Събуждането (част 2)

Събуждането (част 2)

Представям на вашето внимание, втората част от „Събуждането“.
Ако не сте прочели началото, можете да го направите тук…

Ника не е съвсем човек

Дженифър опитваше да се съвземе от цялата купчина шокове, изненади, стрес и въпросителни, които в момента се гонеха в главата й. Отпиваше от горещия шоколад, хванала чашата с две ръце и гледаше втренчено навън. Гледката практически се разпадаше. Земята се разцепваше и тресеше, цели части от сградите се срутваха сред облаци прах, пепел и отломки. Пожарите бяха навсякъде. Дворът на болницата беше осеян с отломки, смачкани коли и човешки тела.

— Какво става навън? – Промълви тя, продължавайки да гледа разрухата.

— Светът се разпада. Но това е малкият проблем. Нека засега забравим за това, за да не ни разсейва. Имаме да обсъждаме много по-важни неща. – Гласът на Деймън беше мек и плътен, но и изпълнен с много живот и мощ. Той погледна леко нагоре и каза:

— Ника, изведи ни от тук, за да можем да говорим на спокойствие.

Дженифър проследи погледа му, но горе нямаше нищо, просто куполът. Прозрачен. Виждаха се облаци прах, дим и малки отрязъци небе със звезди.

Тя свали погледа си и се взря в околната обстановка. Точно в този момент цялата гледка изведнъж се стрелна надолу, облаците също. След това тя видя града от високо, като той се смаляваше страшно бързо.

Тъй като не усети никакво ускорение или инерция, тя със закъснение осъзна, че всъщност цялото нещо, заедно с тях на борда, се издига стремглаво нагоре. За броени секунди повърхността, града, хората, пожарите, облаците се смалиха, хоризонтът стана кръгъл и накрая пред очите й се разкри гледка към планетата. Можеше да види светлините на градовете, очертанията на континентите под себе си. А навсякъде около себе си – черният космос и стотици хиляди звезди.

Бяха в излетели и излезли в орбита преди тя да успее да си поеме дъх.

— Благодаря, Ника. Ела да се запознаеш с нашата гостенка.

Дженифър се огледа във всички посоки. Не видя никого. Отпи от горещия шоколад. А когато остави чашата, подскочи. Видя, че пред нея стои най-красивата и секси жена, която можеше да си представи.

Жената видимо страдаше от привързаност към кожените дрехи. Беше на около 30 години. Носеше прилепнал кожен панталон, по-скоро – клин. Елегантни ботуши. Нещо като тясно кожено сако или яке. Имаше дълга гъста черна коса и перфектно лице. Якето се издуваше доста агресивно на гърдите, а талията беше тънка, завършваща с малко, стегнато дупе и дълги, изваяни крака. Лъскавите кожени дрехи караха жената да прилича на статуя от черен мрамор. Тя се усмихна и каза на Дженифър:

— Здравей, Дженифър, аз съм Ника, приятно ми е. Добре дошла сред нас.

Дженифър протегна ръка и се усмихна разсеяно, запленена от външния вид и присъствието на жената. След това разтърси глава, все едно се опитваше да се разсъни, разтри лицето си с ръце, огледа се около себе си и се обърна към Деймън с преднамерено овладян глас:

— Сега, след като се запознахме, моментът е изключително подходящ да ми кажете къде се намирам, кои сте вие и въобще, какво става тук?

Ника седна на облегалката на дивана до Деймън и облегна ръка на рамото му. Той погали бедрото й, вдигна глава към Дженифър и започна да разказва…

— Историята е много дълга и на този етап не мога да ти кажа всичко, но ето кое е основното – ти в момента сънуваш.

Дженифър изхълца и почти се задави, отпивайки от чашата с горещ шоколад. Огледа се около себе си. Ощипа се. Погали дивана. Погледна през купола към планетата, луната и космоса.

— Да бе! Вярно, че ситуацията е доста шантава, но всичко си изглежда абсолютно реално.

— Да. И въпреки това е сън. – Деймън кимна с  глава.

— Сега ще кажеш, че мога да разперя ръце и да полетя, както редовно си правя, докато сънувам.

— Не. Няма да можеш.

— Защо?

— Защото не сме в твоя сън и тук не важат твоите правила.

— В чий сън сме тогава?

— До преди малко бяхме нежелани посетители в строго охраняван сън на Лейди Бетелгойз, но току що се измъкнахме от него и, реално погледнато, сега сме в моя сън.

— Абе, коя е тази Лейди Бетелгойз, вече втори или трети път чувам да се споменава името й?

— Лейди Бетелгойз е полуестествено създание, което разполага с огромна мощ и може да създава, поддържа и управлява цели сънни светове. Тя е пленила твоя приятел, Питър, в един от тези светове и в момента се опитва да получи директен достъп до съзнанието му. Сънното тяло и самата му същност са заклещени тук и именно затова той не може да се събуди.

— Да приемем, че разбрах нещо от това, което ми каза, а после ще повдигнем отново тези въпроси. Сега ми е важно да знам, за какво й е на тази Лейди Бетелгойз, достъп до съзнанието на Питър?

— Питър е програмист, нали?

— Да.

— Това, което не знаеш, е че всъщност той е хакер. Един от най-добрите в света?

— Брей.

— Но не това интересува Лейди Бетелгойз. Тя не работи с компютри, а с умовете на хората. На нея й трябва цялостната невронна схема на ума на Питър. Неговата матрица е уникална. Мрежата от връзки с която се е родил и която е доизградил, е толкова съвършена, че нейната структура може да се използва – на сънно ниво – за хакване на човешки умове.

— Брей.

— А Лейди Бетелгойз иска да хакне ума на един много специален човек.

— Кой е той?

— Ричард Мур.

— Милиардерът?

— Да, но той не е просто милиардер. В момента той е най-важният човек за оцеляването на цивилизацията такава, каквато я познаваме.

— Ако разбирам правилно – Дженифър отметна косата си – идеята е, че Лейди Бетелгойз е отвлякла Питър, за да използва неговата умствена „матрица“, за да хакне ума на Ричард Мур, след което да направи нещо много лошо на човечеството. Така ли?

— Да. Много правилно си разбрала.

— И какво е това толкова лошо нещо?

— Помниш ли хората, които те нападнаха на подземния паркинг?

— Да. Трудно се забравят такива моменти от живота.

— И лекарката със спринцовката от болницата?

— Не всеки ден се опитват да ме убият два пъти. Някакси тези случки са се врязали в паметта ми…

— Видя ли нещо странно в поведението на тези хора?

— Всъщност бяха много странни. Не ми изглеждаха естествено. Направо си приличаха на зомбита… Не, по-скоро на кукли на конци.

— Именно. Лейди Бетелгойз има прекрасна възможност да направи същото с всеки един човек на планетата, както и практически с всички наведнъж. Буквално за един ден, тя може да се превърне в нашата царица майка, а ние – в нейния огромен и послушен кошер.

— И ние сме тук, за да предотвратим всичко това?

— Точно така.

— Обаче, както чувам, Лейди Бетелгойз е доста могъща.

— Слабо казано.

— Тогава, как успяхме да влезем в нейната лична вселена, където – очевидно – тя е пълен господар и направо бог?

— Теб тя самата те покани. Ти може би не си забелязала прехода между реалността и съня, но когато докарахте Питър в болницата, все още беше будна, а когато видя града в пламъци, вече беше под контрола на Лейди Бетелгойз. Колкото до мен, аз влязох тайно, благодарение на Ника.

Ника се поклони театрално, а Деймън продължи:

— Ника не е просто симпатичното момиче, което стои пред теб. Тя Е този кораб или, както му казваме – „дриймкрафт“.

Дженифър примигна няколко пъти и подчертано внимателно остави, вече празната, чаша от горещия шоколад на масичката до себе си. Тя погледна Деймън, после Ника и не можа да се въздържи да не попита:

— Вие, двамата, спите ли заедно?

Младият мъж и жената-сънен кораб се спогледаха и се разсмяха. Изведнъж Деймън стана сериозен и каза делово:

— Дженифър, физически не е възможно човек да прави секс с космически, пардон „сънен“ кораб.

— Уф, за момент си го представих. – Дженифър показа престорено облекчение.

— От друга страна – продължи Деймън – Ника може да създава каквито си иска форми, включително човешки. Един от нейните аватари виждаш пред себе си.

Дженифър огледа Ника от глава до пети.

— Този аватар доста лови окото, трябва да призная.

— И, тъй като явно те интересува, Ника е така добра да ми предоставя своя аватар за задоволяване на някои от мъжките ми желания… и фантазии – додаде Деймън – за което съм й изключително благодарен.

— Значи, в крайна сметка, правите секс, хехе. – Дженифър говореше на автопилот и гледайки се отстрани, не можеше да проумее защо въобще повдига тази тема, като се има предвид ситуацията, в която се намираше и състоянието на нейния приятел, Питър.

— О, да, правим секс. И то какъв. Ника може да създаде аватар, с каквато външност, телосложение и характер поискам. – усмихна се Деймън.

— Представям си – промълви Дженифър – мъжкият рай. – след това продължи – Но така и не разбрах какви се явявате вие? Нещо като супергерои-отмъстители? Защо ви е да спасявате Питър? И, въобще, как така можете да създавате сънища, да вкарвате други хора в тях, да правите някакви неща? Абе, какво става, бе?! – усещаше как леко й се замайва главата, като в същото време долната част на корема започна да я пристяга болезнено.

В този момент Дженифър установи с изненада, че й се ходи по малка нужда и то неудържимо. Имаше нужда от тоалетна сега.

— Пишка ти се, нали? – Деймън я погледна съчувствено. – Мда, бичът на сънуващия. Сега слушай много внимателно, защото времето е силно ограничено: Налага се да се събудиш, защото тялото ти има нужда да се изпикаеш. След като се събудиш, това, което виждаш тук, ще избледнее за секунди. След половин час, ще ти се струва като обикновен сън. А след няколко часа дори няма да го помниш в детайли. Но ще видиш, че реалната ситуация не се е променила. Питър все още спи и никой не може да го събуди. Само аз, ти и Ника можем. Не се паникьосвай като видиш, че Питър още е безпомощен. Просто се прибери в къщи, приготви се и лягай  да спиш. Когато заспиш пак, аз ще те поема и ще продължим разговора си. Разбра ли?

