Приключенията на Бубулинка, мама Сладурка и татко Пипон

Приключенията на Бубулинка, мама Сладурка и татко Пипон

Разказът на калинката

Беше един много, ама много мързелив следобед.

Бубулинка лежеше по корем на нежната свежо-зелена трева и съзерцаваше една калинка, която все още не беше решила в каква посока да отлети. Мама Сладурка се наслаждаваше на следобедното слънце, изтегната на шезлонга с чаша шарена напитка в ръка. А татко Пипон се люлееше бавно, лежейки в хамака под големия дъб и прикриваше с ръка екрана на таблета, за да не му блести слънцето, докато чете новините.

Бубулинка се беше надвесила над калинката и се чудеше дали да я вземе и да й помогне да излети или да й подаде една сламка, за да може тя да се огледа по-отвисоко и да намери пътя си. В този момент, обаче, калинката внезапно спря да се лута, изправи се на задните си крачка и се обърна към Бубулинка.

“Здравей, искаш ли да ти разкажа за най-забавната игра на света?“ – изписука калинката.

Отначало Бубулинка не можа да повярва на ушите си, но после се приближи още повече и видя, че калинката не само, че й говори, но и размахва подканващо антените си.

„Искам! Кажи ми!“ – Любопитна, както винаги, Бубулинка за нищо на света не би пропуснала възможност да научи нещо ново, още повече пък игра. Тя се намести по-удобно в тревата, приближи се още повече до калинката и подпря глава върху ръцете си, наострила уши.

„Сигурна ли си? Ако ти кажа, няма връщане назад!“ – Калинката изгледа Бубулинка изпод малката си черна вежда, която всъщност не се забелязваше на фона на черното й лице и черни очи.

„Какво толкова може да се случи?“

„Може да ти стане толкова интересно, че да не можеш да спреш да играеш.“

„Че защо бих искала да спра?“

„За да си починеш, например.“

„Дори за почивка ли не може да се спре?“

„Не.“

„Обаче, казваш, играта е много интересна?“

„Най-интересната на света.“

„Разкажи ми за нея.“

„Добре, но помни – това не е обикновена игра. Може така да те погълне, че да се забравиш.“

„Престани да увърташ и ми разкажи!“ – Бубулинка се изнерви от уклончивите изказвания на калинката и й подаде пръста си с припрян жест. Вместо да се изкачи по него, калинката подхвръкна леко и се настани на дясното рамо на Бубулинка, близо до ухото й и започна да шепне.

Отначало очите на Бубулинка се ококориха. После устата й зяпна. Усмивка изгря на лицето й, а после и весел смях я разтресе цялата. След това внезапно устните й се нацупиха, а личицето й стана сериозно. Юмручетата й се стиснаха. А калинката продължаваше да шепне с напевен глас в ухото й.

След известно време Бубулинка отново се усмихна. По лицето й вече нямаше напрежение, а само много зле прикрито любопитство и съвсем ясно видим ентусиазъм.

„Благодаря ти, калинке!“ – обърна се тя към калинката и я свали внимателно от рамото си на тревата.

„Моля, пак заповядай“ – изписука калинката – „но не забравяй, това е само игра. Игра. Не е наистина.“

„Не се притеснявай. Аз съм голяма. Ще се справя.“

Бубулинка помаха за сбогом на калинката, изправи се пъргаво, отупа полепналите по рокличката й треви и камъчета и се запъти с бодра крачка към мама Сладурка и татко Пипон.

Когато се приближи достатъчно, тя – без излишни увъртания – ведро се обърна и към двамата…

„Искате ли да ви разкажа за най-забавната игра на света?“

Семеен съвет

„Не!“ – отсече татко Пипон, като направи грешката да не погледне преди това мама Сладурка – „Твърде рисковано е!“

„Ама, тате, това е само игра! Нищо лошо не може да ни се случи.„

„Това е пристрастяваща игра. Тези са опасни. Можеш така да се вманиачиш, че да загубиш контрол върху себе си.“

„Ами че аз и сега нямам контрол върху себе си. Когато ми се прииска да си хапна сладолед, не мога да се контролирам.“

„Бубулинке, не ми извъртай думите и не се прави на бебе. Много добре знаеш какво искам да кажа!“ – татко Пипон започваше леко да се ядосва. – „Тук говорим за много по-сериозно обвързване.“

„Абе, Пипоний, чупи гипса.“ – мама Сладурка погледна двамата лека усмивка, играеща закачливо върху перфектните й устни. – „Не искаш ли да си имаме малко интересни семейни преживявания? Ще затъпеем тук, в този рай – температурата винаги е 25 градуса, бризът охлажда точно, колкото трябва, гледката е умопомрачителна, а най-големият ми проблем днес беше да избера какъв цвят бански да облека.“

„На мен, пък, много си ми харесва. Вие все приключения искате. Не може човек на спокойствие да си поседи на верандата, да си пие коктейлчето и да си пише кротко по листчета.“

Бубулинка и мама Сладурка се спогледаха съучастнически. Татко Пипон не видя погледа им, защото беше зает да се паникьосва заради рисковете от новата идея на Бубулинка. Именно затова не разбра как стана така, че в първия момент се излежаваше на шезлонга, а в следващия – плюеше водата, влязла в носа му от стремглавото падане в басейна.

