Обречена любов

Уважаеми Господин Електронни Психиатре,

Аз съм Гръндъл Гигълбери, топ репортер от вестник “Дупнишко лице”. Много обичам работата си – тя ми позволява да се срещам с много хора, да разговарям с тях и същевременно с това да търся усилено дамата на моето сърце…

Нека Ви разкажа тъжната история на моята обречена любов. Веднъж нашият главен редактор, Деспот Деспотов, реши че ще бъде много поучително и интересно за читателите ни, ако публикуваме материал за планинските овчари и техният начин на живот. И понеже аз съм топ репортерът във вестника (станах такъв след като отразих бомбеният атентат в новопостроената градска тоалетна в центъра на града), редакторът ме привика в кабинета си.

- Гръндъл, мой човек, какво ще кажеш за няколко дни сред природата?

- Амииии, отпуска ли ми предлагаш?

- Не бе, каква отпуска, в нашата професия няма място за глезотии. Предлагам ти да напишеш един топ материал.

- Аааа, така ли било? Какъв?

- Сигурен ли си че го искаш? Искам да кажа младите акули вече ти дишат във врата. Може би е време да ти дадем една колонка съвети за домакинята и да оставим те да се справят с трудните и напрегнати репортажи от мястото на събитието.

- Абе шефе, казвай, че се изприщих и отзад.

- Гледай сега. Значи… В планината има едни личности, които през по-голямата част от годината са далеч от цивилизацията. Липсва им елементарното общуване с други човешки същества. Те понасят трудности, живеят под откритото небе, изправят се срещу силите на природата и й се смеят в лицето…

- Каналджии? Тия дето ти вземат 500 долара и те водят в Г…

- Не бе, не… Това са хората, които със своята воля и глас управляват стотици живи същества. Хората, които не се боят от хищниците и впиват зъби в самата същност на злата природа и нейните стихии…

- Някакви приказки за депутати-отшелници, не им обръщай внимание.

- Пак не позна! Това са … планинските овчари!! – Деспот ме гледаше с въодушевление. Лъснатото му теме хвърляше нервни отблясъци, а очите му зад смешните очила подскачаха като мухи, затворени в чаша.

- И к`во? Овчари! Ха. Какво им е особеното – мотаят се по цял ден, свирят на дудуци, размахват тояги по овцете… Някакви селяндури … И двама души няма да прочетат тоя материал, шефе.

- Ако пишеш за овцете – да, никой няма да го прочете… Но ти ще пишеш за хората, за тези герои…

- Абе какви герои? Тия са просто хора, които не ги бива за нищо друго – тук не виждам героизъм.

- Не виждаш, защото не гледаш където трябва! Представи си ги – с месеци в гората, около тях само дървета, диви животни и овце. Рядко се виждат с колеги – овчари… Но най-важното е: ти чувал ли си за жена – овчар?

- Не, е някои бабички се пробват, ама иначе – не.

- Ето – истински герои, нали ти казах. Аз не бих нарекъл един мъж другояче освен герой, ако успява да запази разсъдъка си след няколко месеца без контакт с жена, ако разбираш какво искам да кажа…

- Аааа, искаш да изследвам сексуалните им навици?

- Именно! Днес хората не се интересуват от професията на овчаря. Но се интересуват от интересното, пикантното. Никой няма да чете статията ти, ако започнеш да описваш как се дои овца. Но тиражът ни ще се вдигне, ако на цяла страница разкриваш тайните на сексуалния живот на овчаря, специфичните пози и т.н. Ти ги знаеш тия работи… Е, сега вече какво мислиш?

- Пак мисля, че това е пълна глупост. На всеки му е ясно, че овчарите или се чукат помежду си, или чукат овцете, или се оправят сами. Нищо потайно няма тук.

- Е де, като го казваш така, колко грозно звучи. Ами ако вземеш интервюта за това какво изпитват при това интимно общуване, ако направиш и тайни снимки… Хората ще се съсипят да купуват вестника…

- Ами не знам, може и да излезе нещо… Мммм… Добре де, кога да тръгвам?

- Още утре хващаш рейса за планината, че той минава един път седмично, а искам материалът ти да е готов за тазсъботния брой. Стягай си багажа.

