Нежни уши

Драги ми електронни Психиатре,

Имам голям проблем. И той се състои в това, че не мога да прекъсвам хората докато говорят. Да точно така! Знам – всеки го може, но не и аз. Колегите и приятелите ми вече знаят този мой недостатък и се надпреварват да ми разказват неща, които въобще не ме интересуват, но затова пък разказването им отнема часове. Те знаят, че каквото и да ми говорят, аз ще ги слушам учтиво и няма да се осмеля да ги прекъсна – ще ги изслушам докрай.

Посъветвайте ме какво да правя!!! Вече знам биографиите на толкова много хора, че мога да послужа и за енциклопедия. Натоварен съм с всички възможни подробности за интригите в службата и знам с голяма точност кой с кого спи, на кого не му става, на коя какви са й … и така нататък. Някои неща са пикантни, признавам, но когато те затрупат с тонове такава информация, неволно се превръщаш в професионалист – просто не обръщаш внимание на пикантериите…

Но най-много ми тежи, че напоследък един от моите по-далечни познати – Венутис – ме взе на мушка. (между другото аз се казвам Брендхмулгр) и започна ежедневно да ми разказва истории от своя живот. Разбира се в това няма нищо чудно – нали повечето хора, с които се срещам през деня, правят същото. Но Венутис ми разказва такива абсолютни небивалици и то ги разказва по такъв начин, че напълно ме обърква и часове след неговите разкази не мога да се съвзема от главоразтърсващият ефект на тези глупости. За да Ви се изясни ситуацията, ето какво ми разказа той един път.

Гледахме през перилата с Венутис преминаващите ята слонове и, както обикновено, той говореше, а аз слушах, като от време на време кимах с разбиране. Облаците се бяха скупчили в правилни петоъгълници, което показваше, че ще валят консерви с ролца от раци тази вечер. В задния край на палубата стадо пухкави лилави овце пасеше сочната трева, а свръхпотентният овен от време на време се усамотяваше с някоя от тях в близките храсти. Водопадът пред нас бумтеше весело и гръмогласно, а вятърът развяваше ушите ни. Времето беше идеално за някой от разказите на Венутис и той не пропусна възможността.

“Брендхмулгр, братче, знаеш ли какво ми се случи веднъж? Ама истински случай е.”

“Не знам, приятелю Венутис, разкажи ми, изгарям от интерес.” – казвам му аз и треперя – не знам от нетърпение ли или от яд, че му слушам глупостите.

“Една вечер” – започна той – “карах колата по тротоара, а в скута ми седеше едно готино парче” – тук той ми намигна заговорнически така, че перуката му падна върху очите – “ама каква мадама, братко, супер. Бях я забил в един бар и сега пътувахме към моя скромен мезонет в Лозенец. Тя явно страдаше от излишъци в областта на езика, защото го усещах навсякъде по себе си. Това действа много разконцентриращо, когато кара човек кола…

Та докато пристигнахме тя ме олигави целия, но и аз добре се представих. Надявам се, че през това време някой друг е карал колата, защото моите занимания не бяха от такова естество. Когато пристигнахме се проявих като силен мъж и галантен любовник – вдигнах я на ръце и само три пъти я ударих във вратите, докато се качим горе – на асансьора, на входната врата на апартамента и на вратата на спалнята. Тя не забеляза това, защото ръцете й в този момент обикаляха чувствителни места от моята еротична география, докато моят език и уста правеха същото с нейния пейзаж. Хвърлих я на леглото и се метнах ловко отгоре й. Но тя още по-ловко се измъкна изпод мен и се хвърли панически към банята.

Подходящите неща по тялото й се тресяха по подходящ начин и от това Малкият Венутис стана Големият Венутис. Изстрелях се след нея, но тя беше успяла да се затвори и заключи вътре. Залепих ухо на вратата на банята. Измежду шумовете на плискащата се вода, чувах нежните й мъркания и скимтене, когато се сапунисваше на приятни за пипане места. От тези звуци въображението ми се развихри и усетих определена липса на каквато и да е гъвкавост и еластичност в определена част от тялото си, като гъвкавостта и еластичността в тази област бяха заменени със стоманена твърдост и целеустременост…”

На това място аз преглътнах многократно. Но какво да се прави – все на другите се случваха хубавите неща… А той продължаваше да разказва.

