш и пипнеш – иначе нищо няма да разбереш. Да не говорим за други неща от тялото на принцесите, че може да ти прималее.

– И кво сега – ти си принцеса. Такава ли си наистина? – започнах да се колебая аз.

– Мрън-мъх-кряк-мрън-д…

– И ти имаш едни гооотини големи цици, меки на гледане и твърди на пипане?

– Мрън-мъх-мрънд…

– И задникът ти е невъобразимо готин?

– Е дрънмг-мрън…

– И само с мен ще се… така ли? И винаги когато поискам ще може да … с тебе … ?

– Дххх-мръннн-хъмх…

– Добре де, сега както си жаба, как ще ми влезе, като ще ти разпоря гъ…, така де?

– Абе ти за това не се питеснявай. Ще се оправя. Нави ли се?

– Мммм, един последен въпрос. На кое кралство си принцеса? То сега не са останали много…

– Абе то е едно древно кралство, не го знаеш него… ама е много богато.

– Като каза „богато“. Някакви пари с тебе ще дойдат ли?

– Никакви притеснения да нямаш за това! Аре, сваляй ципа…

Тая жаба успя да ми замотае главата. Виждах във въображението си как обхващам едно стройно тяло, кръшно и нежно. Как ръцете ми се разхождат по гооотините й гърди и задни полукълба… как езикът ми оставя влажни следи по нежната й кожа… как ме гледа с прекрасните си очи и ми говори с нежното си гласче „Влез, скъпи. Сега излез, скъпи. Пак влез… Страхотен беше. Хайде пак…“ Потекоха ми лиги и започнаха да образуват гъста пяна по и около устата ми. Погледнах към гадната жаба.

– Аре, докато не съм размислил. – Разкопчах се и затворих очи, но след малко чух

– Кхъ-кхъ, ъъъъ, мой човек…

– Дддмммдаа?

– Ъъъъ, знаеш ли, оная, хъм, работа не ти е в подходящото състояние, ако разбираш какво искам да кажа.

– Оооо, ама ти искаш и да ми стане ли?

– Е сега и ти! Как иначе да стане работата?

– Ама виж сега. Не може да ми стане и посмъртно, като те гледам.

– Ми не ме гледай, бе пич. Представяй си ме след това каква ще стана.

– Абе аз пробвах… ама хайде, ще пробвам пак.

Отпуснах въображението си. Хубаво беше това, което си представях. Много хубаво дори. Де да беше истина. Пък можеше и да стане, кой знае? Дано не ме е прекарала тая жаба, че мамка й… Докато си мислех, усетих леко побутване и тактично прокашляне.

– Кво, пак ли не стана? – ревнах, като отворих очи със замах.

– Абе не, бе. Тоя път стана. Спокойно. – Фокусирах погледа си. За малко да си глътна езика, добре че имам здрави нерви. На две педи от лицето ми се пулеше нещо. Човек ли, жаба ли, крокодил ли? Не можех да преценя. Май повече приличаше на кон? Де да знам – изпуснах се в гащите. По-скоро – изпуснах се върху тях. Бързо прибрах гордостта си, като в същото време отскочих с всичка сила вертикално нагоре. Направих го, защото осъзнах, че съм възседнат от нещо толкова грозно и отвратително, че получих тик на единия тестис (през неравни интервали от време се извърташе и ме удряше по тила). За чудовище не беше грозна – така е. Но тя твърдеше, че е принцеса.

Взех десетте метра до най-близкото дърво за по-малко от секунда и се строполих в корените му. Погледнах към съществото и преглътнах многократно. Сърцето ми биеше в гърлото. Първо – тя беше гола. По това всъщност познах, че „то“ е „тя“. Потърсих изящното тяло, но открих много близко подобие на Джаба Хътянина. Кожата й имаше за много добър приятел целулита. Косата й – нещо доста абстрактно – дълго, черно и оплетено – се увиваше около врата й и под мишниците. Там се сливаше с космите по гърдите, раменете, врата и коленете. Тук не споменавам гъстите мустаци, оформени заедно с брадата в стегнато катинарче – те бяха красиви. Близко и дълбоко разположените очи й придаваха леко неандерталски вид, подсилен от гъстите слети вежди и издадената долна челюст. Пълните устни разкриваха огромни жълти зъби. Гушите бяха няколко, но най-изразителна беше третата. Господин Електронни Психиатре, ако сте виждал борец-шампион по сумо, то ще придобиете реална представа за телосложението на тази дама. Онемях. Което, обаче, не се отнасяше за нея.

– Как е, готин? Харесвам ли ти? Ще ме водиш ли у вас най-накрая. Стига си ме съзерцавал.

– Мммммпхгнъъъм…

– Как се казваш?

– Ммм-пп-интос.

– Добре, Мпинтос…

– Не ма, краво, Пинтос се казвам! И ще влезеш у нас само през трупа ми. Как ме преметна само! Нали каза, че си красива, кръшна, имаш готини цици и т.н. Я се виж каква си кощрамба!!!!

