Приключенията на Бубулинка, мама Сладурка и татко Пипон

от | май 9, 2017 | Блог, Творчество

Разказът на калинката

Беше един много, ама много мързелив следобед.

Бубулинка лежеше по корем на нежната свежо-зелена трева и съзерцаваше една калинка, която все още не беше решила в каква посока да отлети. Мама Сладурка се наслаждаваше на следобедното слънце, изтегната на шезлонга с чаша шарена напитка в ръка. А татко Пипон се люлееше бавно, лежейки в хамака под големия дъб и прикриваше с ръка екрана на таблета, за да не му блести слънцето, докато чете новините.

Бубулинка се беше надвесила над калинката и се чудеше дали да я вземе и да й помогне да излети или да й подаде една сламка, за да може тя да се огледа по-отвисоко и да намери пътя си. В този момент, обаче, калинката внезапно спря да се лута, изправи се на задните си крачка и се обърна към Бубулинка.

“Здравей, искаш ли да ти разкажа за най-забавната игра на света?“ – изписука калинката.

Отначало Бубулинка не можа да повярва на ушите си, но после се приближи още повече и видя, че калинката не само, че й говори, но и размахва подканващо антените си.

„Искам! Кажи ми!“ – Любопитна, както винаги, Бубулинка за нищо на света не би пропуснала възможност да научи нещо ново, още повече пък игра. Тя се намести по-удобно в тревата, приближи се още повече до калинката и подпря глава върху ръцете си, наострила уши.

„Сигурна ли си? Ако ти кажа, няма връщане назад!“ – Калинката изгледа Бубулинка изпод малката си черна вежда, която всъщност не се забелязваше на фона на черното й лице и черни очи.

„Какво толкова може да се случи?“

„Може да ти стане толкова интересно, че да не можеш да спреш да играеш.“

„Че защо бих искала да спра?“

„За да си починеш, например.“

„Дори за почивка ли не може да се спре?“

„Не.“

„Обаче, казваш, играта е много интересна?“

„Най-интересната на света.“

„Разкажи ми за нея.“

„Добре, но помни – това не е обикновена игра. Може така да те погълне, че да се забравиш.“

„Престани да увърташ и ми разкажи!“ – Бубулинка се изнерви от уклончивите изказвания на калинката и й подаде пръста си с припрян жест. Вместо да се изкачи по него, калинката подхвръкна леко и се настани на дясното рамо на Бубулинка, близо до ухото й и започна да шепне.

Отначало очите на Бубулинка се ококориха. После устата й зяпна. Усмивка изгря на лицето й, а после и весел смях я разтресе цялата. След това внезапно устните й се нацупиха, а личицето й стана сериозно. Юмручетата й се стиснаха. А калинката продължаваше да шепне с напевен глас в ухото й.

След известно време Бубулинка отново се усмихна. По лицето й вече нямаше напрежение, а само много зле прикрито любопитство и съвсем ясно видим ентусиазъм.

„Благодаря ти, калинке!“ – обърна се тя към калинката и я свали внимателно от рамото си на тревата.

„Моля, пак заповядай“ – изписука калинката – „но не забравяй, това е само игра. Игра. Не е наистина.“

„Не се притеснявай. Аз съм голяма. Ще се справя.“

Бубулинка помаха за сбогом на калинката, изправи се пъргаво, отупа полепналите по рокличката й треви и камъчета и се запъти с бодра крачка към мама Сладурка и татко Пипон.

Когато се приближи достатъчно, тя – без излишни увъртания – ведро се обърна и към двамата…

„Искате ли да ви разкажа за най-забавната игра на света?“

Семеен съвет

„Не!“ – отсече татко Пипон, като направи грешката да не погледне преди това мама Сладурка – „Твърде рисковано е!“

„Ама, тате, това е само игра! Нищо лошо не може да ни се случи.„

„Това е пристрастяваща игра. Тези са опасни. Можеш така да се вманиачиш, че да загубиш контрол върху себе си.“

„Ами че аз и сега нямам контрол върху себе си. Когато ми се прииска да си хапна сладолед, не мога да се контролирам.“

„Бубулинке, не ми извъртай думите и не се прави на бебе. Много добре знаеш какво искам да кажа!“ – татко Пипон започваше леко да се ядосва. – „Тук говорим за много по-сериозно обвързване.“