И така, насаден на овчи яйца, ако мога да се изразя по този начин, аз се друсах с междуселския автобус с недоспала физиономия. Питате защо именно с недоспала физиономия? Ами този автобус, освен че минаваше веднъж седмично, някой беше решил че е много забавно да тръгва в 5:30 сутринта. В чантата ми потропваха шепа ленти за фотоапарата и няколко касети за диктофона. Една коза ми дишаше в ухото, а голям шарен петел оправяше една кокошка точно над главата ми в мрежата за багажа. До мен седеше бабичка, явно тръгнала да си копае градината. Тя около 324 пъти ме посече през глезените с мотиките и лопатите, които носеше със себе си. Няма да споменавам за ароматите, които се носеха в автобуса, който беше херметически затворен, може би с цел да ги задържи вътре. Тези аромати съставляваха такъв букет, бяха толкова многообразни, че сами по себе си представляваха една отделна вселена. И аз по неволя се бях превърнал в неин обитател, от което очите ми сълзяха, а косата ми започваше да пада.

След неопределен брой часове (или дни, както ми се стори), автобусът спря до три къщи, които се оказаха село, шофьорът слезе и влезе в едната от тях, на която пишеше “кръчмъ” и не излезе оттам в продължение на 2 часа. Е трябваше по-рано да се досетя, че това е последната спирка. Щом той слезе, хората подкараха добитъка си по пътечката между седалките и го последваха. Преди да остана сам в автобуса, петелът успя да се изцвъка точно върху главата ми, а козата направи същото, но в скута ми.

Слязох от автобуса на прашния площад и се огледах. Никъде не видях планински овчари. Имаше само две бабички и един старец, които седяха на една пейка и се припичаха на слънцето.

- Добър ден. – казах и на тримата, като се запътих към тях – Къде мога да намеря планински овчар?

- Е, у планината, бе момче, `секи го знае т`ва. – ухили ми се иззад трите си зъба старецът и сръчка ляворазположената бабичка. Тя се закикоти, а другата я последва.

- А как да стигна до там?

- Пеша, ха-ха.

- Далече ли е?

- Е, има-нема неколко часа ходене.

- Нещо път, пътека, има ли?

- Е кой ше ти прави пътища у планината. Ние си ги знаем.

- Ама аз не ги знам. Има ли кой да ме заведе натам? Ще си платя.

- Абе ти какъв си, чедо? – проломоти една от бабичките.

- Журналист съм, от “Дупнишко лице”. Ще пиша материал за овчарите.

- Журналист, значи. Ми тогава, ше ти намерим някой да те заведе до там. Не можем да се излагаме пред света, я. – обади се другата бабичка, след като първата явно беше забравила какво е попитала и не реагираше на отговора ми.

След няколко часа ломотене, черпене в кръчмата, празни приказки и пак черпене, се снабдих с един съсухрен и прегърбен селянин, който твърдеше, че имал транспорт и знаел пътя. Той се приготви и тръгнахме… Е можеше да се каже, че знае пътя, но за транспорта, нещо се беше объркал. Поне аз не наричам транспортно средство ситното магаре, което той ме накара да възседна. То беше толкова ниско, че като седнах върху него, краката ми опряха в земята. Първият път то тръгна без мен, минавайки свободно под чатала ми. По-проклето животно не бях виждал. Абе, аз го ритам с пети да тръгне, а то не мърда. Ритам го, ритам го, млатя го с една тънка пръчка – седи като вкопано. Спрях да го ритам и бия, то като скочи напред и почна да тича на зиг-заг… А не можех този път да го оставя просто да мине под мен, защото едната от моите подробности (ако разбирате, какво искам да кажа) се беше закачила за неграмотно скования самар и аз не желаех да оставам без потомство точно в този момент. Накрая му омръзна да тича и спя толкова рязко, че аз прелетях над него, твърдото му теме посрещна по особено неприятен начин моите интимни части и се приземих точно в един храсталак от магарешки тръни, които проклетото животно вече умиротворено пасеше. Когато криво-ляво успях да се кача върху него и да го подкарам, се оказа, че е напълно неуправляемо. Стопанинът му беше заврял в устата едни железа с вързани за тях въжета – нарече ги “юзда”. На теория трябваше, когато дръпна лявото въже – магарето да завие наляво и обратното… Но на практика – когато дръпнех лявото въже – магарето спираше. Когато дръпнех дясното – хвърляше къч. Когато го ритнех с пети, завиваше наляво, а когато го млатех с пръчката се въртеше в кръг. Помислих си че всъщност това е системата за управление. Но когато следващият път се опитах да го ритна с пети, за да завие наляво, проклетият звяр легна и започна да се търкаля през тръните заедно с мен. Стопанинът му яздеше едно друго магаре и се подсмихваше под мустак, въпреки че се опитваше да изглежда загрижен за моите проблеми. Явно ми беше дал не магаре, а кръстоска между лисица, хиена и селска клюкарка.