Дженифър кимна, но не искаше да признае, че чуваше гласа му малко отстрани. Обстановката започна да избледнява. Внезапно тя почувства как един шлюз се отваря под нея и тя започна да пада в безвъздушното пространство към земната повърхност. Коремът и се качи в гърлото. Постепенно навлезе в атмосферата, като падаше все по-бързо. Въздухът свистеше в ушите и, а земята се приближаваше с главоломна скорост.

Под себе си видя болницата или поне така й се стори. Скоростта беше огромна. Всеки момент щеше да се разбие върху покрива на сградата. Последва сблъсък, без абсолютно никакъв шум.

В следващия момент, Дженифър залитна и за малко да падне от стола. Внезапното събуждане не влияеше добре на чувството за равновесие. Подпря се на леглото на Питър. Цялото й тяло беше изтръпнало, а кръстът и вратът й бяха болезнено схванати.

Възстанови равновесието и раздвижи крайниците си. Протегна се и разтърка лицето си. В стаята беше тъмно – светеха само уредите, които бяха прикачени към Питър, както и една малка нощна лампа в ъгъла. Под вратата на стаята прозираше светла черта – както във всяка болница, коридорът беше осветен денонощно.

В стаята беше спокойно. Уредите мигаха и пиукаха равномерно, а Питър все така спеше със спокойно изражение на лицето.

Дженифър за момент се замисли за странния сън, който беше имала. С разума си си спомняше, че сънят е бил много странен и много ясен, но не можеше да си спомни детайли, освен мъжка и женска фигура в черно, разрушение и нещо, подобно на космически кораб. Много добре си спомняше думите на мъжа, обаче:

 „Когато заспиш пак, аз ще те поема и ще продължим разговора си.“

Също така осъзна, че страшно много й се пикае. Непреодолимо. Облекчи се в тоалетната в стаята на Питър и се огледа. Все още беше нощ. Всичко беше спокойно, а от нея наистина нямаше нужда тук.

Тя целуна Питър по бузата, погали го по главата и оправи завивките и възглавницата му.

След това взе якето и чантата си и излезе от стаята. Сега имаше важна работа – да заспи отново.

Деймън разказва

Час по-късно, Дженифър лежеше в леглото и се опитваше да заспи. Беше се изкъпала, беше облякла най-удобната си пижама и нарочно не беше пила вода или друга течност преди лягане. Всичко бе наред, само дето не можеше да заспи.

Въртеше се, опита релаксация, брои овце и прави какво ли не. Просто умът й беше като врящ котел и работеше на бесни обороти. Не си спомняше в подробности преживяването с Деймън и Ника, но знаеше, че нещо много странно и много реално й се е случило, докато спеше на стола.

В същото време, се опитваше да измисли как да направи така, че Питър да се събуди и пак да бъдат заедно. Обичаше го. И много й липсваше. Тялото му беше тук, но – очевидно – душата витаеше някъде из сънните пространства.

Тя си спомни някои от любимите й моменти с Питър. Пътуването до Европа, гмуркането на Малдивите, преследването с рикши в Бангкок и схватката с японски тийнейджъри в Токио. Толкова много общи моменти имаха с Питър. Всъщност – целият й съзнателен живот. Когато не участваха в някое приключение, обичаха да прекарват времето си спокойно заедно. Тя си спомняше леко превитата му фигура, вторачена в екрана на лаптопа, докато пишеше странните си символи, програмирайки нещо за някого. В същото време тя четеше книга, а от време на време си разменяха влюбени погледи.

Потънала в спомени, тя осъзна, че неусетно се е унесла. Стаята беше станала някак по-тъмна. Тогава нещо я смути. В ъгъла, на фотьойла до лампиона имаше тъмно петно с формата на седящ човек. Дженифър широко отвори очи и се стегна. Изправи се мълниеносно и се претърколи назад върху леглото, падайки от другата му страна, за да го остави между себе си и потенциалния нападател.

Тогава бързо светна най-близката нощна лампа, затваряйки очи, за да не бъде заслепена. Втренчи се във фотьойла, за да види кой е там…

Погледът й попадна върху леко усмихнатата физиономия на Деймън.

— Най-накрая заспа, а? – проговори той с шеговит тон и после продължи – Тайната на доброто и бързо заспиване е в това да освободиш ума си, да се отпуснеш, да потънеш в себе си. Ако мислиш как да решиш даден проблем или си припомняш проблемна ситуация от деня, няма как да стане.

— Хм. Искаш да кажеш, че това е сън?

— Да. Нали ти казах, че щом заспиш, аз ще поема нещата. Засега не мога да те оставя в твой собствен сън, защото все още не умееш да контролираш сънната материя и комуникацията ни ще бъде доста тъповата и ограничена.

— Ти беше казал, че ще продължим разговора си. Имаш доста да ми разказваш.

— Да, имаме да си говорим за най-важното нещо – как да събудим Питър.

— Ааа, и не само това. Искам да знам повече за теб и… Ника.

— Дълъг разказ ще е. Нека, засега, да си осигурим приятно местенце където да си поговорим.

Деймън се изправи и протегна ръка към нея:

— Ела с мен. Знам къде да поседнем.

— Но аз съм с пижама. И не съм гримирана. Дай ми малко време да се пооправя.

— Няма нужда. – Деймън обърна голямото огледало към нея – Готова си за подвизи.

Дженифър погледна отражението си и видя, че няма и помен от меката й карирана пижама. Беше облечена в стегнати кожени дрехи, високи ботуши, а косата й беше сплетена на стегната плитка. Имаше малко по-тежък грим, отколкото беше свикнала да използва.

— Ти май нещо имаш фетиш към кожените дрехи, а? – подсмихна се тя, докато се оглеждаше и въртеше пред огледалото. Стегнатото й дупе и дълги крака изглеждаха перфектно в този тоалет. Защо не се беше сетила по-рано да използва такъв стил? Може би, защото шефът й щеше веднага да я прати на кастинг за някой порно филм…

— Да, права си. Харесвам красиви жени, с хубави тела, в кожени дрехи. Сигурно имам някакви комплекси, неотработени психични проблеми или нещо подобно. Да му мислят психиатрите. На мен не ми пука. Изглеждаш зашеметяващо в този костюм.

— Тук все пак ще се съглася. – Дженифър се завъртя още веднъж пред огледалото и се обърна към Деймън – Хайде, води ме, че не се знае кога ще ми се припикае. Хехе.

— Хвани ръката ми. – Деймън протегна десница, а Дженифър я стисна. Усети грапавата кожа и стегнатата му хватка. Почувства се сигурна.

Деймън отвори вратата на спалнята и светло петно се очерта на тавана. Поведе Дженифър и двамата преминаха през нея. За един кратък миг, младата жена беше заслепена от светлината. А когато зрението й се фокусира, за малко щеше да падне от високите си, лъскави токчета. Не подозираше, че дневната й изглежда така.

Намираха се на малък калдаръмен площад, който гледаше към малко пристанище, пълно с лодки и няколко бели яхти. На площада имаше няколко кафенета, като някои от масите бяха заети с клиенти. Около залива обикаляше каменна улица, на която имаше цветни къщи с орнаментирани прозорци. На партерния етаж на всяка къща имаше по един ресторант или кафе. Небето беше ясно и чисто, с едно-две бели облачета и силно слънце. А околните хълмове бяха покрити със зеленина и тук-там кацнали вили.

Шарените къщи и лодки, уютните кафета, миниатюрният площад… Всичко това й се стори изключително познато. Сигурна беше, че и преди е виждала тази гледка.

— Да седнем на тази маса – Деймън посочи приятна маса, под бежов чадър, гледаща към пристанището. Седнаха и почти мигновено се появи сервитьор. Той също се стори на Дженифър изключително познат.

Деймън си  поръча чай, а тя – топъл шоколад. Явно този шаблон щеше да я преследва във всички сънища. Но какво да се прави – обичаше топъл шоколад.

— Портофино! – почти извика тя. – Бяхме тук с Питър преди 3 години. Когато обикаляхме Европа. – Дженифър беше изключително доволна, че разпозна мястото. Спомените и емоциите, свързани с тях, се върнаха отново. – Дори ни обслужи същия сервитьор.

— Взех този спомен от паметта ти. Прецених, че ще се чувстваш по-комфортно.

— Това е едно от най-любимите ми и уютни места на света.

— Да, емоциите, прикачени към този спомен, бяха ясни, силни и недвусмислени.

Дженифър се отпусна в стола, загледа се в пристанището и отпи от току що донесеният й топъл шоколад. Искаше й се времето да спре и тя да остане тук завинаги – далече от проблемите, от Лейди Бетелгойз и от всички неща, които напоследък й се стовариха на главата.

Деймън също мълчеше, оставяйки я да се наслади на момента. Той пиеше внимателно от зеления си чай и се чудеше от къде да започне.

— Разкажи ми повече за себе си. – Дженифър вече беше преминала на делова вълна. – Кой си ти? От къде идваш? Как така можеш да управляваш и контролираш сънищата? Реален ли си или си част от моето въображение? Защо искаш да спасиш Питър? – изстреля тя на един дъх.

— Хехе, ако отговоря на всичките ти въпроси, ще имаме доста да си говорим. Ще ти резюмирам ситуацията, пък, някой друг път, когато имаме повече време, ще ти разкажа повече подробности.

— Цялата съм в слух.

— Ако трябва да разкажа за себе си накратко: Да, аз съществувам. Т.е. съществувах. Живях преди около 30 години в това, което наричате САЩ. После умрях. Удари ме камион. Няколко години след това, започна да се случва нещо много страшно. Появи се човек на име Едуард Крап. Той извърши неща, от които полицаи с 20-годишен опит в отдел „Убийства“ получаваха сърдечен удар или полудяваха. Едуард трябваше да бъде спрян. И единственият човек, който можеше да го направи бях аз. Затова Ангелите от Съвета ме върнаха отново, в ново тяло, за да се заема със случая. Не беше лесно решение, защото се бях настроил за няколкостотин години почивка, преди следващото си прераждане. Ама няма как – дългът зове.

Деймън за момент се загледа в една яхта, която маневрираше в пристанището и поглади нежно с палеца си ръба на гладката порцеланова чашка, в която се виждаха последните зелени остатъци от чая. Дженифър се замисли как е възможно да се пие такъв жабурняк. Мъжът се престори, че не е видял мислите й и продължи да разказва.

—  Действията на Едуард имаха енергиен отзвук. Не останаха само в материалния свят. Той създаде – донякъде съзнателно – странна енергийна структура, която бързо започна да черпи енергия от крайно силните емоции на ужас и страх у неговите жертви. Тази енергийна структура ставаше все по-мощна и по-мощна и – поне тогава – действаше като негов съюзник. Водихме множество битки с Едуард и неговата – както той я наричаше – Лейди Бетелгойз. Пострадаха много хора. Накрая успях да го убия и да предам душата му на Съвета.