„Абе, Пипоний, чупи гипса.“ – мама Сладурка погледна двамата лека усмивка, играеща закачливо върху перфектните й устни. – „Не искаш ли да си имаме малко интересни семейни преживявания? Ще затъпеем тук, в този рай – температурата винаги е 25 градуса, бризът охлажда точно, колкото трябва, гледката е умопомрачителна, а най-големият ми проблем днес беше да избера какъв цвят бански да облека.“

„На мен, пък, много си ми харесва. Вие все приключения искате. Не може човек на спокойствие да си поседи на верандата, да си пие коктейлчето и да си пише кротко по листчета.“

Бубулинка и мама Сладурка се спогледаха съучастнически. Татко Пипон не видя погледа им, защото беше зает да се паникьосва заради рисковете от новата идея на Бубулинка. Именно затова не разбра как стана така, че в първия момент се излежаваше на шезлонга, а в следващия – плюеше водата, влязла в носа му от стремглавото падане в басейна.

А мама Сладурка започна нова офанзива, без дори да се опитва да прикрива, че я сърбят ръцете да се хвърли в новата игра.

„Помниш ли когато не можеше да плуваш, а после се научи. Отначало те беше страх, ама после го преодоля. Сега как се чувстваш?“

„Е, по-добре.“ – смънка татко Пипон.

„А когато те беше страх да караш кола? После стана майстор шофьор и сега се гордееш със себе си, нали?“

„Да, ама аз още не съм толкова добър…“

„Помниш ли, че те беше страх и да се гмуркаш?“

„Е, то пак си ме е страх, ама нямаше как да не се гмурна, след като Бубулинка го направи преди мен.“

Татко Пипон усети, че губи битката и вече нямаше за какво да се хване. Тия жени сякаш не бяха чували думата „риск“. Или просто не ги интересуваше как се пише.

„Навиии сеее!” – Бубулинка следеше погледа му и моментално забеляза как защитата му се срути с гръм и трясък. Мама Сладурка беше силен съюзник.

Гарванът

Бубулинка вървеше по една тясна и приятно утъпкана пътечка, като си свирукаше весело. Всъщност се беше замислила и свирукането беше по навик и показваше колко дълбоко е потънала в мислите си.

Изведнъж нещо се препречи на пътя й и тя се вгледа в него. Видя пред себе си едно полуизсъхнало дърво с един единствен дебел клон, прикрепен към черно-сив дънер.

Върху клона стоеше гарван, който нервно изграчи, когато тя едва не се блъсна в него. Именно това извади Бубулинка от мислите й.

Пътечката се разделяше на две други пътечки, преминаващи от двете страни на дървото, в две различни посоки.

„Стой“ – дрезгаво се провикна гарванът, гледайки строго Бубулинка.

„Аз и без това си стоя, защото се чудя по коя от пътечките да тръгна“.

„Не е достатъчно да се чудиш. Трябва да избереш. Ако тръгнеш по лявата ще бъдеш щастлива. Ако тръгнеш по дясната – ще си нещастна. Кой път избираш?“

„Що за глупав въпрос? Естествено, че избирам да тръгна по лявата пътечка.“

„Но преди теб минаха още 9 човека и избраха да вървят по дясната пътечка.“

„Какво значение има на къде са тръгнали хората преди мен? Аз искам да бъда щастлива и ще си вървя по лявата пътечка.“

„Виж, обаче, колко е хубава и гладко утъпкана дясната пътечка. А виж лявата колко е камениста, с дупки, бабуни, кал и локви.“

„Дясната е отъпкана и гладка, но аз съм си избрала лявата.“

„Да не съжаляваш после?“ – провикна се след нея гарванът.

„Повече ще съжалявам, ако не мина по нея“ – Бубулинка се засмя с глас, продължи да си мънка любимата песничка и с бодра крачка продължи по лявата пътечка.

Гарванът я проследи с поглед, докъдето можеше и постоя известно време неподвижен. След това измъкна черен тефтер изпод крилото си, отбеляза нещо в него и се усмихна хитро, доколкото можеше при положение, че не разполагаше с устни.