– Я не обиждай, смотаняк такъв! Не съм казала, че съм такава. Казах, че принцесите по принцип се счита, че са такива. Аз съм истинска принцеса, това ти казах. А истинските принцеси, повечето от тях, изглеждат леко грозновати, но това е аристократична грозноватост. Тя се осветява от вътрешната красота… Това, че сега съм грозничка, не означава, че съм такава всъщност и, че ще бъда такава завинаги.

– Грозничка?!! Грозничка ли каза?! По-грозен изрод не съм виждал дори и на „Мис Макси Шоу“. Мамка ти. Отивам си.

– Идвам с теб.

– Забрави! И дума да не става!

– Така ли ще ме оставиш – на произвола на съдбата? Без дрехи, без познати, без пари…

– Да.

– Мръсник. Ти си един плебей, един простак. Ако беше благородник, никога нямаше да извършиш такава подла постъпка…

– Да ти възвърна човешкия вид ли?

– Простак! Не това, а да ме оставиш сама и беззащитна тук имах предвид.

– Можеш ли да переш и чистиш?

– Една принцеса не прави такива неща!

– Само така се счита. Истинските принцеси трябва да могат да се справят с всичко.

– Никога! Аз си имам гордост!

– Аз пък имам непрани гащи и мръсни чинии. Чао.

– Чакай бе, мога да усетя грахово зърно през десет дюшека.

– Аз пък имам косми в ушите. Ще си изпера гащите сам тогава. И чиниите ще си измия. Поне няма да те гледам. – изсумтях аз, награбих въдиците си и се заизкачвах по брега.

– Добре де. Какво са едни гащи и едни чинии за жена, която истински обича. Ти ми върна човешкия вид. Задължена съм ти и ще бъда до теб завинаги. Идвам.

– Зззз-завинаги ли каза? До мен?!! Завинаги?!

– Ммм-да. Няма как. Ти ми върна нормалния вид и сега съм прикрепена към теб, така да се каже. Кармичен дълг, нали разбираш?

– Не, не разбирам. Искаш да кажеш, че не мога да се отърва от теб вече?

– Ами, като се замисли човек… Да, така е.

Бях уплашен и объркан. Трябваше ми време за размисъл. Тюх да му се не види – една минута секс, после цял живот мъки. Затова, за да спечеля време й изръмжах:

– Аре идвай. И трай, че дяволите ше те зимат.

– Извинявай, ама съм гола…

– Е, това е положението.

– Не мога да мина през селото в този вид.

– Ми ше чакаш да се стъмни и тогава ше дойдеш. Къщата ми е една сива, едноетажна до градския бунар – на площада. Аре… Пък до довечера си припомни чистенето и прането…

Вечерта се изсипа над селото ни. Прозорците ми почерняха от тъмнината навън. Започнах забележимо да треперя. На вратата се почука деликатно. Замръзнах. Почука се по-силно. Направо някой се опитваше да избие вратата от пантите… Взех една дръжка от лопата и отворих вратата. Там стоеше жабата-принцеса и потропваше с босите си крака по прага ми. Може би й беше студено. Питам се как ще й е студено, след като има толкова много козина по тялото си? Не се зарадвах никак, като я видях. Тъкмо бях започнал да си мисля, че съм имал някакви халюцинации, причинени от жегата и жаркото слънце в темето ми. Но не би…

– Влизай! – грубо я подканих, като се отместих от вратата. – Гащите ми са в банята, а чиниите са в мивката. Въпроси?

– Дрехи някакви няма ли да ми дадеш?

– Ми за какво са ти? Имаш си телесно окосмяване. Ха-ха…

– Да де, ама не е хигиенично. – Представих си как намирам топки козина в храната си, по дрехите си и така нататък… Доста живо си го представих.

– Добре, ела тука – в стаята на баба ми има някакви пеньоари. Други женски дрехи нямам. (Разбира се не й казах за шкафа с фино дамско бельо. То не беше за този тип употреба.)

– Благодаря, скъпи. Обичам те… – явно се опитваше да спечели благоволението ми, но тия на мен не ми минаваха:

– Абе я се разкарай, че… – Теглих й една и отидох в хола да гледам мача, дето скоро започваше.

По някое време, като се напих, взех да си мисля. Абе кво й е лошото на грозната жена. Както се казва – „Грозна, грозна, ама жена!“ Вярно, че ще ме е срам да се показвам с нея пред хората, ама си има и някои предимства. Никой няма да иска да ми я отнеме. Тя няма да може да кръшка по собствено желание. Ще ми бъде вечно задължена, че съм я приютил и ще прави, каквото й кажа… Ще готви, ще пере, ще чисти, ще работи – абе каквото й кажа… За секс – ще си намеря някоя друга, че тая не мога да си я представя в тази роля… По едно време се усетих. Абе какви ги приказвам – не било толкова лошо?!! Ми че това си е жив кошмар. Не че аз съм красавицата в тая двойка, ама тая е не звяр, ами „ДЗВЕР“! Трябва да я разкарам! „Жена, жена, ама ГРОООЗНА!“ са казали хората и като че точно за тая са приказвали.