— А какво стана с Лейдито?

— Точно в това е проблемът. Тя беше засмукала твърде много енергия и беше станала страшно мощна. След смъртта на Едуард Крап, тя просто изчезна. Сигурно е осъзнала, че има нужда от още енергия, за да се стабилизира. Не зная. Но след изчезването й започнаха да се случват странни неща. В реалния свят.

— Какви например?

— Основно с други хора. Тя сякаш поемаше контрол над поведението им, над сънищата им или над двете. Буквално хакваше умовете им, преследвайки някакви свои цели, които тогава не можехме да проумеем.

— А сега сте ги проумели ли?

Деймън въздъхна.

— За съжаление – да. И сънното „отвличане“ на Питър беше последната част от пъзела, която пасна точно на мястото си.

— Осъзнаваш, че с нетърпение очаквам да ми кажеш за какво всъщност става въпрос, нали?!

— Да. Колкото и изтъркано да звучи, Лейди Бетелгойз иска да завладее света.

— Не думай. Тия пък злодеи как не измислиха нещо по-оригинално.

— Да, звучи като второразреден филм със супергерои, но те уверявам, че ситуацията е много сериозна. Лейди Бетелгойз има проблем. За нея е много важно непрекъснато да се снабдява с големи количества психическа енергия, за да запази целостта си. Тя няма душа, не се свързана с Бога, поне не в човешкия смисъл и не може да се захранва от Него. Т.е. тя не е безсмъртна. Тя е нещо като бъг в системата, а аз съм „програмистът“, който е „назначен“ да го отстрани.

— Каква точно енергия й е необходима? Защо това е проблем за нас?

— Това, както и самата Лейди Бетелгойз са проблем за нас по две основни причини. Първо, тя се снабдява с енергия, като буквално пленява човешки души, докато спят, вкарва ги в свои контролирани сънни вселени и ги подлага на множество, най-вече ужасни и неприятни, изживявания и смуче от отделяният от хората страх, ужас и други подобни емоции. Второ, лейди Бетелгойз може да хаква човешки умове. Това означава, че колкото по-могъща става тя, толкова по-силен контрол може да оказва тя върху все по-големи групи от хора. Нямам представа за какво би й послужило това, при положение, че тя е енергийно същество, но съм сигурен, че тя вече го е измислила и едва ли ще е за добро.

— А как се разполагат Питър и милиардерът – Ричард Мур – в цялото уравнение? – Дженифър загрижено погледна Деймън и обгърна раменете си с ръце. Вече почти не забелязваше спокойствието и красотата около себе си, а чашата с топъл шоколад отдавна беше празна.

— Ричард Мур е бизнесмен и милиардер, но преди всичко е изобретател. Той работи в областта на психо-технологиите. Занимава се с human-machine интерфейси на ментално ниво и има вече няколко авангардни разработки по темата, въпреки че все още не ги е изнесъл на свободния пазар.

— Какви са тези разработки?

— Тази разработка, от която живо се интересува Лейди Бетелгойз е техно-телепатията.

— Ухаа, какво ще рече това?

— Техно-телепатията е метод, при който се използва технологично устройство, което може да осъществява едностранна или двустранна комуникация с умовете на един човек или групи от хора.

— Колко големи групи от хора?

— Практически неограничени. Може да се предава и до всички, както и да се приема от всички.

— Т.е., с тази машина, Ричард Мур може да ни внушава мисли или да ни ги чете?

— Да, но не е толкова просто. Всеки от нас има вградени защитни психични механизми. Не можеш току-така да прочетеш чуждите мисли.

— Но, ако някой се научи да хаква човешки умове – довърши мисълта му Дженифър – и комбинира това умение с техно-телепатията…

— Може да прави каквото си иска с ума на когото си иска – поединично или масово. – Каза с бавен и тъжен глас Деймън.

— И тук, на сцената излиза Питър, нали?

— За съжалени, да. Както ти казах и преди, умствената матрица на Питър е уникална във Вселената. Всъщност всички ние сме уникални по свой си начин. Неговата е хак-уникална, така да се каже. Ако трябва да ти дам пример – теменужката е уникално красива, а самурайският меч е уникално остър. Е, умът на Питър не е теменужката в тази история.

— А как точно Лейди Бетелгойз е пленила Питър? – Дженифър започваше да разбира, но все още се чувстваше сякаш гледа ситуацията отстрани.

— Методът е много подобен на този, който използвам аз, за да те въведа в моя сън и да си приказваме тук. Един вид, аз също съм те отвлякъл.

Дженифър видимо се напрегна.

— Успокой се, няма място за притеснение. Ти си гост в моя сън и можеш да се събудиш, когато поискаш. Проблемът при Питър е, че Лейди Бетелгойз по някакъв начин е блокирала сигналите на тялото му и той е загубил връзката си с него, без да е мъртъв. Просто не получава сигнали. Именно затова, побутване, шамари, изкуствено дишане, припикаване, никой от физическите сигнали, не успява да го върне в будно състояние. Нещо повече – сънната вселена, която е изградила Лейди Бетелгойз е изключително сложна. Тя е скрила сънното тяло на Питър някъде и е прекъснала сигналите от и към него. А това превръща търсенето му, за да го спасим, в издирване на много миниатюрна игла в огромна купа сено.

— Но? – Дженифър повдигна вежди с надежда, като в същото време стискаше неистово облегалките за ръце на стола си, без дори да го усети.

— Да, права си, винаги има едно „но“. Знаеш ли как можеш да намериш игла в купа сено?

— Честно казано, не съм се замисляла.

— С магнит. Най-обикновен магнит. Като го движиш из сеното, той ще привлече иглата и така няма да се наложи да търсиш, повдигайки всяка сламка.

— И, в нашата ситуация, магнитът… – тя беше сигурна, че вече се досеща за отговора.

— Си ти, Дженифър! Да, Лейди Бетелгойз е прекъснала комуникацията по основната сребърна нишка на Питър, но тъй като е – практически – изкуствено същество, без душа, е изпуснала нещо много важно.

— Какво е то? – в гласа на Дженифър надеждата можеше да се пипне с ръка.

— Изпуснала е любовта. Ти и Питър сте влюбени и се обичате един-друг. Между вас има връзка. И това не е метафора. Както между сънното и физическото тяло на Питър има сребърна нишка, така между теб и него има една дълга, безкрайна, непрекъсваема червена нишка. Сега тя е единствената му връзка със света извън вселената на Лейди Бетелгойз и ти си единственият човек, който може да ни поведе по тази нишка, за да спасим Питър и – заедно с него – цялото човечество. Сега разбираш, че ти и Питър (а, в крайна сметка – и аз) сме единственото, което стои между Лейди Би и постигането абсолютното, масово, тотално психическо и физическо робство на цялото човечество.

Параграф 9-5

Параграф 9-5

Чели ли сте книгата „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър? Ако не сте, ето – накратко – какво означава изразът „Параграф 22“, превърнал се в идиоматичен:

„… парадоксална ситуация, от която индивидът не може да излезе поради противоречащи си правила. Тези парадокси често са резултат от правила, наредби или процедури, на които индивидът е предмет, но няма никакъв контрол, защото да се бориш с правата означава да ги приемеш.“ ~ Източник: Уикипедия

Точно за това си мисля – „парадоксална ситуация“ – докато си припомням живота си, докато работех на работно време и за заплата. Ето как протичаше моят ден, както и денят на още милиони „труженици“…

Алармата на телефона звъни. Отваряш гуреливи очи. Главата ти тежи. Излежаваш се малко, за да си „отпочинеш“ от събуждането, но се унасяш. Затова се включва умно предвидената втора аларма. Скачаш и започваш да се „оправяш“ – всички процедури или поне тези, за които остане време.

Обличаш се, закусваш на крак и се мяташ на колата или към градския транспорт. Бездействаш и гледаш в точка, докато пътуваш. Ако си малко по-умен, слушаш аудио книги или четеш хартиени/електронни такива. Времето минава. Озоваваш се в офиса.

Работата те поглъща. Работиш, забил глава в монитора и/или висейки по срещи. Стрес и напрежение бележат деня ти. Идва краткият обяд с или без колеги. Кратка почивка и идва време за динамичния следобед.

Ето го и финалният спринт. Идва краят на работния ден.

Отново си в колата или градския транспорт. Пак гледаш тъпо (или четеш/слушаш книги). Пристигаш у дома.

Време е за приготвяне и консумиране на вечеря. Кратко или по-дълго време със семейството. Приготвяне на детето за лягане или просто гледане на телевизия. Умората започва да струи от теб. Заспиваш на дивана.

С мъка се събуждаш към полунощ. Вратът те боли. Тромаво измиваш зъбите си, преобличаш се и се прехвърляш в леглото. Угасваш като лампа. Спиш.

Алармата на телефона звъни…

Познато ли ви е? Предполагам, че има малки вариации при различните хора. Обаче важно е общото. А то е:

„Въртим се в кръг. Животът ни се върти в кръг. Времето тече. Ние остаряваме. Децата ни порастват. Здравето ни се влошава. Приятелите ни се преместват да живеят и работят в чужбина. Ние трупаме стотици часове пътуване до работа, хиляди часове безцелно местене на файлове и моливи по бюрата, хиляди часове абсолютно безсмислени и незначителни срещи с хора, които не харесваме; трупаме сланинки около корема; трупаме планини човекочасове на дивана и литри лиги, изтекли от устите ни, докато спим на същия този диван. Животът ни минава. И ние си отиваме в от този свят, оставяйки след себе си основно отпадни продукти и зле възпитани деца. Умираме в същия апартамент, който сме изплащали в продължение на 30 години.“

Точно преди да покажем среден пръст на роднините, които са се събрали за последния ни час, през ума ни минават няколко момента, в които сме имали пламъче в сърцето си. Когато космите на ръцете ни са настръхвали и сме си казвали:

„Ето това искам да (на)правя! Това би ме направило щастлив!“

И след това погледът ни помръква, защото си спомняме колко жестоко и безапелационно сме угасявали тези искрици всеки път с думи и мисли, като:

„Само да изплатим апартамента и да изучим детето, ще се отдам на хобито си.“ Или „Няма гаранция за успех, а имам да издържам семейство и да плащам кредити.“

Тогава си спомняме и друго. Как през годините, обстановката в държавата се е променяла. Как цените се вдигат. Инфлацията настъпва. Разходите и нуждите на семейството се увеличават. Но ние, вкопчени във фалшивата сигурност, сме се държали за „службицата“, за „заплатката“, надявайки се на бонус или повишение. А завишените нужди сме посрещали със спестяване и лишения, обричайки умовете и сърцата на семейството си на потиснатост и чувство за мизерия.