“Най-после чух превъртането на ключа и се приготвих да й се хвърля. Но когато вратата се отвори, тя мина толкова грациозно покрай летящото ми тяло, че аз дори не успях да я докосна, а направо се забих в отсрещната стена. Тя ми прошепна с нежен гласец – ‘Хайде скъпи Венутис-чо, свали деня от тялото си и ела да ми скочиш, жребецо мой… Ще те чакам… На леглото!… Хайде, докато не съм изтекла цялата…’

Тези думи ме подлудиха. Пуснах водата, която се оказа гореща и ме попари. Сграбчих сапуна, но той ми се изплъзна и падна на плочките. Наведох се да го взема, но се подхлъзнах и седнах върху долния чучур на душа. Останах малко в това положение. За да си почина, разбира се… Ти какво си помисли?Станах и започнах да се сапунисвам. Негъвкавите части от тялото ми постоянно се удряха в стените и разните тръби и затрудняваха манипулациите. Но най-накрая – зачервен от топлината и скърцащ на чисто реших да се оплакна за последно…

И в същия момент чух пронизителен крещящ звук от спалнята. ‘Опа, някой ме е изпреварил и е опънал мадамата’ викам си аз и изскочих от банята така, както съм си със скафандъра. Затичах се по пътечката – отляво дървета, а отдясно – е, пак дървета, но и малки полянки.

На пътя пред мен изскочи голям проскубан вълк и профъфли ‘Отбий вдясно и спри. Проверка.’ Изпсувах наум и спрях до едно дебело дърво. Вълкът се приближи зад мен с клатеща се походка и ми каза ‘Отваряй багажника.’ Аз отворих широко и с неприятна изненада усетих как той грубо ми влезе отзад. Неприятно е все пак, имам хемороиди. ‘Чист си’ – вика – ‘продължавай!’

И аз продължих. След известно време минах покрай Червената шапчица тичешком и от яд я ритнах с все сила в храстите. Но някой гадняр с извратено чувство за хумор, беше сложил в нея едно паве, та си изкълчих всичките пръсти на десния крак. Продължих да тичам. Тичам, тичам, а хоризонта взе да притъмнява – пясъчна буря.”

Слушах и съчувствено клатех глава. Вярно, че в разказа му имаше някои несъответствия, но пък такава трагедия – пясъчна буря в антрето! Какви антрета правеха едно време, а сега! … Но той продължаваше…

“Едно кенгуру ме взе на стоп. В торбата му беше топло и уютно, но малко ме убиваха ръчките на три от 20-те мотора, включени в парада на рокери, който се беше скрил на завет от бурята тук. Натиснах копчето и кенгуруто спря на моята спирка, след което изскочих и се затичах без определена посока…

Скоро видях мадамата, която бях подбрал вечерта. Тялото й беше съвършено. Преди минути се беше изкъпала и кърпата й стоеше захвърлена на земята. По гладката й кожа тук там имаше капчици вода , оставили своите похотливи следи по тялото й. Гърдите й се надигаха и спадаха като два ковашки мяха – на човек му се иска да ги натиска, да помпи, да помпи, докато разпали огъня до пожар!… Не искам да описвам гледката по-надолу, че в момента копчетата на панталона ми са слаби и не искам да ги търся по пода…

Космите, излизащи от ноздрите й потрепваха нервно над горната й устна, а устата й беше широко отворена. Като в същия момент беше и силно притисната от едната ръка. ‘Ти ли врещиш, или някоя аларма се е включила на паркинга?’ питам я, а тя нищо не казва, но запази позата си, като чак сега забелязах, че другата й ръка сочеше с трептене огромното ми двойно легло.

Проследих нежните й извивки и накрая финият пръст с червен маникюр. Нокътят се беше забил в нещо бяло, което досущ приличаше на задника на гол човек – вероятно мъж, ако се съди по липсата на всякакъв сексапил във формата на седалищните мускули. ‘К`во е т`ва, ма?! Откъде го намери тоя, не виждаш ли какъв грозен задник има?!’