Минаваха дните, тя ми слугуваше, а аз си мислех. Упорито мислех. Абе дали пък нямаше начин да я пречукам и да я скрия? … Няма начин – по-яка е от мен, пък и не съм такъв човек. Ми тогава кво? Не мога да я изгоня – нали вече е вързана за мене… Яаааа, дойде ми един път идея, да не би пък да е възможно да я превърна обратно в жаба и да се отърва от нея по този начин. Струваше си да се помисли по въпроса. Ама как ще стане това? Май трябваше да се прежаля пак и да я … Оххх – мъка. Поне го правех с някаква ясна цел. Кво да се прави… Доста време се каних и кандърдисвах и една вечер се реших. Тя нещо метеше около мене, а аз гледах новините. Хванах я за задника и я дръпнах на дивана (добре че съм пъргав и се отместих, че щеше върху мене да седне).

– Ела тука, Принцесо, да си поприказваме.

– Ооо, скъпи, вече не ми ли се сърдиш? – изчурулика тя с дълбокия си бас.

– Е пък ти. Кога съм ти се сърдил? Знаеш ли кво?

– Какво скъпи?

– От много време не съм бил с жена. Ако трябва да съм честен – от няколко години единственото еб…, нали се сещаш, беше с тебе, ама когато беше жаба…

– Сигурно ти е много тежко?

– Да бе, да. Тежичко ми е! Та тия дни се сетих нещо дето ти ми го каза. Пак тогава, когато беше жаба.

– Кое по-точно, миличък?

– Ами там нещо ми спомена, че винаги, когато ми се прииска, нали знаеш, ти ще ми даваш, така да се каже… Ако разбираш какво искам да кажа…

– Май не казах точно така, скъпи. Точните ми думи бяха „Дххх-мръннн-хъмх…“

– Няма значение! Вече толкова съм закъсал, че даже и от тебе не ме е гнус. Аре в спалнята.

– Не може, слънце.

– Хлъц. Какво?! Казах – иди се поизмии и – в спалнята!

– Абе не! Няма да стане.

– Как така? Не помниш ли, че аз ти върнах човешкия вид и така нататък. Задължена си ми.

– Така е, ама оная работа няма да стане.

– Ше взема да се ядосам. Бегом в спалнята. Може и да не се миеш.

– Не.

– Аааа, сетих се. Сигурно не можеш без предварителна игра. Нали така? Принцесите са изтънчени същества, хъ-хъ. – В същото време я награбих за задника, а другата ми ръка потъна в диплите на бюста й. Ще стане моето и това си е. Усещах я аз, че не иска и много добре знаех защо. Тя също знаеше, че ако я нае…, ще се превърне пак в жаба. И се дърпаше. Следователно бях на прав път. Ще я опъна, та каквото ще да става. Станах и я задърпах (разбира се, не можах да я помръдна и на милиметър – беше около два пъти по-тежка от мен).

– Хайде, ставай и идвай с мен. Не мога да чакам цяла вечер. Сега ми се иска. После може и да не ми се иска. А като те гледам – друг шанс няма да имаш в живота да се облажиш.

– Пинтос, ти сериозно ли искаш да спиш с мен?

– Да! По-сериозен не съм бил никога досега.

– Оххх, добре, но не отговарям за последствията…

– Аз също – ухилих й се. Бях победил.

Половин час по-късно туловището й се извисяваше над мен като планина, а аз я гледах с изпулени очи и леко изкваквах от време на време.

– Нали те предупреждавах, бе глупако. Процесът на моето преобразуване още не беше завършен. Сега съм в междинна и нестабилна фаза. Да беше изтърпял още няколко дена – ама ти – сега ти се приискало. На ти сега. Ха да видим как ще накараш някоя жена да ти позволи да я… в тоя ти вид. Хе-хе-хе.

Скокнах по-далече от нея под един стол и я загледах с неприязън.

– Върни ми човешкия вид, вещице! Ще те ухапя.

– Ха-ха. Няма да стане. Ти за каква ме мислиш. Гледай си работата. – Тя избумтя с дълбокия си глас и излезе от стаята и отиде кой знае къде. Мамка му да е… Как се насадих. Значи тя затова не е искала да се … Щото съм щял да се пре… Щото се превърнах в гаден крастав жабок, да се е… в главата.

Цели дни подскачах след нея из стаите и я увещавах да ми позволи да я обладая, за да си върна човешкия вид. Но тя твърдо ми отказваше. Един ден, както си я молех – бях го ударил вече на плач – тя застина в средата на стаята. Брадичките й се разтресоха, а дебелите вежди се спуснаха ниско над очите.

– Стой! Ето! Мисля, че дойде момента. Скоро трансформацията ми от жаба в принцеса ще приключи напълно.

– Абе нали като те изтаковах се превърна в принцеса – от ония грозните?