Знаем, че тогава сме направили „най-доброто за семейството“, на което сме били способни. Също така, много добре знаем, че сме могли да направим нещо много по-добро. Знаем, че и тогава сме го знаели. И също така знаем, че ни е било страх, мързяло ни е или и двете. Не ни се е занимавало. Комфортът и „сигурността“ са били по-важни от развитието.

Гледаме живота, който сме изживели и плачем, защото виждаме в колко много ситуации  пред нас са били представени всички възможни избори, а ние – толкова много пъти – сме избрали най-тъпата възможна посока. И така, тъп избор след тъп избор, тъпо и страхливо решение след тъпо и страхливо решение, се стига до очакваният краен резултат – тъп и страхлив живот. Живот, с които не можем да се похвалим пред никого. И не само това – не чувстваме, че сме изживели по начина, по който ни се полага.

Представете си, че сега сте на 99 години и ви предстои да се срещнете със своя Ангел Хранител и със Създателя си и трябва да им разкажете за живота си. Да покажете, че сте използвали даденият ви дар адекватно, а не сте хвърлили диамантите на свинете… Представете си, че стоите пред Тях Двамата и презентирате изминалия си живот. Какво бихте искали да им кажете?

Вариант 1: Аз бях страхлив и малодушен, следвах моментните си повици, носех се по течението, търсех на баницата мекото и на работата лекото. Нищо не постигнах, живях в мизерия (основно духовна), консумирах, аках много и отгледах две деца – и двамата – пълни галфони. Добре че умрях, та да се махна от тази мъка.

Вариант 2: Животът ми тръгна добре. После се прецака. После се взех в ръце. Разкарах глупостите. Фокусирах се върху важните неща. Следвах сърцето си. Слушах вътрешния с и глас. Развих талантите си. Взех много от света (особено опитност), но и дадох страшно много – помогнах на хиляди хора и промених живота поне на някои от тях към по-добро. Създадох добро и изпълнено с любов семейство. Уважавах тялото си и следвах мечтите си. Живееше ми се още, но и като дух, пак е забавно.

Разбира се, всеки от нас е отговорен за съдбата си и може да взема решения сам в живота. Никой не ни е виновен, ако не сме изживели живота си пълноценно.

Обаче си мисля, че има един фактор, който направо убива живеца в нас. Фактор, който отнема от времето, от енергията, от живота ни, от изборите ни, от всичко. И в същото време ни поставя рамки и граници – на финансите, на времето, на възможностите.

Кой е този фактор?

Това е работата на заплата, факторът „9-5“ или, както вече го наричам „Параграф 9-5“. Какво имам предвид?

1 – Работата на заплата отнема от времето ни. Между 8 и 10-12 часа на ден ние прекарваме на работното си място. Това е практически почти половината от живота ни. Заменяме времето си за пари. Продаваме диаманти за жълти стотинки.

2 – Работата на работно време ни налага ограничения във времето. Всяка сутрин в 9 часа животът ни спира и започва работата. Животът отново може да започне след 17-18 часа.

3 – Работата на заплата налага ограничения във финансите ни. Вземаме твърда заплата. Понякога имаме бонуси. Понякога ни я увеличават. Понякога ни повишават. Но като цяло, сумата има горна граница. Граница, която ние много трудно можем да преместим още по-нагоре.

Някой ще каже:

„Да, ама всеки месец, паричките ми идват по сметката – хоп. Сигурна работа.“

Това звучи страхотно! Представям си затворник, който стои в килията си. Три пъти на ден, в долната част на вратата се отваря малка вратичка и от там се показва тенекиена чиния с рядка боб чорба и парче хляб. И затворникът възкликва:

„Еха. Всеки ден, по ТРИ пъти, яденето ми го носят на тепсия! Егати готиното!“

А в същото време затворникът не се сеща (или умишлено забравя) за ресторантите, от които можеш да си купиш, каквото си пожелаеш; забравя за огромното изобилие, които се намира навън. Той може би го желае, но му се вижда трудно и далечно да го постигне. Затова се е примирил с това, което има и се е отказал да се стреми към това, което му се полага по рождение.

Така и ние, въртейки се във вечната въртележка, забравяме, светът и животът са много повече от машината за кафе в офиса и глупавите обеди с колеги.

И когато надигнем глава и се опитаме да променим нещо, се случват няколко различни неща, които ни дърпат обратно в тресавището:

1 – Измисляме идея за бизнес, но сме твърде уморени вечер, за да я реализираме.

2 – Искаме да се занимаваме с нещо допълнително, но си казваме, че нямаме време и новият сезон на „Биг брадър“ и „София ден и нощ“ е доста интересен.

3 – Захващаме се с допълнителен бизнес, но той постепенно изяжда цялото ни свободно време, прегаряме и го изоставяме или саботираме несъзнателно.

Ето така действа „Параграф 9-5“:

А. Осигурява ти средства, колкото да оцеляваш и да креташ финансово.

Б. Заема по-голямата част от времето и енергията ти.

В. Дава ти фалшиво усещане за сигурност, към което се привързваш.

Г. Ако пожелаеш нещо повече, не ти позволява да го вземеш, защото ти е отнел времето, енергията и куража. Дал ти е комфорт, рутина и липса на перспектива.

Знам колко е трудно да се излезе от „Параграф 9-5“. Знам също колко години ми отне. Отстрани не изглежда кой знае какво. Но когато погледнеш назад към живота си и видиш най-хубавите си години, изтекли в корпоративната канализация, тогава вече е „кой знае какво“.

Какво предлагам ли?

Определено не предлагам всички да се юрнем и да напуснем работа, да си купим евтини лаптопи и да започнем да работим по кафетата.

Предлагам следното:

Погледнете живота си. Сега. Назад във времето. Чувствате ли се доволни и щастливи от това, което правите и сте правили? От начина, по който живеете? От хората, с които сте? Това ли е детската ви мечта за щастие и благоденствие? Така ли искате да продължавате?

Ако отговорът ви е положителен, поздравления! Моля приемете моите уважения и искрено възхищение! Наистина, хората могат да вземат пример от вас!

Ако отговорът ви е „НЕ“, СЕГА е моментът да си ударите един мисловен (или реален) шамар. Да се стреснете. Да се събудите. Ощипете се. Така ли искате да продължавате? Не сте доволни от живота си, но продължавате да го живеете? Убива ви на задника, но не се премествате на друг стол? Какво чакате? Да минат 12 години  и да започнете да разказвате на по-младите „Ехе, аз можех да съм…“, това ли чакате?

Ако не харесвате живота и работата си, ако не сте щастливи, докато работите за друг, време е да се стреснете. Това време е сега. Утре е друг ден, нов цикъл във въртележката, която поглъща животи и изпива души.

Леле, колко емоционално стана. А всичко, което исках да ви кажа, беше:

„Ако искате да промените живота си, да подобрите финансовата си ситуация, да имате свобода, да се наслаждавате на всеки момент, ако имате повика за свобода… Направете нещо! Не чакайте! Повярвайте ми, няма полза! Бил съм там, правил съм го!“

Събитието на събитията за България в областта на иновациите и футуризма

Събитието на събитията за България в областта на иновациите и футуризма

Моята страст към технологиите и футуризма датира от преди почти 30 години. Тогава бях малък и всяко лято нашите ме пращаха „на село“ – един от най-щастливите периоди в живота ми. Там се бях добрал до купчини, потънали в прах, но запазени, броеве на списания като „Наука и техника“ и „Космос“, които бяха от младостта на баща ми. Мога смело да кажа, че съм изчел, от корица до корица, стотици броеве на тези издания.

Тогава и през следващите доста години в главата ми бяха само космически кораби, електрически коли, небостъргачи от 1000 етажа, роботи и други подобни. Започнах активно да чета и фантастика, като тук е момента ИК „Бард“ да ми издадат сертификат за ревностен читател или поне карта за отстъпка – колекционирах техните книги (от фантастичната серия) под номер. И ги четях.

Поради такива сантиментални причини, може да се каже, че иновацията и футуризма са ми слабост, хоби и, така да се каже, стара любов. Именно затова, за мен беше чест и удоволствие, когато организаторите на Innovation Explorer 2017 ме поканиха да бъда медиен партньор на събитието. Това, за мен, беше като неочакван коледен подарък. Така имах възможност да се докосна до най-новото и актуалното в областта на иновациите и в същото време да правя това, което обичам най-много – да пиша.

Сигурно сте забелязали предишните статии по тази тема:

Написах ги с голямо удоволствие и, както се казва, с „мерак“. Надявам се да са ви били интересни.

Сега, обаче, бих искал – малко по-подробно – да ви представя и самото събитие. Ако сте на същата вълна, сигурен съм, че няма как нещо да не трепне у вас.

Тази година Innovation Explorer ще отбележи своето трето издание. Този форум за иновации и футуризъм ще се проведе на 23 февруари в Sofia Event Center. Важно е да се спомене, че ранната регистрация е отворена до края на месец януари.

Горещите теми ще бъдат (любимите ми): космос, образование, бизнес. Материали по тях ще бъдат представени и дебатирани от международни експерти, някои от които споделят напълно противоположни възгледи. Определено ще бъде интересно.

 

В категория космос, опит ще споделят:

  • Декс Бартън (САЩ), който наскоро е напуснал позицията си на Директор комуникации в SpaceX, за да основе компания за социални иновации Onward, след искреното си разочарование от победата на Тръмп на президентските избори в страната;
  • Емелин Паат-Далщрьом (САЩ), която работи като Chief Impact Officer в Singularity University NASA Research Park и е дясната ръка (по неговите собствени думи) на Питър Диамантис; (Интервюто ми с нея можете да прочетете тук.)
  • Шелдън Браун (САЩ), Директор на центъра за изследване на човешкото въображение “Артър Кларк” и
  • Майк Черет (Англия), който е Директор партньорства в Climate-Kik и се бори с климатичните промени и грижата за оцеляване на човечеството.