Момичето само отваряше и затваряше уста притеснено, а изкуственото й чене хлопаше и се местеше във всички посоки по своя воля. Помогнах си с десен прав, за да я разприказвам. Тя ми отговори с нежно 15-зъбово фъфлене ‘В-в-в, л-л-леглото има т-т-труп, скъпи!!!’ ‘И к`во от това, ма, не го ли виждаш, че е грозен?! Стига си го обарвала!’ ‘Н-н-но той е гол, бе Венутис!’

Аз се загледах по-подробно и установих, че е права. И преди малко бях забелязал голия му задник, но като погледнах по-внимателно, установих, че към този задник беше прикрепено цялото тяло и не беше покрито с нищо – само с малко пъпки на някои места и фандъци косми на други. Нищо повече!

‘Значи така, а?!’ вбесих се аз ‘Гол труп!  В моето легло?! И не само че е гол, ами лежи и по-корем!!!’ Мадамата кимаше активно с прическата си. ‘Ооооо, тая няма да я бъде така!!’ заканих се аз и се хвърлих върху нея, повлякох я и двамата паднахме през прозореца, та на балкона.

И тогава се възползвах от голотата й по най-директния начин, за който би могъл да се сети който и да е мъж… Два часа, мой човек, два часа буталото не спря да работи, ако разбираш какво искам да ти кажа…”

Аз притворих устата си, избърсах пяната от там попитах “А с трупа какво стана?”

“Какъв труп?” попита ме Венутис.

“Ами оня в леглото” – викам.

“Аааа, Оня ли? Ами поотместих го малко, за да мога и аз да легна и го наметнах с един чаршаф та да не му гледам голотиите. И заспах, братче, че на другия ден пак бях на работа. Бях пратил момичето за още един стек презервативи и затова смятах, че ще мога да подремна за малко.”

“Е, и?” питам, защото исках да разбера какъв е тоя труп и така нататък.

“Какво е, и?”

“Ами трупа, после какво стана с него?”

“Ааа, нищо особено. Ти пък все питаш за тоя труп. Постоя ми в кревата два-три дни. Само малко се вмириса, та трябваше да стоя със затворени прозорци, че мухите го безпокояха. А на третата сутрин се събуждам и не чувам жуженето на мухи. Протягам ръка, за да проверя как е трупа, защото почти бяхме станали приятели с него… Но какво да видя…”

“Какво да видиш?”

“Ами празно. Мястото му беше празно. Е имаше една локвичка гной и малко полупрогнила кожа, но иначе нищо… Та така… Да знаеш това често се случва?”

“Кое?”

“Ами, на много хора, поне веднъж в годината им идва на гости труп. Стои в леглото или във ваната няколко дни, без да проявява никакви видими признаци на активност и след това изчезва безследно. Нищо особено, човек просто трябва да има здрав стомах, това е…”

Стоях и гледах танца на охлювите в краката ни и мислех върху казаното. По едно време установих, че гледам всъщност едно кучешко ако, около което весело обикаляше върволица охлюви, изправени на задните си крачка. Гледах, гледах, пък забравих за какво мислех. Погледнах към Венутис, но него го нямаше – сигурно пак са го повикали по спешност – я да спасява някоя девица от серийно изнасилване, я да преведе семейство старци през Цариградско шосе (това му беше един от любимите номера – в най-натовареното движение, да замеря колите с по-леките бабички или да подлага по-обемистите от тях пред автобусите в бавното платно.). Продължих да мисля върху казаното от него, но ме сви стомахът и панически влязох в тоалетната. Когато излязох пристъпът ми на мислене беше отминал и се чувствах много отпочинал и уравновесен.

Виждате колко тежко е положението ми! Моля да ми дадете съвет! Скоро ще превъртя и тогава какво ще правят горките ми разказвачи – ще осиротеят. Няма да има с кого да споделят своите истории. Импотентността на колегата от кабинета в дъното на коридора ще остане необсъдена. Новият бюст на съседката няма да може да получи подобаващо внимание. Ужас. Помогнете ми да възвърна психическото си равновесие иначе – горките хорица, горките… Освободете ме поне от Венутис!!!

Искрено Ваш,

Брендхмулгр