Малката мушичка

Докато припкаше по пътечката, Бубулинка чу странно, почти незабележимо, жужене. То беше толкова тихо, че приличаше на писукане на много малко пиленце.

Тя се опита да установи от къде идва този звук и най-накрая – вглеждайки се внимателно и от близо в едно цвете до пътечката – видя една малка, много малка, мушичка, която обикаляше възбудено около него.

„Аууу, колко е красиво! Ау, колко хубаво мирише! Ау, колко е меко и приятно на пипане! Аууу, колко приятно свири вятърът в листенцата му! Ау, колко е вкусно…“ – мушицата зарови глава в централната част на цветето, пълна с меден прашец.

„Защо толкова се вълнуваш, мушичке, та това е едно малко и – бих казала – доста обикновено цвете?“ – зачуди се на глас Бубулинка.

„Напротив! То е прекрасно, уникално и единствено!“ – мушичката не можеше да прикрие вълнението си – „Искам да му се насладя с цялата си душа. Да го усетя с всичките си сетива.“

„Защо това е толкова важно за теб?“ – зачуди се Бубулинка.

„Защото вчера не бях тук, а утре няма да мога. Единствено сега и тук мога да му се порадвам.“

„Но това цвете и утре ще си бъде тук. Можеш да си го душиш, колкото си искаш.“

„Може да е тук, а може и да не е. Но аз няма да съм тук. Може би не ме позна, защото съм покрита цялата с меден прашец. Аз съм мушица-еднодневка. Живея само днес. Утре няма да ме има.“

„Искаш да кажеш, че разполагаш само с един ден? Но това е страшно малко!“

„Да, непоносимо малко е, но това е животът. Искам, за това кратко време, да изпитам колкото може повече приятни, интересни и забавни неща. И това малко цвете е едно прекрасно начало.“

„А не ти ли е мъчно, че утре няма да можеш да пърхаш около цветята и да се издигаш над поляните?“ – попита загрижено малкото момиче.

„Не. Дори не мисля за това. Вчера ме е нямало. „Утре“ не съществува за мен. Аз имам само моето „Днес“ и то ми е напълно достатъчно.“

„Струва ми се несправедливо – ти имаш само „Днес“, а аз имам и „Вчера“, и „Днес“, и „Утре“.“

„Сигурна ли си, че ги имаш? „Вчера“ е само спомен – не можеш да го пипнеш. „Утре“ още не е дошло и докато не дойде, никога не можеш да си сигурна в него. Ти също разполагаш само със своето „Днес“.“

Бубулинка погледна нагоре към слънцето с леко притеснение – вече наближаваше обяд.

„Аууу, какво ще правя сега? Имам само „Днес“?“ – завайка се тя. – „От къде да започна и какво да правя?“

Мушицата направи няколко бързи кръга и изписка в ухото на Бубулинка:

„Започни от тук и сега. Прави като мен – наслаждавай се на цветята, радвай се на небесата, усмихвай се на слънцето и гадай по облаците, тичай боса по тревата, развявай си косата, разговаряй с птиците и играй с животните в гората. Твоят ден е днес. Утрешния – не го мисли.“

Бубулинка се замисли, гледайки втренчено в едно синьо цвете. Когато вдигна очи и потърси мушицата, тя вече беше отлетяла надалеч и жизнерадостното й жужене се чуваше съвсем слабо, докато се плъзгаше по въздушните течения.

Нарцисът

Бубулинка продължи по пътечката, като подскачаше от крак на крак и весело си свирукаше. Опитваше се да помисли върху краткия живот на мушичката, достатъчно съдържателен, според мнението на самата мушичка.

Както си вървеше, вниманието й привлече едно жълто цвете, край пътечката. То се открояваше на фона на околната зелена трева и червени и лилави цветя. Беше само, с гордо изправено стъбло и ярко жълт цвят.

На Бубулинка й се стори, че то й маха с листенца, затова се наведе към него.

„Хей, ти какво си“ – попита го тя. Днес беше разговаряла с гарван и мушичка, защо пък не – и с цвете?