 

В категория образование думата вземат:

  • Джеймз Стикледър (САЩ), футуролог, иноватор, автор, бивш директор иновации в DELL, а понастоящем преподавател в Университета на Южна Каролина (САЩ);
  • Константин Дино (Кирицис), основател на mini MBA програмата на PwC и преподавател по стратегии за Европа и близкия Изток в четири университета, сред които: University of Surrey (UK), University of Strathclyde (UK), Henley Management College (UK), University of Nicosia (CY);
  • Шелдън Браун (Калифорнийски университеит);
  • Ерез Цалик (Израел, London Business School);
  • Емелин Далщрьом (Singularity University) ще търсят отговор на въпроса, какво образование вече е нужно на човечеството и какъв е смисълът от образованието в съвременния свят.

 

В категория бизнес:

  • от една страна ще можете да проследите дебата между консултантите по иновации от някои от най-добрите агенции в света: от Швеция – Линус Бил (Eicorn), Израел – Ерез Цалик (Systematic Inventive Thinking), България – Елеонора Карнаса (Fabrika360);
  • а от друга, между големите компании-иноватори и техните политики, стратегии и опит. Майкрософт, Хюлет Пакърд Ентърпрайз, Теленор, УниКредит, Пейсера, Онтотекст ще покажат примери за подривни иновации и как се справят с проблема за бързонарастващото знание в света и пост-истинната епоха. Шира Леви Баркан (Израел), Мат Фоли (Англия), Филип Генов (България), Филип Мутафис (България), Александър Киряков (България) са лекторите в следобедната част на форума. Вегард Аас (Сингапур), който ръководи иновациите в Теленор за Европа и Азия и е бил 5 години консултант в Бостън Консълтинг Груп ще разкаже как стартъпите работят заедно по вътрешните акселераторски програми на корпорациите.

 

Ще има и две практически работилници – по Agile Management с Боян Шанов от Вистеон и с Марияна Тодорова, футоролог по Forward Future Thinking.

Модераторите, които ще водят дебатите тази година са Боян Бенев (SHYN, “Истории за иноватори”), Теодор Панайотов (Course Dot, категория “Космос”), Евгения Пеева-Кирова (“Заедно в час” за категория “Образование”), Марияна Хамънова (Cleantech за категория “Климат”), за категория “Бизнес” – Искрен Кръстев, председател на борда на директорите на GEM Bulgaria и Светослав Иванов, журналист в бтв, “120 минути”; Сабина Панайотова, консултант по дигитален маркетинг и Елена Маринова, президент на Мусала Софт за категория “Технологии”.

В средата на деня ще се проведе и едночасова кръгла маса по темата публично-частни иновационни партньорства, с подкрепата на представители на публичния сектор, бизнеса, академични преподаватели и международни гости.

Остава малко повече от месец до събитието, но наистина вече ме „сърбят ръцете“ и нямам търпение да присъствам. Също така, вече съм си набелязал и лекторите, на които ще им се наложи да разговарят с мен и да участват в последвалото селфи.

Ако искате да научите повече за Innovation Explorer 2017, хвърлете едно око на официалния сайт.

Събуждането

Събуждането

Едуард оставя наследство

Едуард Крап беше добро момче. Поне така казваха всички. Пишеше си домашните. Ходеше примерно облечен – спретнат и чист. Държеше се добре с другите, уважаваше възрастните и помагаше на дамите.

Затова беше крайно странно за неговите родители, че децата не обичаха да дружатl с него. Практически го отбягваха. Всъщност буквално бягаха от него. Никой не го тормозеше в училище, но и никой не искаше да общува с него.

Това притесняваше всички, освен самия Едуард. Той си имаше хоби. За него не се изискваше да участват други хора или поне не по тяхно желание.

С времето той превърна това свое хоби в наука, а после – в изкуство.

Когато, на 27 годишна възраст, Едуард Крап умря, след 44 часови изтезания, той остави след себе си 362 трупа, 64 човека със загубен разсъдък, един разрушен до основи град и Лейди Бетелгойз.

Дженифър има тежък ден

Клавиатурата на Дженифър Бойл тракаше като картечница. Не че мразеше понеделниците, просто не можеше да ги понася. Имейлите преливаха от писма, а приложенията за съобщения мигаха като Коледна елха.

Точно в този момент, Джони Потната Подмишница, почука дискретно на стъклената врата на кабинета й. Още щом го погледна, тя позна, че бледото лице и особено големите потни кръгове под мишниците на ризата му няма как да вещаят добри новини.

— Какво има, Джони, да не си видял призрак?

Изражението му се промени от „притеснено“ на „силно наакано“.

— Нне. Но видях 1 345 789 имейла да се изпращат с грешно съобщение, без сегментация и с два часа по-рано.

Дженифър затвори капака на лаптопа си толкова рязко, че коленете на Джон отказаха за момент и той видимо приклекна. В същото време тя вече беше извън кабинета и нахлуваше в стаята на екипа.

Вече знаеше, че я чака един много напрегнат ден, неприятно обаждане „отгоре“, което щеше да се състои всеки момент, множество срещи, десетки имейли, докато пише съобщения в Slack, Skype и Facebook. Като се замисли – то така си беше почти всеки ден.

Оказва се, че животът на маркетинг мениджъра не е никак лек, въпреки използването на макбуци, увеличените количества био зелен чай и ергономичните столове.

Когато преброяването на труповете за деня приключи и прахта от битките се слегна, Дженифър седеше с крака на бюрото, съзерцаваше отражението си в прозореца и се опитваше да изпразни ума си, наблюдавайки дишането си.

Навън вече беше тъмно, градът светеше с хиляди светлини, а тя усещаше мозъка си като смачкана на топка хартия. Време беше да отдели един час в налагане на боксовата круша.

Асансьорът я отведе в подземния гараж. Там, нейният любим миникупър стоеше самотен на мъждивата светлина и сякаш я гледаше укорително.

— Какво клише – каза си тя – празен паркинг, сама жена. Как да не се появят трима здравеняци, които да се опитат да ми вземат чантата. А може и да ми излезе късмет с бонус – изнасилване. – Тя закопча якето си до горе и оправи на рамото си чантата с лаптопа.

Упъти се с уверена походка към колата. Маратонките й Converse прилепваха плътно по бетона и почти не издаваха звук. Което не важеше за обувките на петимата странни типа, които се появиха иззад колоните на паркинга.

Миникупърът все още беше далече, затова Дженифър реши, че е тъпо решение да побегне към него. Нямаше да успее. Затова се обърна с лице към групичката мъже. А, оказа се, че има и две жени.

Бяха наистина странна сбирщина. Тя беше очаквала кожени якета, вериги, обеци, татуировки… Каква беше изненадата й, когато видя пред себе си трима млади мъже с костюми, чисти ризи и перфектни обувки. Двете жени бяха с поли и приятни на вид блузки, както и много добре направени прически.

Нещо не беше наред с погледите им, обаче. Очите и на петимата бяха фиксирани в нея, сякаш вързани с тел. Движеха се бавно, но сигурно. Не казваха нищо. И затваряха кръга около нея.

— Какво искате? – колкото може по-спокойно, но строго и високо попита Дженифър.

— Време – и петимата отговориха едновременно, в един глас, с една и съща интонация. Това никак не беше добре. Тя започна да се чуди каква точно химия са взели. Нито звучаха, нито изглеждаха като хора, които са на себе си.

— Интересно, но точно време нямам в момента. Приятелят ми ме чака в къщи и наистина бързам.

— Вече няма за къде да бързаш. – Това едновременно говорене на петимата вече започваше да й лази по нервите. Тя продължи внимателно да отстъпва към колата, но едната от жените й отряза пътя назад. Дженифър преметна ремъка на чантата си през глава, за да не й пречи. Явно тук нямаше да има възможност да прояви уменията си за убеждаване, които беше усвоила на курса по НЛП[1].

Първият от мъжете, който навлезе в личното й пространство, всъщност беше доста симпатичен. Беше си пуснал и така модерната брада тип „живях 12 месеца в гората, без достъп до течаща вода“. Но брадата му по никакъв начин не смекчи ритника, който получи в слънчевия сплит. Тялто му се преви на две. Това, обаче, не му донесе никаква полза, защото срещна коляното на Дженифър. А последвалият ритник между краката го накара да се срине на цимента и да започне да повръща неконтролируемо.

„Атакувай лидера изненадващо, бързо и с неочаквана жестокост. Това ще обезглави ентусиазма на групата.“ – Дженифър се огледа около себе си, докато чуваше в главата си гласа на своя треньор по бойни изкуства. Гледката обаче не й хареса. Никой не се беше впечатлил от жестоката й, изненадваща и бърза атака. Напротив, една от жените – иначе приятна блондинка, с голям бюст, изпънал деловата й риза – хвана рязко вързаната й на опашка коса и дръпна главата й назад, опитвайки се да стъпи в сгъвката на коляното й и да я обездвижи.

Дженифър хвана ръката й, извъртя се, с което извъртя и държащата косата й ръка, след което, без колебание, счупи лакътя й, натискайки рязко с цялата тежест на тялото си. Жената не издаде нито звук, но ръката й увисна под странен ъгъл.

— Какво става тук, бе!? – Дженифър започна да се чувства като в долнокачествен филм за зобмита. Ритна с все сила жената и тя отлетя на няколко метра, удряйки с кънтене главата си в една от колоните на паркинга.

„Време е да приключваме тук“ – промърмори под носа си Дженифър, докато използваше един пожарогасител, за да разбие главата на втория мъж, а след това – и челюстта на третия.

Всичко се развиваше в пълна тишина, на фона на триещи се в настилката на паркинга подметки и тежкото дишане на Дженифър.

Пред нея се изправи последният от петимата – жена на около 40 години с доста здраво телосложение. Или тренираше вдигане на тежести или честичко ядеше торти. Тя се хвърли към Дженифър, сграбчи врата й и започна да я души с абсолютно безизразно лице. Пръстите й бяха студени и сухи. Маникюрът й пробиваше кожата на гърлото и врата, пускайки капки кръв.

Ръцете на Дженифър се изстреляха нагоре, между тези на жената и удариха брадата й с невероятна сила. От удара челюстта й изтрака, а вратът – изпука. Ударът в гърдите я отмести назад, след което кракът на Дженифър засили главата на жената към най-близката колона, от което се чу звук на диня, изпусната на асфалтова настилка.

Паркингът продължаваше да бъде все така тих. Петимата лежаха на земята и някои от тях леко мърдаха, но без да издават и звук.

Дженифър взе чантата си, изтича към миникупъра, влезе, заключи се и стисна волана. Ръцете й трепереха от леещият се в тялото й адреналин. Даде си няколко секунди, за да успокои треперенето, след което вкара ключа, запали и напусна паркинга със свирене на гуми.