Вие мислите, че пътуването с автобуса ми се видя дълго. Още нищо не знаете. В сравнение с пътуването ми върху това изчадие, друсането ми в автобуса е просто един миг. Имах чувството, че пътувам цял живот върху острите неравни дъски на този самар. Мислех си, че съм поне трето поколение клатещ се и подскачаш Гръндъловец, когато моят водач – Жишо, сръчка по таен начин своето магаре и то спря. Аз разбира се имах трудности с говедото, което бях възседнал, затова спирането ми се характеризираше със своеобразна хореография, завършила с моето салто-мортале в най-близките къпини. Когато извадих и последната шепа шипове от задника си, Жишо ми посочи една малка горичка на около 100 метра и ми каза:

- Е го, е, овчарника – там – у дърветата. Още малко и ше сме при твоите хора.

- Ами хайде да ходим, какво стоим. Оттук продължавам пеша.

- Кеф ти пеша, кеф ти с Душичко – твоя си работа.

- Ама тоя караконджул ти Душичко ли го наричаш, бе?

- Еми да, това ми е най-добродушното магаренце от петте, дето ми ги е родила с годините тая магарица. – каза водачът ми и потупа по бутовете магарето, от което беше слязъл току що.

Походихме из меката трева и след малко навлязохме в рядката горичка. Стана прохладно, а и без това беше тръгнало да се смрачава. Сред дърветата имаше широко празно пространство, вече запълнено от невисока ограда от преплетени клони, очертаваща един голям двор, в единия край на който се крепеше една колиба от кал и клонки със сламен покрив. Тази колиба беше толкова изключително, невъобразимо и абсолютно грозна, че преминаваше границите на безкрайността, идваше от другата страна, с което придобиваше собствен чар. Влязохме в двора през едно парче от оградата, което се местеше и нагазихме до глезените в едни неща, които тактично бих нарекъл – овчи лайна омешани със слама. Жишо изтича напред към колибата, за да види има ли някой. Дворът беше празен, следователно овчарите бяха навън с овцете, но все пак можеше да има някой останал да пази колибата.

Когато си мислех това, странично от себе си чух зловещо ръмжене, толкова гърлено, че човек се чуди при такива случай – възможно ли е един звяр да се състои само от зъби и гърло. Потта под мишниците ми замръзна, когато чух тежкото пристъпяне, съпроводено със жвакане. Стъпките станаха по-бързи и се чуваха все по-силно. Обърнах се вдървено… За да видя летящото към мен туловище, огромните бели зъби и червения език на някакъв звяр. В следващият момент огромна тежест се стовари върху гърдите ми и ме събори по гръб. Раззиналата срещу лицето ми паст изригна лиги и гаден дъх, гарнирани с оглушителен рев, от който – честно да си кажа – се изпуснах и в двете посоки…

- Долу, Вълчо, долу! Добро момче, долу! – Мощният, явно овчарски, глас накара челюстите да спрат на милиметри от гърлото ми. Песът слезе от гърдите ми, което ми позволи да си поема дълбоко, изкараният допреди малко, въздух. Но това не беше добро решение, защото подуших всичките крайни продукти на овчото храносмилане наоколо, както и своите произведения, вследствие на уплахата. Понадигнах се на лакът, като в същото време се опитвах да не мисля за това, върху което се подпирах. Огледах се. На няма и метър от мен се пулеше едно толкова огромно и рунтаво куче, че с лекота бих го взел за кон, ако не виждах ясно лапите му с големината на чинийка за кафе. Към мен бързешката се приближаваха Жишо и още един подобен нему селянин, който накуцваше. И двамата се хилеха уж учтиво, но си беше очевидно, че им идва да се пукнат от смях…

- Ей момче, е това е Григор. Другите още не са се върнали с овците, ама той е останал, щото вчера си е изкълчил крака в една урва… – информира ме Жишо. Григор се приближи и протегна ръка към мен.