– Не, това, както ти казах и преди, беше и още е, само междинната форма. Ти какво си мислиш, че като в приказките, всичко ще стане за един миг? Нетърпелив глупак! Ето… Идва…

Тялото й се изпъна, лицето й се изкриви и тя с конвулсия разкъса дрехите си – продължаваше да носи само пеньоара на баба ми без нищо отдолу. Разкри се познатата ми гледка. Беше все така грозна и отвратителна, дебела и космата като мечка. Започна да се гърчи и да се гъне във всички посоки. Падна на земята и започна да трепери и да се търкаля, като в същото време издаваше нечовешки звуци на мъка и болка. Чак на мен ми стана жал. А в същото време подскачах панически, за да се скрия под бюфета, за да не ме премаже. Затворих очи – когато я видях преди това за последно – кожата й кипеше и космите пушеха с гаден миризлив пушек и цвъртене.

Изведнъж всичко утихна. Отворих едното си око. После и другото. После и устата. Тя лежеше сред разкъсани дрехи и слуз. Тялото й се лъщеше гадно от слузта, която обаче, постепенно се оттичаше. Но вече бях забелязал промяната. Тя беше там – Богинята на красотата. Да го духат всички манекенки и фотомодели. Черна, права, тежка коса се спускаше от раменете й и покриваше част от изящни, прекрасни, заоблени гърди. Кожата й беше гладка и нежна като скапаните розови шибани цветчета. Краката й ми се струваха поне по километър дълги. А лицето… Мамка му… Прекрасни големи езерно сини очи. Устни, като… ами УСТНИ! Зъби като, като, като… като най-готините зъби в Холивуд… Веждите й – тънки и изящни… Езикът ми изпадна от беззъбата жабешка уста. А Принцесата се надигна, с което разкри нови части от тялото си, които не виждах до този момент. Призля ми. Такава красота не бях виждал дори и в Playboy.

– Квак. Еба си майката, Принцесо. Много си готина. Квак.

– Така е, знам.

– Ще ми помогнеш ли сега да си възвърна човешкия вид, ти знаеш как. После ще заживеем щастливо и така нататък.

– Не.

– Ама как не, не помниш ли, задължена си ми…

– Това вече го чух. Не е защото не искам.

– Ами що тогава?

– Щото няма да стане вече. Ако сега ме из… таковаш, аз ще се превърна в жаба, а не ти – в човек.

– Как така?

– Ами така. Не исках преди това да ти казвам, за да не те тревожа, ама няма как вече… Аз имах само един шанс и го използвах. Ако сега се превърна в жаба, няма да мога да стана пак човек.

– Ами аз?

– Ми ти – не знам. Аз не мога да те оправя. Трябва да чакаш принцеса, да я убедиш да ти се предложи и тогава може би имаш шанс да се превърнеш пак в предишния Пинтос. Ако аз ти дам – пак ще си останеш жаба. Съжалявам.

– Квак.

– Трябваше да си малко по-търпелив, приятелю. А знаеш ли колко хубаво щеше да ни е сега. Аз с новото си тяло, а ти с твоето си…

Прималя ми, но не съм сигурен дали жабите мога да припадат. Изкваках отчаяно и заподскачах към двора. Оттогава се лутам през селото и търся някоя съселянка с царско потекло да ми даде, ама се правят, че не ме чуват. Но наскоро видях шанса си. Едно от комшийчетата ми имаше компютър и интернет. Издебвах го, когато пускаше големи даунлоади през нощта и заспиваше, отивах на компютъра му и си чатех с други сродни души. Така попаднах на твоя адрес, Електронни Психиатре.

И се обръщам към теб с гореща молба за помощ. Моля те, помогни ми да си намеря принцеса. Дай да я убедим да си легне с мен. А като стане работата – ще я накарам и на теб да ти пусне един-два пъти. Какво ще кажеш? Добра сделка, а?

Чакам с нетърпение отговора ти.

Пинтос Задвас
(временно жаба)

ВЗЕМИ БЕЗПЛАТНО МОДУЛ 1 ОТ ПРОГРАМАТА „ЕДНА РАБОТА, ДВЕ ЗАПЛАТИ“

Направи първите стъпки към свободата сега!

Приключенията на Бубулинка, мама Сладурка и татко Пипон

Приключенията на Бубулинка, мама Сладурка и татко Пипон

Разказът на калинката

Беше един много, ама много мързелив следобед.

Бубулинка лежеше по корем на нежната свежо-зелена трева и съзерцаваше една калинка, която все още не беше решила в каква посока да отлети. Мама Сладурка се наслаждаваше на следобедното слънце, изтегната на шезлонга с чаша шарена напитка в ръка. А татко Пипон се люлееше бавно, лежейки в хамака под големия дъб и прикриваше с ръка екрана на таблета, за да не му блести слънцето, докато чете новините.

Бубулинка се беше надвесила над калинката и се чудеше дали да я вземе и да й помогне да излети или да й подаде една сламка, за да може тя да се огледа по-отвисоко и да намери пътя си. В този момент, обаче, калинката внезапно спря да се лута, изправи се на задните си крачка и се обърна към Бубулинка.

“Здравей, искаш ли да ти разкажа за най-забавната игра на света?“ – изписука калинката.

Отначало Бубулинка не можа да повярва на ушите си, но после се приближи още повече и видя, че калинката не само, че й говори, но и размахва подканващо антените си.