Тази вечер май нямаше нужда да ходи до залата. Боксовата круша щеше да си остане самотна.

Питър спи

— Хей, Сири! – обърна се Дженифър към телефона си, докато караше по полупразните улици, към в къщи.

— На твое разположение съм, Дженифър.

— Звънни на Питър.

— Звъня… Не отговаря.

— Звънни пак.

— Звъня… Не отговаря.

— Остави.

Сири не беше много умен, но за прости задачи можеше да му се разчита.

Гумите на миникупъра свистяха по асфалта, а Дженифър гледаше в далечината, карайки почти на автопилот. Ръцете й още трепереха и чувстваше цялото си тяло изтръпнало.

„Понеделник определено не ми е любимият ден“ – каза си тя, докато спираше на алеята пред къщата.

Тя влезе, хвърли чантата си на масичката до входната врата и леко повиши глас:

— Питър, тук ли си? – не получи отговор. Телевизорът работеше в хола. Никакви други звуци не се чуваха. Масата в трапезарията беше сложена. „Ох, този Питър, даже свещи е подготвил. Не е забравил. Пет години, откакто се запознахме.“ Дженифър се усмихна, въпреки, че инцидентът от паркинга все още заемаше голяма част от вътрешното й пространство.

Тя тъгна към спалнята. Може би Питър я чакаше там. Леко облечен?

Питър наистина беше в спалнята, но спеше непробудно. Гърдите му съвсем леко се повдигаха и спускаха.

— Ехоо, Питър. – Дженифър го погали, после леко го дръпна. Когато това не даде никакъв ефект, тя го разтърси за рамото. Нищо.

— Май приготвянето на романтичната вечеря доста те е изтощило, а? – тя свали дрехите си и се хърли при него в леглото. Започна да го гали на места, за които с деца се говори след определена възраст. Зарови лицето му в гърдите си – нещо, на което жив мъж не би си позволил да не реагира. Обаче резултатът беше нулев.

Това я ядоса и тя го бутна по-силно. Май беше малко по-силно, отколкото беше очаквала. Питър се претъркули от леглото и падна на килимчето до него.

— Ау, миличък, извинявай. – Дженифър прескочи леглото с един скок. Но това, което видя, скова сърцето й в страх. Питър лежеше на килимчето и спеше непробудно, въпреки неудобната поза, в която се намираха ръцете и краката му след падането от леглото.

Тя се хвърли върху него и първо провери дали диша – дишаше. После му приложи всичко, което беше научила от курса по първа помощ. Имайки предвид облеклото й в момента (или липсата на такова), и мъртвец би трябвало да се върне към живота. Но не й Питър. Спеше сладко, дишаше леко, а изражението му беше спокойно и отпуснато.

През следващия половин час Дженифър опита всички методи за събужане, които знаеше, но сънят на любимия й беше напоклатим. Притеснението стегна стомаха й. Нещо ставаше или беше станало. Нещо никак не беше наред.

Тя взе телефона и се обади на Бърза помощ. Не виждаше как може да се справи сама със ситуацията.

Питър продължава да спи

Линейката дойде и Питър вече бе в опитни ръце. Което не даде никакъв резултат във връзка с неговото събуждане. Всички опити на парамедиците да го събудят не доведоха до нищо.

Скоро стигнаха до болницата и екип от лекари чевръсто откара Питър някъде, като Дженифър подтичваше след тях, опитвайки се да не изостава.

Вкараха го в едно помещение и й казаха да изчака отвън. Чувстваше се като тигър в клетка. Започна да ходи пред вратата напред-назад, с нервна походка. Скоро, обаче, забеляза, че това не води до по-бързото развитие на ситуацията.

Тогава седна на един от столовете и си наложи да изправи гърба, да отпусне раменете и да седне удобно и стабилно. Започна да диша и да брои от 100 до 1, опитвайки се да овладее вътрешния си свят, докато чака какво ще кажат лекарите.

Тя нямаше представа колко време е минало, тъй като плуваше в блаженото езеро на алфа вълните. Отварянето на вратата срещу нея я извади от състоянието на транс.

Лекарят, който излезе от там се огледа за миг и когато видя Дженифър, се насочи към нея. Тя рязко се изправи и го пресрещна на половината път.

— Какво е положението, Докторе? – гласът й не трепереше, но сърцето й беше свито.

— Много странна ситуация. – Лекарят се опитваше да изглежда и да се държи професионално, но нервните му жестове не внушаваха същото. – Ако трябва да бъда напълно откровен, той просто спи. Не можем да го събудим.

— Това кома ли е?

— Трудно ми е да ви обясня разликата между комата и състоянието на вашия съпруг…

— Приятел.

— Както и да е. Вашият приятел спи абсолютно нормален сън. Проблемът е, че за момента не успяваме да го събудим въпреки всички физически и медикаментозни средства, които използвахме и използваме в момента.

Дланите на Дженифър започнаха да се потят и дишането й се учести. Краката й омекнаха и тя се подпря на рамото на лекаря, който чевръсто я подхвана за лакътя.

— И сега какво следва? – попита го тя глухо.

— Засега сме му сложили система и предлагам да изкара тук нощта. Храним тялото му и се опитваме да го събудим. Нека да мине малко време. Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Може ли да остана при него?

— Да, но в стаята му няма второ легло. Ще трябва да се задоволите със стол.

— Това е най-малкият ми проблем сега. Оставам. Благодаря!

Докторът заведе Дженифърт в стаята на Питър, където тя плахо влезе. Нейният човек продължаваше да спи с ангелско изражение.

Застана до него и хвана ръката му. Сега беше моментът да прошепне нещо много романтично от типа на „Бъди спокоен, Любов моя, ще се погрижа всичко да бъде наред!“ Но тя предпочете да погали лицето му и да оправи възглавницата. Стори й се много по-подходящо.

Огледа се за стола, който спомена лекарят. Ако конструкцията от тръби и твърди повърхности можеше да се нарече стол. Насочи се към него.

Днешният ден беше особено дълъг и неприятен за нея и май имаше нужда от малко почивка, пък макар и върху такова устройство за мъчения.

Дженифър нямаше да остави страхът да скове душата й. Със сигурност щеше да намери решение. Но първо трябваше да се успокои, да намери своя вътрешен център и да започне да мисли трезво.

Тя седна на стола, облегна се удобно и изправи гърба си. Отпусна тялото си и започна да диша бавно и дълбоко. За секунди изпадна в състояние на транс, в което тялото й си почиваше, а умът блуждаеше, оставен от нея да си почива поне за малко. Постепенно се унесе и загуби представа за реалността.

Деймън се появява на вратата

Дженифър се стресна и отвори очи. Беше усетила движение и шум пред врата на болничната стая. След по-малко от секунда тя се отвори и през нея влезе лекарка с чиста и изгладена униформа. Стетоскопът й беше преметнат през врата, през един от джобовете й прозираше смартфон и кутия цигари.

— Здравейте, вие ли сте приятелката на Питър Строб?

— Да, аз съм.

— Моля, елате с мен. Изследванията излязоха. Трябва да обсъдим нещо.

Стомахът на Дженифър отново се сви. Тя разтри лицето си бързо с ръце и се изправи от стола.

— Да вървим. Къде е Д-р Стоун?

— Смяната му свърши.

Имаше нещо странно в тази лекарка. Това, че се държеше и говореше студено и безизразно не впечатляваше Дженифър особено. Може би по-скоро движенията й, сякаш дирижирани, неестествени, я накараха да застане нащрек. А и леко изцъкленият й поглед не допринасяше с нищо за успокояването на и без това напрегнатите нерви на Дженифър.

Лекарката я поведе по коридора към кабинета си. Отвори една от вратите и я покани да влезе.

Кабинетът не беше нищо особено – гола стая с бюро, шкаф с лекарства, няколко стола и нар за прегледи на пациенти. По стените висяха календари с лога на различни фармацевтични компании. Имаше и едно цвете, което видимо береше душа. Лампите светеха с бяла, студена светлина, а подът беше от добре изчистен син балатум.

— Моля, седнете. – лекарката й посочи стол, почти толкова неудобен, колкото този, на който Дженифър беше изкарала един сън в стаята на Питър. Дженифър седна на ръба, все още нащрек и притеснена, заради Питър.

Лекарката се забави няколко секунди повече зад гърба й, ровейки в шкафа с документи. Дженифър усети как косъмчетата на врата й настръхват. Обърна се предпазливо, така че лекарката да влезе в периферното й зрение.

И го направи точно навреме.

Пред очите й премина ръката на лекарката, държаща спринцовка. А посоката беше шията на младото момиче. Времето сякаш спря. Дженифър се обърна рязко и се изправи, от което столът изхвърча назад с трещене. Дланта й светкавично удари гърлото на лекарката, която се задави, но продължи да напредва.

Секунда след това, Дженифър се пресегна зад себе си, грабна падналия стол и рязко удари с него ръката със спринцовката. Тя изхрущя неприятно, а самата спринцовка изхвърча под бюрото.

Въпреки това, лекарката сграбчи гърлото на Дженифър с оцелялата си ръка. Стискаше като менгеме. Цялото това насилие, вече започваше да идва в повече. Дженифър бързо и рязко счупи палеца на лекарката, след това я хвана за врата и заби главата й в бюрото. Довърши започнатото с със служебния 3 килограмов лаптоп Lenovo, който лежеше наблизо. Тялото се отпусна безжизнено.

Дженифър обходи бързо с поглед кабинета, но не се забелязваха други опасности. По време на огледа, в полезрението й попадна прозореца, който показваше нощна гледка на града. Момичето си пое рязко дъх и изхълца.

Градът гореше. Небостъргачите изглеждаха като огромни факли. Земята беше напукана и през пукнатините извираше светеща в оранжево лава. Пред прозореца, на няколко стотин метра, премина огромно торнадо, влачещо във вихъра си мебели, автомобили и пищящи хора.

В далечината, мостът над реката се срути в пламъци, а някъде по-наблизо, в огнена топка, избухна огромен взрив.

Чак сега Дженифър забеляза, че цялата сграда се тресе, алармите виеха, а по коридора се чуваше как стотици хора тичат панически и крещят едновременно с това.

Тя сякаше се събуди от транс. Грабна чантата си и се затича към вратата. Където се сблъска с висок млад мъж с черна коса и черни кожени дрехи.