- Здрасти, градски. Извинявай за кучето, ама не те познава… – аз с най-голямо удоволствие размазах шепата овчи топченца и слама, които се бяха полепили по ръката ми, в неговата длан. Но той, вместо да си дръпне ръката гнусливо, взе че ме потупа с нея приятелски по рамото, с което окончателно съсипа костюма ми. – Ела вътре да изчакаме хората да се върнат и ше ядеме тогава.

Последвах го, като в същото време измислях въпросите си и се чудех как да подхвана темата за овчарския секс. Влязохме в колибата, като аз си ударих главата в горния праг и седнахме на някакви толкова ниски столчета, че чак затрудняваха слуха ми. Питате как един стол може да пречи на човек да чува? Може, и още как, особено когато коленете са ти запушили ушите. В средата на столчето ми имаше малка дупка с подозрителен диаметър. На моя въпрос за какво служи – ми отговориха, че се завира пръста вътре и така се носи столчето насам-натам. Но този отговор не ме задоволи. Опитах се да си помисля за други приложения на дупката. От една страна – беше прекалено малка за да се използва като тоалетна чиния, от друга страна беше достатъчно голяма за… Тази идея ме накара да седна така, че по никакъв начин центърът на тази дупка да не съвпада с центъра на кое да е отвърстие от моето тяло.

В продължение на два пълни часа въртях и суках. Правих словесни еквилибристики. Нападах Григор изотзад, намеквах, подпитвах, издебвах го с въпроси-бомби… Но тоя човек беше или тъп като пън, или се правеше че не разбира, или просто не можеше да мисли абстрактно, т.е. да схваща намеците ми… Идваше ми да му извикам в небръснатата мутра “Абе, човек, какво чукате тука, като няма жени, бе?!” Ама пустите задръжки на възпитания човек си казваха думата. А навън съвсем се стъмни и в същото време започнахме да чуваме в далечината шумолене на листа и храсти, топуркане на много крака и подвиквания на прегракнали гласове.

- Е ги нашите хора, градски. Само да приберат овците и ше дойдат тука… – обади се Григор и стана, след което с клатеща се походка излезе през почти липсващата врата на колибата и заджапа през изпражненията на двора. Аз също се разгънах от това антиергономично столче и пооправих костюма си, отупах мърсотиите и позагладих сакото и панталона  си с ръка (с което разбира се размазах, всичко)… В един момент се сетих – абе за кого се глася аз, бе?! Та това са най-големите простаци и селяндури тука, въобще не ми пука как ще изглеждам пред тях! Припряно разгащих ризата си, за да нямам чак толкова прилежен вид и зачаках с небрежна усмивка, гледайки към вратата. Тя се отвори и близо до горния й праг видях една голяма катарама на колан, в който бяха забодени два големи ножа – по-скоро къси саби…

Със сложни движения индивидът се вмъкна в колибата, от което тя не стана по-широка, макар че би могъл да я направи, ако поемеше по-дълбоко въздух. Лицето му не се виждаше заради небръснатата от неопределено време брада и може би по-добре беше, че не се вижда. Той протегна към мен ръка, наподобяваща връзка много големи банани и изръмжа:

- Здрасти, викат ми Дребния, ше пишеш за нас у весника, а?

- Да, едно материалче – как живеете тука, интересуват се хората.

- А, добре, добре… – промърмори той и се примъкна към стената, за да не блокира цялата стая.

След него в единствената стая на колибата се вмъкна човечец с набола четина по лицето, мърляви дрехи и мазен каскет. След него – дебелак на средна възраст със сламена шапка… И така  – около десетима. След като се събрахме всички в колибата, празното пространство вече беше просто една имагинерна величина. Тук не бих искал да говоря за обонятелната атмосфера в конкретния момент. Достатъчно е само да кажа, че миризмите, носещи се наоколо бяха придобили такава агресивност, че вълкодавът отвън изскимтя и се скри зад купчина овча тор.

По кръга започнаха да се предават странни паници с още по-странни неща вътре. Оправдах се, че не съм гладен, а и имам да задавам въпроси. Започнах да ги разпитвам. Реших да подходя отдалече. Попитах за овцете и получих изчерпателни отговори за техните навици, характер, режим на хранене, сексуален живот (тук се заинтересувах, но ставаше въпрос само за мъжки и женски овце), техники за изриване на торта и още много други. Реших, че май започвам доста от далече и скъсих дистанцията, като заговорих за жени. Не захапаха нито един от специалните ми мръсни възбуждащи вицове.  Обаче се въодушевяваха само, когато заговорехме за овце. Питах, подпитвах, подмамвах, дебнех – без резултат… Тия, както и Григор по-рано, или бяха толкова тъпи, че не разбираха от намеци или пък бяха много хитри и отбягваха темата. Тогава се ядосах и реших, че е време да възприема директния подход. Придърпах за дрехата един от съседите си до стената и направо му казах:

- Слушай, мой човек. Имам един въпрос към тебе.