„Искам! Кажи ми!“ – Любопитна, както винаги, Бубулинка за нищо на света не би пропуснала възможност да научи нещо ново, още повече пък игра. Тя се намести по-удобно в тревата, приближи се още повече до калинката и подпря глава върху ръцете си, наострила уши.

„Сигурна ли си? Ако ти кажа, няма връщане назад!“ – Калинката изгледа Бубулинка изпод малката си черна вежда, която всъщност не се забелязваше на фона на черното й лице и черни очи.

„Какво толкова може да се случи?“

„Може да ти стане толкова интересно, че да не можеш да спреш да играеш.“

„Че защо бих искала да спра?“

„За да си починеш, например.“

„Дори за почивка ли не може да се спре?“

„Не.“

„Обаче, казваш, играта е много интересна?“

„Най-интересната на света.“

„Разкажи ми за нея.“

„Добре, но помни – това не е обикновена игра. Може така да те погълне, че да се забравиш.“

„Престани да увърташ и ми разкажи!“ – Бубулинка се изнерви от уклончивите изказвания на калинката и й подаде пръста си с припрян жест. Вместо да се изкачи по него, калинката подхвръкна леко и се настани на дясното рамо на Бубулинка, близо до ухото й и започна да шепне.

Отначало очите на Бубулинка се ококориха. После устата й зяпна. Усмивка изгря на лицето й, а после и весел смях я разтресе цялата. След това внезапно устните й се нацупиха, а личицето й стана сериозно. Юмручетата й се стиснаха. А калинката продължаваше да шепне с напевен глас в ухото й.

След известно време Бубулинка отново се усмихна. По лицето й вече нямаше напрежение, а само много зле прикрито любопитство и съвсем ясно видим ентусиазъм.

„Благодаря ти, калинке!“ – обърна се тя към калинката и я свали внимателно от рамото си на тревата.

„Моля, пак заповядай“ – изписука калинката – „но не забравяй, това е само игра. Игра. Не е наистина.“

„Не се притеснявай. Аз съм голяма. Ще се справя.“

Бубулинка помаха за сбогом на калинката, изправи се пъргаво, отупа полепналите по рокличката й треви и камъчета и се запъти с бодра крачка към мама Сладурка и татко Пипон.

Когато се приближи достатъчно, тя – без излишни увъртания – ведро се обърна и към двамата…

„Искате ли да ви разкажа за най-забавната игра на света?“

Семеен съвет

„Не!“ – отсече татко Пипон, като направи грешката да не погледне преди това мама Сладурка – „Твърде рисковано е!“

„Ама, тате, това е само игра! Нищо лошо не може да ни се случи.„

„Това е пристрастяваща игра. Тези са опасни. Можеш така да се вманиачиш, че да загубиш контрол върху себе си.“

„Ами че аз и сега нямам контрол върху себе си. Когато ми се прииска да си хапна сладолед, не мога да се контролирам.“

„Бубулинке, не ми извъртай думите и не се прави на бебе. Много добре знаеш какво искам да кажа!“ – татко Пипон започваше леко да се ядосва. – „Тук говорим за много по-сериозно обвързване.“

„Абе, Пипоний, чупи гипса.“ – мама Сладурка погледна двамата лека усмивка, играеща закачливо върху перфектните й устни. – „Не искаш ли да си имаме малко интересни семейни преживявания? Ще затъпеем тук, в този рай – температурата винаги е 25 градуса, бризът охлажда точно, колкото трябва, гледката е умопомрачителна, а най-големият ми проблем днес беше да избера какъв цвят бански да облека.“

„На мен, пък, много си ми харесва. Вие все приключения искате. Не може човек на спокойствие да си поседи на верандата, да си пие коктейлчето и да си пише кротко по листчета.“

Бубулинка и мама Сладурка се спогледаха съучастнически. Татко Пипон не видя погледа им, защото беше зает да се паникьосва заради рисковете от новата идея на Бубулинка. Именно затова не разбра как стана така, че в първия момент се излежаваше на шезлонга, а в следващия – плюеше водата, влязла в носа му от стремглавото падане в басейна.

А мама Сладурка започна нова офанзива, без дори да се опитва да прикрива, че я сърбят ръцете да се хвърли в новата игра.

„Помниш ли когато не можеше да плуваш, а после се научи. Отначало те беше страх, ама после го преодоля. Сега как се чувстваш?“

„Е, по-добре.“ – смънка татко Пипон.

„А когато те беше страх да караш кола? После стана майстор шофьор и сега се гордееш със себе си, нали?“

„Да, ама аз още не съм толкова добър…“

„Помниш ли, че те беше страх и да се гмуркаш?“

„Е, то пак си ме е страх, ама нямаше как да не се гмурна, след като Бубулинка го направи преди мен.“

Татко Пипон усети, че губи битката и вече нямаше за какво да се хване. Тия жени сякаш не бяха чували думата „риск“. Или просто не ги интересуваше как се пише.

„Навиии сеее!” – Бубулинка следеше погледа му и моментално забеляза как защитата му се срути с гръм и трясък. Мама Сладурка беше силен съюзник.