— Кой си ти? Разкарай се от пътя ми! – изкрещя му Дженифър и се опита да го отмести с помощта на брутален удар с лакът и коляно. Каква беше нейната изненада, когато и двата й удара попаднаха в празно пространство, ръката й се оказа зад гърба, а една желязна длан притисна гърлото й. Мъжът някакси се беше озовал зад нея и я приклещи в непоклатима хватка.

— Не искам да звуча мелодраматично, но аз съм твоят единствен шанс ти и приятелят ти да оцелеете. Имаш късмет, че те намерих преди Лейди Бетелгойз. – Съвсем спокойно каза мъжът в черно, докато я държеше неподвижна, без видимо усилие.

Дженифър се мяташе бясно в хватката му, опитвайки се да я разхлаби. Без особен успех. Накрая спря, задъхвайки се – повече от гняв, отколкото от усилие.

— Какви и говориш? Кой си ти и коя е тази лейди Булшит или каквато е там?

— Дълго е за обяснение, а нямаме време. Ела с мен. Ще ти разкажа всичко, но нека отидем на по-сигурно място.

— Ти луд ли си? За първи път те виждам и искаш да ти се доверя. Отивам при Питър. Виж какво става навън. Трябва да го предпазя.

— Питър е на сигурно място, не се притеснявай.

— Къде е? Отвлякъл ли си го? Мръсник! Ще те убия!

— Не, той е добре, макар че още спи. Не съм го отвлякъл. Но трябва да дойдеш с мен СЕГА!

— Не! Искам първо да го видя!

— После. Ела с мен. Или предпочиташ да те нося на рамо. – Казвайки това, непознатият я повдигна на половин метър от земята, използвайки само едната си ръка. На лицето му не се изписа никакво усилие.

— ОК. Тъпак. Пусни ме долу. Идвам.

Мъжът я остави внимателно на пода и стисна здраво ръката й.

— Готова ли си? Тръгваме. – Втурна се с нея през вратата, в коридора. Навън беше ужасно. Шум, мигащо осветление, аларми, стъпкани хора и панически тълпи от болни и персонал, тичащи към изхода. — От тук. — Мъжът отвори една врата и пропусна Дженифър пред себе си. Оказа се аварийното стълбище — Бързо надолу!

Двамата се затичаха по стълбите и след по-малко от минута се оказаха на външния паркинг, в задния двор на болницата.

— Я, отново паркинг. Какво ли интересно събитие ще ми се случи сега?

Целият двор се тресеше от честите земетресения и летящите едри предмети, засмукани от торнадото. Няколко линейки бяха струпани на купчина в единия край, група автомобили бяха премазани под тежестта на половин стена, разпукана и паднала навън.

Тук също имаше бягащи групи от хора, но не беше толкова натоварено – основният поток беше през централния вход на болницата.

Мъжът спря Дженифър с ръка.

— Спри тук. Пази се. — Той беше застанал с лице към обширното празно пространство на паркинга. Бръкна в джоба на якето си извади нещо заоблено, тъмно и лъскаво, с размерите и приблизителната форма на картоф. Приличаше на някакъв вид полу-скъпоценен камък, гладко полиран.

Непознатият задържа камъка за малко в ръката си и го приближи до лицето си. Устните му мърдаха, сякаш му говореше. След това замахна и го хвърли към средата на празния паркинг.

Камъкът полетя, описа дълга парабола и… Дженифър разтри очите си… Камъкът застина във въздуха на около 3-4 метра над бетона. Около него имаше леко сияние, което се засилваше. Чуваше се и съвсем слабо жужене.

След това се чу едно „фууп“ и камъкът, внезапно, за време, колкото едно мигване на окото, се уголеми и стана голям колкото еднофамилна къща. Запази формата си на гладък и проблясващ картоф. Дженифър забеляза, че цялото нещо виси на около 20-30 сантиметра от повърхността, неподвижно като скала.

Мъжът я потупа по рамото.

— Да тръгваме. Времето не е на наша страна. След малко ще ти се припикае.

— Какво? — Дженифър го погледна с леко разфокусиран поглед, осъзнавайки, че някъде там, в периферното й зрение, гладка лъскава 20-метрова скала се рее във въздуха, като преди това е била извадена от джоб на яке.

— Качвай се.

— Къде?

Непознатият посочи с ръка към скалата. Един овален участък от нея беше започнал да свети с  призрачна светлина и постепенно стана прозрачен. От него се отвори нещо като стълба или по-скоро полегата рампа, а вътре се виждаше овален коридор.

Изпаднала в лек транс, Дженифър позволи на мъжа да я хване за ръката и да я поведе към входа на нещото. Тя дори не забелязваше, че около тях падаха тухли, мазилка, счупени стъкла. От повечето прозорци на болницата изригваха пламъци и тук там изкачаха пищящи хора, скачайки в нищото, за да избягат от огъня. Картината беше повече от апокалиптична, но Дженифър се чувстваше сякаш гледа всичко отстрани, носейки се към входа на камъка.

Преминаха през кръглия отвор. След което тя чу едно „флююп“ и той изчезна. Вече се намираха в къс осветен коридор със заоблен таван и гладки стени с вградени в тях ивици светлина. Тръгнаха по коридора, като от двете им страни имаше гладки, приличащи на стъклени врати.

От стените се чуваше лека музика. Подът, по който ходеха, беше мек, пружиниращ, леко топъл. Галеше стъпалата й. Стените бяха гладки като стъкло, но някак топли и приятни на пипане.

След малко излязоха от коридора в широко помещение с куполообразен покрив. То беше около 10 метра в диаметър и в него бяха оформени няколко зони с кресла, дивани, маси със столове. Всъщност приличаше на вътрешността на модернистична къща или лоби на луксозен хотел. Само дето нямаше прозорци, а един огромен прозрачен купол – все едно бяха навън.

В единия край на помещението, противоположен на изхода на коридора, имаше ниша, наподобяваща на кабина и в нея се мъдреха две големи и удобни на вид кресла.

Мъжът насочи Дженифър към един от диваните, намиращ се близо до стената на купола, която в случая играеше и ролята на огромен прозорец. През него се виждаше продължаващата разруха на болницата, а и на целия град.

Тя седна на мекия диван и забеляза, че на масичка до ръката й има чаша от която се вдигаше приятна пара. Погледна в нея и се оказа пълна с горещ шоколад – любимата й напитка. Дженифър се отпусна по-удобно на дивана, меката му, но гъвкава материя, я обгърна, намести се по тялото й и тя осъзна, че по-удобно не е седяла през живота си. Позволи си да повдигне одобрително вежда.

Непознатият се настани на дивана до нея погледна през прозрачния купол навън и поднесе към устните си малка чашка с гъст зелен чай. Приличаше на матча. След това той се обърна към Дженифър и каза с облекчение и усмивка:

— Най-после, малко спокойствие. Здравей. Казвам се Деймън Лайтмеър. Аз съм единственият, който може да ти помогне да събудиш Питър. Обаче, за тази цел, имам нужда от твоето съдействие.

[1] НЛП е съкращение от „невро-лингвистично програмиране“ – клон в психологията, занимаваш се с практическо приложение на техники за ефективна комуникация, убеждение и работа с вътрешното състояние. Бел. авт.

Любимите технологии от фантастичните книги и филми  – как изглеждат те днес?

Любимите технологии от фантастичните книги и филми – как изглеждат те днес?

Тъй като все още (постоянно някак си) съм на технологично-иновативна вълна, реших да продължа темата за мечтаните технологии и да направя бърз преглед на някои любими технологични постижения от фантастичните книги и доколко са реализирани те в наши дни.

Имаше период от живота ми, когато практически четях по една фантастична книга на ден. За онова време имам пълната колекция на ИК „Бард“ и още няколко издателства, занимаващи се с фантастична литература. И тогава, и сега, тези книги ми въздействат изключително вдъхновяващо. Те ми позволяват да раздвижа въображението си, да мечтая и да се опитам да си представя до къде може да стигне човешкия прогрес и развитието на нашата цивилизация.

Погледнати от съвременна гледна точка, много от класическите фантастични книги понякога изглеждат смешни. Като например, описаното управление на междузвезден кораб с помощта на перфокарти в една от книгите на Айзък Азимов. Но това не прави неговото творчество по-малко любимо.

От друга страна, предсказаното от много писатели-фантасти или показано във филми, вече е факт под една или друга форма. Особено забележителен пример за това е предсказанието (или може би – предложението) на писателя Артър Кларк за използването на геостационарни спътници за глобална комуникация и предаване на звук и картина. Публикацията е от 1945 г., в списание „Wireless World“!

По този повод ми стана интересно и реших да направя проучване за това дали има още предсказания и идеи, родени от фантастиката, които са част от нашето ежедневие в момента. И ето какво открих.

Таблетите

Знаехте ли, че в своята книга „2001: Космическа одисея“, публикувана за първи път през 1968 г., същият Артър Кларк написва следното (мой свободен превод):

„Когато той се умореше от официални доклади и меморандуми, той включваше своя новинарски таблет (newspad) в комуникационната мрежа на кораба и сканираше последните новини от Земята. Един по един, той преглеждаше основните земни вестници. Превключвайки към кратковременната памет на дисплея, той задържаше титулната страница, като в същото време търсеше през заглавията и си отбелязваше публикациите, които го интересуваха. Всяка от тях имаше свой двуцифрен идентификатор. Когато го натиснеше, изображението с размер на пощенска марка се уголемяваше на екрана и така той можеше спокойно да прочете пълния материал. Когато свършеше с четенето, той затваряше тази публикация и се връщаше към страницата с всички заглавия, за да избере нова тема, с която да се запознае по-детайлно.“

Какво ще кажете? Дисплей с touch screen. Иконки. Търсене. Мрежа. И то през 1968-ма! Забележително.

Така старателно описаната технология сега е част от нашето ежедневие. Нещо повече, дори децата ни (за съжаление) са я напипали и трудно можем да ги отделим от съвременните Newspads.

Виртуална реалност

Отново попадаме на предсказание на Артър Кларк, но този път, през още по-далечната 1956-та година, в книгата му „Градът и звездите“. Там той написва следното (пак мой свободен превод):

„Сред хилядите възможности за забавление в града, това беше най-популярното. Когато се включиш (влезеш в) сагата, ти вече не си пасивен наблюдател. Вече си активен участник, който има – или изглежда, че има – свободна воля. Събитията, сцените и приключенията, в които участваш може и да са подготвени първоначално от вече забравени творци, но беше заложена достатъчно голяма гъвкавост, за да са възможни множество вариации. Така можеш да навлезеш в тези фантомни светове със своите приятели, търсейки емоции, които не съществуваха в Диаспар. И докато този „сън“ продължаваше, нямаше начин да се познае разликата между него и реалния свят.“

През миналата година започна сериозният бум на виртуалната реалност и очакваме все по-бурно развитие на този технологичен сектор. Наистина, все още доста лесно виртуалната реалност може да се различи от „истинската“, но нека отбележим, че тази технология все още е в своите бебешки години.