- Казвай, пич.

- Абе гледам тука всичките сте млади мъже, наоколо няма нито една жена… Какво правите, когато ви потрябва жена, а няма под ръка, ако разбираш какво искам да ти кажа.

- Аааа, разбирам, как да не разбирам. Искаш да знаеш какво чукаме, след като нема жени тука, така ли?

- Ами да… Не бих го казал по този начин, но в общи линии – да, точно тая информация ми трябва.

Междувременно, последната си реплика, овчарят беше казал със специалния си овчарски глас, който можеше да бъде чут от глуха овца на дъното на дълбоко дефиле.  Поради тази причина, моята скромна личност се оказа в центъра на вниманието на две дузини планински овчари с луди погледи. А моят събеседник продължаваше със същия глас:

- Е не е ли ясно какво чукаме тука – овците, бе мой човек. Знаеш ли колко е гот?! Не ти викат на главата (е, малко блеят, ама иначе нищо не казват), когато ги оправяш стоят неподвижно и си пасат… А на всичкото отгоре, като ти омръзнат можеш да ги заколиш и да ядеш до пръсване. Пък и не изневеряват много – само с овена… – огледах се наоколо. Всички бяха вперили погледи в мен и … всички кимаха усмихнато с глави. На лицата им бяха изписани замечтани физиономии. А моят просветител ме тупна по рамото, намигна ми и ми прошепна така, че се чу чак в селото:

- Искаш ли да опиташ, а? Ше се изкефиш много, братче! К`во ше каеш? – аз го погледнах като гръмнат.

- Аз, с овца?!!!

- Да, що не?

- Ами че много са космати, бе. Аз не обичам жени с много, нали се сещаш, космалаци…

- Абе не, бе. Ти не си ли виждал овца? Там, където трябва, те не са, как го рече, обрасли с космалаци.

- Ама някоя болест да не хвана… – опитвах се аз тактично да се измъкна от конфузната ситуация.

- Нема, бе. Хората не ги ловят овчите болести по тая част. Аре, ела да те запозная с една мадама, ха-ха.

Другите слушаха с интерес и започнаха да ни подканят все по ентусиазирано. Задърпаха ме дружески, от което почти ми се откачи рамото, и ме повлякоха навън към кошарата. Аз не можех да повярвам, че това ми се случва. Влачех си краката, дърпах се учтиво, но при тях тия номера не минаваха. Трудно минахме трима през тясната врата на колибата, но изведнъж се озовах до глезените в овчи лайна, извинете ме за израза. Стадата бяха прибрани и дворът беше пълен с рунтави бели и шарени гърбове. Отвсякъде се чуваше блеене, дружно дишане и други звуци, които не бих желал да описвам, още по-малко пък да се опитвам да гадая откъде произлизаха.

Овчарите се наредиха по плетената ограда, а водачът ми, казваше се Стамат, метна ръка през рамото ми, а другата размаха в красноречив жест.

- Ето, мой човек, ето го харема. Избирай… – аз стоях като вкопан и не знаех къде да се дяна от притеснение и неудобство. Как можах да се навра в такава неприятна ситуация. Овчарите ме гледаха с очакване и в очите им можех да видя, че очакват малко шоу и забавления с градското момче. Някак си се досещах, че не биха желали да ги разочаровам. Освен това си помислих – толкова време само на овце, може в един момент да решат, че и аз съм много секси… Ще трябва после да пиша прав на компютъра, майко мила – или го правиш с овца, или дузина овчари го правят на теб – на това му казвам аз дилема… Огледах се. Всички притаиха дъх. Дори овцете спряха да блеят. Наоколо настъпи тишина или може би на мен така ми се струваше. Виждах стотици абсолютно еднакви (е, почти) овчи гърбове и тук там тъпи физиономии. Притворих очи и посегнах към най-близката овца. Сграбчих я за вълната и я дръпнах към себе си. От наблюдателите се чу едно дружно поемане на въздух.