Гарванът

Бубулинка вървеше по една тясна и приятно утъпкана пътечка, като си свирукаше весело. Всъщност се беше замислила и свирукането беше по навик и показваше колко дълбоко е потънала в мислите си.

Изведнъж нещо се препречи на пътя й и тя се вгледа в него. Видя пред себе си едно полуизсъхнало дърво с един единствен дебел клон, прикрепен към черно-сив дънер.

Върху клона стоеше гарван, който нервно изграчи, когато тя едва не се блъсна в него. Именно това извади Бубулинка от мислите й.

Пътечката се разделяше на две други пътечки, преминаващи от двете страни на дървото, в две различни посоки.

„Стой“ – дрезгаво се провикна гарванът, гледайки строго Бубулинка.

„Аз и без това си стоя, защото се чудя по коя от пътечките да тръгна“.

„Не е достатъчно да се чудиш. Трябва да избереш. Ако тръгнеш по лявата ще бъдеш щастлива. Ако тръгнеш по дясната – ще си нещастна. Кой път избираш?“

„Що за глупав въпрос? Естествено, че избирам да тръгна по лявата пътечка.“

„Но преди теб минаха още 9 човека и избраха да вървят по дясната пътечка.“

„Какво значение има на къде са тръгнали хората преди мен? Аз искам да бъда щастлива и ще си вървя по лявата пътечка.“

„Виж, обаче, колко е хубава и гладко утъпкана дясната пътечка. А виж лявата колко е камениста, с дупки, бабуни, кал и локви.“

„Дясната е отъпкана и гладка, но аз съм си избрала лявата.“

„Да не съжаляваш после?“ – провикна се след нея гарванът.

„Повече ще съжалявам, ако не мина по нея“ – Бубулинка се засмя с глас, продължи да си мънка любимата песничка и с бодра крачка продължи по лявата пътечка.

Гарванът я проследи с поглед, докъдето можеше и постоя известно време неподвижен. След това измъкна черен тефтер изпод крилото си, отбеляза нещо в него и се усмихна хитро, доколкото можеше при положение, че не разполагаше с устни.

Малката мушичка

Докато припкаше по пътечката, Бубулинка чу странно, почти незабележимо, жужене. То беше толкова тихо, че приличаше на писукане на много малко пиленце.

Тя се опита да установи от къде идва този звук и най-накрая – вглеждайки се внимателно и от близо в едно цвете до пътечката – видя една малка, много малка, мушичка, която обикаляше възбудено около него.

„Аууу, колко е красиво! Ау, колко хубаво мирише! Ау, колко е меко и приятно на пипане! Аууу, колко приятно свири вятърът в листенцата му! Ау, колко е вкусно…“ – мушицата зарови глава в централната част на цветето, пълна с меден прашец.

„Защо толкова се вълнуваш, мушичке, та това е едно малко и – бих казала – доста обикновено цвете?“ – зачуди се на глас Бубулинка.

„Напротив! То е прекрасно, уникално и единствено!“ – мушичката не можеше да прикрие вълнението си – „Искам да му се насладя с цялата си душа. Да го усетя с всичките си сетива.“

„Защо това е толкова важно за теб?“ – зачуди се Бубулинка.

„Защото вчера не бях тук, а утре няма да мога. Единствено сега и тук мога да му се порадвам.“

„Но това цвете и утре ще си бъде тук. Можеш да си го душиш, колкото си искаш.“

„Може да е тук, а може и да не е. Но аз няма да съм тук. Може би не ме позна, защото съм покрита цялата с меден прашец. Аз съм мушица-еднодневка. Живея само днес. Утре няма да ме има.“

„Искаш да кажеш, че разполагаш само с един ден? Но това е страшно малко!“

„Да, непоносимо малко е, но това е животът. Искам, за това кратко време, да изпитам колкото може повече приятни, интересни и забавни неща. И това малко цвете е едно прекрасно начало.“

„А не ти ли е мъчно, че утре няма да можеш да пърхаш около цветята и да се издигаш над поляните?“ – попита загрижено малкото момиче.

„Не. Дори не мисля за това. Вчера ме е нямало. „Утре“ не съществува за мен. Аз имам само моето „Днес“ и то ми е напълно достатъчно.“

„Струва ми се несправедливо – ти имаш само „Днес“, а аз имам и „Вчера“, и „Днес“, и „Утре“.“

„Сигурна ли си, че ги имаш? „Вчера“ е само спомен – не можеш да го пипнеш. „Утре“ още не е дошло и докато не дойде, никога не можеш да си сигурна в него. Ти също разполагаш само със своето „Днес“.“

Бубулинка погледна нагоре към слънцето с леко притеснение – вече наближаваше обяд.

„Аууу, какво ще правя сега? Имам само „Днес“?“ – завайка се тя. – „От къде да започна и какво да правя?“

Мушицата направи няколко бързи кръга и изписка в ухото на Бубулинка:

„Започни от тук и сега. Прави като мен – наслаждавай се на цветята, радвай се на небесата, усмихвай се на слънцето и гадай по облаците, тичай боса по тревата, развявай си косата, разговаряй с птиците и играй с животните в гората. Твоят ден е днес. Утрешния – не го мисли.“

Бубулинка се замисли, гледайки втренчено в едно синьо цвете. Когато вдигна очи и потърси мушицата, тя вече беше отлетяла надалеч и жизнерадостното й жужене се чуваше съвсем слабо, докато се плъзгаше по въздушните течения.