Подводницата

Жул Верн написва своя роман „20 000 левги под водата“ (или „Капитан Немо“, както е по-известен в България) 1869 г., описвайки приключенията с огромната подводница „Наутилус“. Често му се приписва славата на предсказал създаването на идеята за съвременните подводници. Въпреки това има автори, които твърдят, че образът на „Наутилус“ е базиран на подводница, която е използвана за военни цели от Конфедерацията (по време на Гражданската война), пет години по-рано.

Независимо от това, Жул Верн, по неповторим начин е разгърнал идеята за живота под водата и използването на големи превозни средства за изучаване и живеене в подводния свят.

Както знаем, все още нямаме изградени такива обширни и разточителни подводни плаващи замъци, но подводниците – като военни, туристически и научни превозни средства – са част от нашето съвремие.

След като знаем, че много малка част от водните пространства на планетата са изучени, дано скоро да разполагаме с технологии, които да ни позволяват да живеем под водата, да добиваме полезни суровини, да отглеждаме морски животни, и да произвеждаме енергия от водата и земните недра.

И за да не ви отегчавам с подробно описание за всяко предсказание и изобретение, ето още няколко примера:

Автомобили  без шофьор: Във филма „Зов за завръщане“, от 1990 г., докато пребивава на Марс, Арнолд Шварценегер използва автомобил, който се управлява от странно изглеждащ робот или по-скоро автомобилът е самия робот. Едва ли това е единственият филм, в който съществуват безпилотни автомобили, но само за него се сещам. Днес, 26 години по-късно, знаем че вече имаме почти работещи и много перспективни автономни коли. Достатъчно е да споменем проектът на Гугъл и Тесла.

3D принтерите: В Старт Трек използват т.нар. „репликатор“, а той, по същество, е аналог на съвременните 3D принтери. Жалко, че те са все още тромави, бавни и – за момента – не много полезни и търговски приложими. Интересно ми е да видя как ще се развие тази технология.

Умни часовници: Супер шпиони като Дик Трейси и Джеймс Бонд, често употребяват часовници, които не просто показват времето. Подобни,  носени на ръка, комуникатори или други технологични устройства се наблюдават в Стар Трек и в други фантастични произведения. А  в наши дни – те тъкмо набират скорост и стават все по-модерни и функционални.

Видеоразговорите. Видеоразговорите са споменавани в много фантастични произведения, дори преди изобретяването на телевизията. Най-често, като първо споменаване на видеочата, се приема фантастичното произведение от 1911 г. – „Ralph 124 C 41+“.

Диагностични устройства. Предполагам си спомняте „трикодера“ от Стар Трек. С него успяваха да сканират човек и да преценят от какво е болен, заразен, наранен и т.н. Е, не че тази технология е супер развита в момента, но устройството Scanadu Scout ви дава възможност да измерите кръвното си налягане, температурата, пулса и други показатели, като просто го допрете до челото си. Не е кой знае какво и не може да познае с кой вирус сте заразени, но е някакво начало.

Ховер байк. Като малки всички искахме да летим със „спидерите“ от Междузвездни войни. Те бяха като мотори, но много по-готини – носеха се над земята и летяха много бързо. Ако се интересувате от подобни превозни средства, не е зле да „преслушате“ AERO-X.

Списъкът може да продължи още доста, затова, за по-любопитните от вас мога да предложа тази извадка от 31 научно-фантастични неща, които съществуват днес.

Ако искате да научите още много за съвременното състояние на технологиите и какво да очакваме в следващите години от иновациите, науката и техниката, мисля, че събитието INNOVATION EXPLORER ще ви бъде точно по вкуса (както и на мен).

На него ще бъдат представени 17 лектора – кой от кой по-интересен. Ще можете да видите презентациите на иноватори, космонавти, предприемачи и мечтатели в областта на футуризма и новите технологии.

Събитието ще се проведе на 23 февруари 2017 година. Можете да научите всичко за него на официалния уебсайт на INNOVATION EXPLORER.

Технология и магия

Технология и магия

Магията, като концепция съществува от векове. С нея хората са си обяснявали необяснимото. Но не само това. С  помощта на магията са мечтаели за това как могат да се овладеят света около себе си и да се сдобият със сила и власт над околната среда.

Иновациите и технологиите движат човешкия прогрес през последните столетия. На тях дължим нашите постижения като цивилизация – от строителството на огромни сгради, през сухоземния и въздушния транспорт, та до медицината. Чрез технологиите човекът подчинява света около себе си, и в този смисъл се доближава до Бога. Същото, както при магията.

Има една мисъл на Артър Кларк, която много ми харесва (тя спада към „Трите закона на Кларк“):

„Всяка достатъчно напреднала технология е неразличима от магията.“

Но има една друга мисъл, приписвана на Грегъри Бенфорд, която гласи:

„Всяка технология, която е различима от магията, не е достатъчно напреднала.“

Не знам дали магията (за която четем в митовете, легендите, приказките и гледаме по филмите) е технология, но със сигурност технологията е магия. Или поне от гледна точка на нашите предци.

Ако някой човек, живял преди 200-300 или повече години, случайно ни посети (както има немалко филми с подобен сюжет), нашето ежедневие ще му се стори магическо, а ние – богове или поне – магьосници.

Ние, обаче, дотолкова сме свикнали с присъствието на технологиите в нашия живот, че не ги забелязваме и често възприемаме живота си като „скучен“. Забравяме да го погледнем през очите на миналото и да се насладим на магията, с която се сблъскваме всеки ден. Искаме все повече и повече технологични чудеса и преставаме да забелязваме вече съществуващите.

Нека да направим един бърз преглед на това какъв е „магическият статус и постижения“ на човечеството и какъв бихме искали да бъде?

Ето някои от нашите „магически умения“

Ние летим. Дронове, самолети, космически совалки – те превземат въздуха и дори околоземния космос. Оказва се, че правим неща, които в древността са били част само от способностите на магьосниците/вещиците или боговете.

Ние комуникираме и виждаме от разстояние. Можем да се обадим на брат си в Щатите, виждаме какво става в Шри Ланка (ако пожелаем), предвиждаме бъдещето и научаваме за неща, които са се случили, без да сме били там. Това си е чиста проба ясновидство, пророчество и телепатия (според разбиранията от миналото).

Сега можем да лекуваме наранявания и болести, които са били с осакатяващ и/или летален изход в по-старите времена. Тежки фрактури, туберколоза и много други състояния и болести, днес са лечими, а преди век или повече са били смъртоносен бич. От гледна точка на древните, това е лечителство от много висок клас.

За съжаление, човечеството разполага с оръжия, които имат невиждана в историята мощ. Ние можем да унищожим цели градове за секунди, да пробиваме стени, да убиваме враговете си от невероятно големи разстояния. Това е нещо, до което навремето само боговете са имали достъп.

Ние имаме неограничен достъп до информация, благодарение на Интернет и търсачките в частност. Ако искаме, можем да научим и да знаем практически всичко. Каквото поискаме. А това са го можели основно оракулите.

Колкото и да са неприятни, на наше разположение са вещества, които могат да увеличат силата, издръжливостта и скоростта на телата ни. Можем да бъдем силни, бързи и издръжливи като героите от древногръцките легенди и митове. Такива способности са били достояние само на великите герои, някои от тях – с полу-божествен произход.

И въпреки всичко това, обикновено не се чувстваме „магически“ в своето ежедневие. Всяка минута ползваме предмети и устройства, които биха накарали нашите прадеди да коленичат от страхопочитание (или да ни изгорят на кладата за магьосничество) и очакваме и искаме все повече технологична магия в живота си.

А кои са нашите технологични мечти?

Роботите – имаме ги, но все още са твърде тромави. Искаме да са като в „Аз, Роботът“. Но още много път има да се извърви. И трябва да решим какво да правим с тези, чиито професии и работни места ще се обезсмислят след навлизането на роботите.

Изкуствен интелект – страх ни е от тази „нова раса“, но осъзнаваме, че ще дойде момент, в който няма да можем без тях. През последните години напредъкът в тази област е забележим, но сме още много назад с материала.

Лечение на всички болести. Доста сме далече от това. Въпреки своите постижения, съвременната медицина не е наясно с някои базови концепции. Като например: устройството на подсъзнанието, връзката ум-тяло, автоимунните заболявания, парапсихологическите феномени и т.н.

Свободна и евтина енергия. Тук положението е тежко. Имаме вятъра, слънцето и морските вълни, но те не са много преносими. Имаме батерии, но те са тромави и маломощни, а и представляват екологична заплаха. Имаме ТЕЦ-ове и АЕЦ-ове, но знаем, че не можем и не трябва да ги ползваме още дълго време.

Удобен, бърз и евтин транспорт. Скоро ще имаме Hyperloop и автономни автомобили. Аз мечтая за телепортация. Обаче никой няма никаква представа как това може да се осъществи.

Междупланетен и междузвезден транспорт. Усилията и постиженията в тази област, буквално, са достойни за съжаление, имайки предвид мащабите, в които трябва да се работи. Полетът до Луната е събитие. Полетът до Марс – събитие на века. А междузвездният полет, засега, е пълен мираж.

Живот в космоса. Международната космическа станция е нещо, с което не бих се хвалил пред извънземните ни гости, когато се появят.

Заселване на други планети. Практически нулеви постижения.

Ето такива са моите (а, предполагам, и на голяма част от гийковете по света) технологични мечти. Виждам колко много можем да постигнем и колко назад сме все още. Но не спирам да мечтая.

Ако сте от същата порода (хехе), сигурен съм, че едно наближаващо събитие ще ви бъде изключително интересно…

INNOVATION EXPLORER – Innovation Wars. Debate for tomorrow today е събитието за технологии и иновации на 2017.

На него ще бъдат представени 17 лектора – кой от кой по-интересен. Ще можете да видите презентациите на иноватори, космонавти, предприемачи и мечтатели в областта на футуризма и новите технологии.

Събитието ще се проведе на 23 февруари 2017 година. Можете да научите всичко за него на официалния уебсайт на INNOVAION EXPLORER.

Аз ще бъда там. А вие?