Отворих очи – овцата пристъпи послушно назад към мен и ме погледна… Погледите ни се срещнаха. И тогава нещо стана с мен… Очите й бяха едни такива – големи и влажни… Късата нежна козина по лицето й беше черно-кафява, влажните й ноздри се свиваха и разширяваха страстно, а челюстите й се движеха кръгообразно, подканвайки ме… Стройното й нежно тяло, дишането й, краката й, завършващи с деликатни копита… Не можех да се сдържам повече. Поставих ръце на задницата й и я придърпах още по-близо към себе си. Не осъзнавах нищо друго освен надигащото се у мен желание и нейните страстни форми. Зарових пръсти в руното й. Посегнах към колана си и той се разкопча с лекота. Копчетата – едно се скъса, но не му обърнах внимание. Панталоните ми се свлякоха на глезените. Слиповете ми бяха изпънати до краен предел. И двамата треперехме, предчувствайки екстаза…

В този момент, от някакво далечно кътче на съзнанието ми достигна особен, познат, шум… Той ме извади от унеса. Опитах се да го разпозная. Смях! Огледах се. Виждах срещу себе си небръснати  лица, в средата на които имаше големи дупки, обрамчени с развалени или липсващи зъби. Овчарите се смееха с цяло гърло, вкупом, просташки, нетактично, от сърце. Смееха се НА МЕН! Погледнах овцата, в очите й прочетох тъга, разочарование, мъка, неудовлетворена страст… Отговорих на погледа й, погалих я по руното и като в сън вдигнах панталоните си…

Преспах при тях, в колибата. Намерих си място с гръб към стената и се увих в шлифера си. Сънувах я… На сутринта трябваше да си тръгвам и Жишо ме чакаше, държейки двата звяра за поводите. Стамат реши да ме изпрати до края на поляната. Когато наближихме Жишо с магаретата, аз се опитах да замажа ситуацията от миналата вечер:

- Ама голям смях падна, а? Така да ме прекарате да се хвърля на овца. Ха-ха. И аз повярвах, че го правите с овцете. Хи-хи-хи. Затова ли се смяхте толкова – задникът от града се прави на идиот?

- Не бе, не се смяхме на това.

- А на какво?

- Ами гледаме те, интелигентен човек, а като стане въпрос за жени не ти стига акъла. Е как можа от толкова овци, баш най-грозната да избереш?

Докато обяздвах Душичко и се опитвах за кой ли път да се приспособя към особено проклетия му характер, мислех върху думите на Стамат – “… най-грозната …”. Та тя не беше грозна. Дори беше красива, по свой си начин. Лицето й е запечатано в сърцето ми. Не може същество с такава красива душа да бъде грозно. Тези груби селяни не можеха да усещат нюансите, детайлите, фините неща в природата. Те бяха безчувствени като пънове към такава красота…

***

Написах някаква пикантна статия във вестника, която, спомням си, доста се хареса на читателите и тиражът се вдигна. Но това не ме радваше. В ума ми постоянно беше тя. Нейните очи. Пухкавата й опашка, е вярно по нея бяха полепнали бодили и други неопределени неща, но все пак… Нямах нейна снимка, затова съзерцавах нейният образ в съзнанието си… Но един ден, с ужас забелязах, че този образ е избледнял с времето. Трябва да я видя, но все не намирам време да отида до тези кошари. Може би този уикенд? Не знам… Страхувам се да не ме посрещнат с новината, че са я заклали, или че я е отвлякъл вълк, или … Притеснявам се за нея. Постоянно. Но не мога да науча нищо – там нямат телефони, електронна поща, та даже и обикновена поща рядко пристига…

Не знам какво да правя, докторе, в паника съм. Кажете ми, моите чувства нормални ли са. Как да се овладея. Обичам я. Смятате ли че бракът между човек и овца е нещо нормално и законно? Не знам, не съм чел законите. Но веднъж в един вестник четох, че някакъв холандец се венчал с мотора си. Дали пък това не е някаква надежда?… Отговорете ми, дайте ми съвет! Загубих апетит, вече нищо не ми е интересно, занемарих работата си и мисля само за Нея. Липсва ми…

Не знам… Тук ще свърша, защото съседът иска да говори по телефона, а аз съм се вързал към Интернет през дуплекса… Абе тъжна история. Моля ви, помогнете ми!!!

Искрено Ваш,

Гръндъл Гигълбери

(топ журналист)