Нарцисът

Бубулинка продължи по пътечката, като подскачаше от крак на крак и весело си свирукаше. Опитваше се да помисли върху краткия живот на мушичката, достатъчно съдържателен, според мнението на самата мушичка.

Както си вървеше, вниманието й привлече едно жълто цвете, край пътечката. То се открояваше на фона на околната зелена трева и червени и лилави цветя. Беше само, с гордо изправено стъбло и ярко жълт цвят.

На Бубулинка й се стори, че то й маха с листенца, затова се наведе към него.

„Хей, ти какво си“ – попита го тя. Днес беше разговаряла с гарван и мушичка, защо пък не – и с цвете?

„Не ме ли позна? Виж ме колко съм красиво? Колко е нежен жълтият цвят и колко приятно зелено е стъблото ми? Не виждаш ли как съм се изправило и колко съм стройно?“ – жълтото цвете избълва всичко това на един дъх. А Бубулинка се зачуди на думата „дъх“, тъй като -очевидно – цветето не дишаше в общоприетият смисъл на думата.

„Не, не те познах. Скоро дойдох тук и не познавам всички обитатели.“

„Аз съм най-прекрасното цвете! Много се харесвам и много обичам себе си, да знаеш!“ – цветето още повече изправи стъбълцето си.

„Ами то, че се обичаш и харесваш, го разбрах веднага, но не знам как се казваш. Нека се запознаем, аз съм Бубулинка…“ – Бубулинка се опитваше да бъде максимално учтива, въпреки, че самодоволството и самохвалството на цветето й идваше малко в повече. Не че на него самото изглеждаше да му пука от това.

„Аз съм Нарцис, най-прекрасното и най-ароматното цвете на тази поляна!“

„Аха. А кой ти каза, че си най-прекрасното?“

„Ами аз си го знам. Не е необходимо другите да ми го казват!“

„Да, ама може да има и други също толкова красиви и ароматни цветя, на полянката. Ти познаваш ли ги всичките?“

„Не ги познавам всички. Говоря само с тези, които са ми приятни и интересни. Не всеки е достоен да общува с мен.“

„А другите харесват ли те?“ – попита го Бубулинка, крайно заинтересувана от високото му самочувствие.

„Не ми пука. Важното е, че аз се харесвам.“

„А щастливо ли си?“

„Защо питаш?“ – подозрително се изпъчи цветето.

„Аз искам да бъда щастлива и затова искам да се запозная с други хора… ъъъ, пардон, цветя, които са щастливи. Може пък да науча нещо от тях“.

„А ти в момента не си ли щастлива?“ – изгледа я цветето, отгоре до долу.

„Всъщност, щастлива съм, но все си мисля, че може и повече.“

„Щастието е онова чувство, при което листенцата ти трептят на лекия вятър, докато слънцето грее, а небето е чисто синьо над теб.“

„Да ти кажа честно, аз нямам листенца“ – Бубулинка прехапа устни, опитвайки се да осмисли идеята на нарциса.

„Това, което исках да ти кажа, че няма повече или по-малко щастие. То е вътрешно състояние – или си щастлива, или не.“

„Все още не си ми отговорило – щастливо ли си ти?“

„Щастливо съм, разбира се!“

„А какво те кара да се чувстваш така?“ – Бубулинка се заинтригува.

„По-добре ме попитай какво не ме кара да се чувствам така“.

„Добре. Какво НЕ те кара да се чувстваш така?“

„Това беше риторичен въпрос“ – скастри я цветето – „Аз съм красиво, харесвам се, обичам се, и се чувствам прекрасно, поглъщайки слънчевата светлина и усещайки лекия ветрец в листенцата си. Всичко ме кара да се чувствам щастливо.“

„Ами аз. Като си нямам листа и стъбло, какво да ме на кара да се чувствам щастлива.“

„Мисля, че достатъчно дълго време ти отделих. Май не ме слушаш внимателно. Помисли над думите ми, защото аз, освен красиво, съм и умно. А сега мисля да отделя останалата половина от деня, за да се наслаждавам на себе си. Довиждане!“

„Хмм. Довиждане.“

Бубулинка изгледа цветето за последен път. То изглеждаше напълно вгълбено в себе си и по никакъв начин не издаваше, че й обръща внимание.

Тя продължи по пътечката, но този път по-бавно и умислено. След малко, погледът и просветна и на лицето й грейна усмивка.

Тя разпери ръцете си и заприлича на малък самолет с рокля на цветя. След което се затича по пътечката, като издаваше с всичка сила звуци като „Бърррррр“ и „Бръм“.

Очаквайте продължение…

ВЗЕМИ БЕЗПЛАТНО МОДУЛ 1 ОТ ПРОГРАМАТА „ЕДНА РАБОТА, ДВЕ ЗАПЛАТИ“

Направи първите стъпки към свободата сега!