„Не ме ли позна? Виж ме колко съм красиво? Колко е нежен жълтият цвят и колко приятно зелено е стъблото ми? Не виждаш ли как съм се изправило и колко съм стройно?“ – жълтото цвете избълва всичко това на един дъх. А Бубулинка се зачуди на думата „дъх“, тъй като -очевидно – цветето не дишаше в общоприетият смисъл на думата.

„Не, не те познах. Скоро дойдох тук и не познавам всички обитатели.“

„Аз съм най-прекрасното цвете! Много се харесвам и много обичам себе си, да знаеш!“ – цветето още повече изправи стъбълцето си.

„Ами то, че се обичаш и харесваш, го разбрах веднага, но не знам как се казваш. Нека се запознаем, аз съм Бубулинка…“ – Бубулинка се опитваше да бъде максимално учтива, въпреки, че самодоволството и самохвалството на цветето й идваше малко в повече. Не че на него самото изглеждаше да му пука от това.

„Аз съм Нарцис, най-прекрасното и най-ароматното цвете на тази поляна!“

„Аха. А кой ти каза, че си най-прекрасното?“

„Ами аз си го знам. Не е необходимо другите да ми го казват!“

„Да, ама може да има и други също толкова красиви и ароматни цветя, на полянката. Ти познаваш ли ги всичките?“

„Не ги познавам всички. Говоря само с тези, които са ми приятни и интересни. Не всеки е достоен да общува с мен.“

„А другите харесват ли те?“ – попита го Бубулинка, крайно заинтересувана от високото му самочувствие.

„Не ми пука. Важното е, че аз се харесвам.“

„А щастливо ли си?“

„Защо питаш?“ – подозрително се изпъчи цветето.

„Аз искам да бъда щастлива и затова искам да се запозная с други хора… ъъъ, пардон, цветя, които са щастливи. Може пък да науча нещо от тях“.

„А ти в момента не си ли щастлива?“ – изгледа я цветето, отгоре до долу.

„Всъщност, щастлива съм, но все си мисля, че може и повече.“

„Щастието е онова чувство, при което листенцата ти трептят на лекия вятър, докато слънцето грее, а небето е чисто синьо над теб.“

„Да ти кажа честно, аз нямам листенца“ – Бубулинка прехапа устни, опитвайки се да осмисли идеята на нарциса.

„Това, което исках да ти кажа, че няма повече или по-малко щастие. То е вътрешно състояние – или си щастлива, или не.“

„Все още не си ми отговорило – щастливо ли си ти?“

„Щастливо съм, разбира се!“

„А какво те кара да се чувстваш така?“ – Бубулинка се заинтригува.

„По-добре ме попитай какво не ме кара да се чувствам така“.

„Добре. Какво НЕ те кара да се чувстваш така?“

„Това беше риторичен въпрос“ – скастри я цветето – „Аз съм красиво, харесвам се, обичам се, и се чувствам прекрасно, поглъщайки слънчевата светлина и усещайки лекия ветрец в листенцата си. Всичко ме кара да се чувствам щастливо.“

„Ами аз. Като си нямам листа и стъбло, какво да ме на кара да се чувствам щастлива.“

„Мисля, че достатъчно дълго време ти отделих. Май не ме слушаш внимателно. Помисли над думите ми, защото аз, освен красиво, съм и умно. А сега мисля да отделя останалата половина от деня, за да се наслаждавам на себе си. Довиждане!“

„Хмм. Довиждане.“

Бубулинка изгледа цветето за последен път. То изглеждаше напълно вгълбено в себе си и по никакъв начин не издаваше, че й обръща внимание.

Тя продължи по пътечката, но този път по-бавно и умислено. След малко, погледът и просветна и на лицето й грейна усмивка.

Тя разпери ръцете си и заприлича на малък самолет с рокля на цветя. След което се затича по пътечката, като издаваше с всичка сила звуци като „Бърррррр“ и „Бръм“.

Очаквайте продължение…

ВЗЕМИ БЕЗПЛАТНО МОДУЛ 1 ОТ ПРОГРАМАТА „ЕДНА РАБОТА, ДВЕ ЗАПЛАТИ“

Направи първите стъпки към свободата сега!

Share This

Споделете с приятели!

Ако тази статия ви харесва, споделете я с приятели в любимата си социална мрежа! Предварително ви благодаря! (а може би и те ще ви благодарят! :)