Онлайн бизнесът за мен ли е или да си търся друго призвание?

Онлайн бизнесът за мен ли е или да си търся друго призвание?

Общо взето, има два вида хора, интересуващи се от онлайн бизнес.

Първият тип са тези, които са чули, че това сега е модерно, че се изкарват много пари и т.н. Тези хора се хвърлят в различни бизнес модели и дейности с единствената цел да се сдобият с високи приходи и после да прекарат остатъка от живота си на мек шезлонг с мохито в ръка. Много от тези “онлайн предприемачи” скоро се отказват, понякога с псувни, от тези занимания и продължават да работят на заплата или да въртят квартални далаверки (образно казано).

Има и втори тип хора. Това са тези странни птици, които още в училище непрекъснато са “цъкали” на компютъра, докато техните връстници са играли футбол навън или са пушили евтини цигари зад училището. Тези хора просто обичат технологиите, компютрите, приложенията, Интернет. Но това не е всичко. Те обичат да научават нови неща, обичат да експериментират и понякога правят по много неща едновременно (което им харесва). Те може да успеят да изградят печеливш онлайн бизнес, може и да не успеят, но през цялото време го правят с изплезен език и с огромно удоволствие.

Въпросът е вие от кой тип сте?

Опитах се да извадя нещо като общи черти на успешните онлайн хора и ето до къде го докарах:

1. Промяната

Онлайн предприемачите се чувстват комфортно в условията на динамично променяща се бизнес и технологична среда. Те осъзнават, че “Всичко тече, всичко се променя!” и това важи с особена сила в Интернет. Те знаят, че по всяко време Facebook или Google могат да сменят политиката или технологиите си, че внезапно може да се появи силен конкурент от някой невзрачен co-working space или че просто нов вирус може да удари компютъра им. Не че това не ги притеснява, но те са свикнали с промяната и имат нагласата да я приемат и да реагират адекватно и овладяно, когато (не “ако”) тя се случи.

2. Новото, модерното, иновациите

Хората, които успяват в Интернет, обичат новостите, иновациите. Интересуват се от новите технологии, новите начини за маркетиране, промените в начините за комуникиране, от нови софтуерни продукти. Въобще, всичко ново (особено технологично) ги вълнува много силно.

3. Технологиите

Технологиите са тяхната най-голяма любов. Влюбени са в комютъра си (понякога), обожават да “разцъкват” нови приложения, да изследват сайтове, да експериментират с нови улуги или софтуерни продукти. Технологиите са второто им аз. Имат по няколко смартфона, приставки, джаджи, компютри и всякакви други технологични играчки. Могат да инсталират WordPress, да работят с Facebook Business Manager и да създадат имейл кампания в MailChimp.

4. “Цъкане” на компютър по 12+ часа на ден

Онлайн бизнесмените осъзнават, че бизнесът им се управлява през компютър и са готови да “цъкат” по компютъра в продължение на 12 и повече часа на ден. Това е най-интересното занимание за тях “да си работят на компютъра”. Могат да го правят от вкъщи, от офиса, в самолета, в кафене. Просто ги оставете на спокойствие с техния компютър/таблет/смартфон.

5. Комуникация онлайн

Тези хора много повече обичат и се чувстват комфортно, ако комуникират онлайн – по имейл, съобщения в WhatsApp, Viber, Skype, Facebook Messenger, Slack. Те не обичат да говорят по телефона и дори понякога се изнервят от срещите на живо. Обичат онлайн комуникацията и я считат за нещо напълно естествено, предпочитат я.

6. Достатъчност на собствената компания

За тях не е проблем да останат в собствената си компания. Удобно и приятно им е да бъдат сами, да размишляват, да работят по своите проекти. Не винаги им е необходима човешка компания, а самотата не ги плаши по никакъв начин. Забавно и интересно им е да си бъдат сами. Често другите хора ги дразнят.

7. Постоянно обучение, научаване на нови неща

Интернет като цяло и онлайн бизнесът, в частност, са под непрекъсната промяна. И от това следва, че всеки, който иска да бъде успешен в тази област е необходимо да посвещава сериозна част от времето си, за да се запознава с новите неща, да се самообучава, да чете, да гледа онлайн курсове и т.н. Успешните онлайн хора обожават да научават нови неща. Четат много. Преминават през онлайн обучения. Слушат подкастове. Експериментират. Постоянно искат да научат нещо ново в своята област, а и извън нея. Това ги прави и по-креатвни и с по-широк кръгозор. Те са машини за възприемане и обработка на нова информация.

В колко от горните 7 характеристики се разпознавате? Отговорихте ли си вече на въпроса “Онлайн бизнесът за мен ли е?” Както и да сте отговорили на този въпрос, бих искал да ви предложа един непоискан съвет:

“Моля, хвърляйте се в морето на онлайн бизнеса, защото обичате и/или искате да плувате в него. Не го правете само заради парите.”

Ако не последвате нахалния ми съвет, е вероятно или скоро да се откажете, или да се провалите, или просто да ви е много трудно по пътя към успеха в Интернет бизнеса.

Така че, следвайте сърцето си и плувайте за удоволствие.