А мама Сладурка започна нова офанзива, без дори да се опитва да прикрива, че я сърбят ръцете да се хвърли в новата игра.

„Помниш ли когато не можеше да плуваш, а после се научи. Отначало те беше страх, ама после го преодоля. Сега как се чувстваш?“

„Е, по-добре.“ – смънка татко Пипон.

„А когато те беше страх да караш кола? После стана майстор шофьор и сега се гордееш със себе си, нали?“

„Да, ама аз още не съм толкова добър…“

„Помниш ли, че те беше страх и да се гмуркаш?“

„Е, то пак си ме е страх, ама нямаше как да не се гмурна, след като Бубулинка го направи преди мен.“

Татко Пипон усети, че губи битката и вече нямаше за какво да се хване. Тия жени сякаш не бяха чували думата „риск“. Или просто не ги интересуваше как се пише.

„Навиии сеее!” – Бубулинка следеше погледа му и моментално забеляза как защитата му се срути с гръм и трясък. Мама Сладурка беше силен съюзник.

Гарванът

Бубулинка вървеше по една тясна и приятно утъпкана пътечка, като си свирукаше весело. Всъщност се беше замислила и свирукането беше по навик и показваше колко дълбоко е потънала в мислите си.

Изведнъж нещо се препречи на пътя й и тя се вгледа в него. Видя пред себе си едно полуизсъхнало дърво с един единствен дебел клон, прикрепен към черно-сив дънер.

Върху клона стоеше гарван, който нервно изграчи, когато тя едва не се блъсна в него. Именно това извади Бубулинка от мислите й.

Пътечката се разделяше на две други пътечки, преминаващи от двете страни на дървото, в две различни посоки.

„Стой“ – дрезгаво се провикна гарванът, гледайки строго Бубулинка.

„Аз и без това си стоя, защото се чудя по коя от пътечките да тръгна“.

„Не е достатъчно да се чудиш. Трябва да избереш. Ако тръгнеш по лявата ще бъдеш щастлива. Ако тръгнеш по дясната – ще си нещастна. Кой път избираш?“

„Що за глупав въпрос? Естествено, че избирам да тръгна по лявата пътечка.“

„Но преди теб минаха още 9 човека и избраха да вървят по дясната пътечка.“

„Какво значение има на къде са тръгнали хората преди мен? Аз искам да бъда щастлива и ще си вървя по лявата пътечка.“

„Виж, обаче, колко е хубава и гладко утъпкана дясната пътечка. А виж лявата колко е камениста, с дупки, бабуни, кал и локви.“

„Дясната е отъпкана и гладка, но аз съм си избрала лявата.“

„Да не съжаляваш после?“ – провикна се след нея гарванът.

„Повече ще съжалявам, ако не мина по нея“ – Бубулинка се засмя с глас, продължи да си мънка любимата песничка и с бодра крачка продължи по лявата пътечка.

Гарванът я проследи с поглед, докъдето можеше и постоя известно време неподвижен. След това измъкна черен тефтер изпод крилото си, отбеляза нещо в него и се усмихна хитро, доколкото можеше при положение, че не разполагаше с устни.

Малката мушичка

Докато припкаше по пътечката, Бубулинка чу странно, почти незабележимо, жужене. То беше толкова тихо, че приличаше на писукане на много малко пиленце.

Тя се опита да установи от къде идва този звук и най-накрая – вглеждайки се внимателно и от близо в едно цвете до пътечката – видя една малка, много малка, мушичка, която обикаляше възбудено около него.

„Аууу, колко е красиво! Ау, колко хубаво мирише! Ау, колко е меко и приятно на пипане! Аууу, колко приятно свири вятърът в листенцата му! Ау, колко е вкусно…“ – мушицата зарови глава в централната част на цветето, пълна с меден прашец.

„Защо толкова се вълнуваш, мушичке, та това е едно малко и – бих казала – доста обикновено цвете?“ – зачуди се на глас Бубулинка.

„Напротив! То е прекрасно, уникално и единствено!“ – мушичката не можеше да прикрие вълнението си – „Искам да му се насладя с цялата си душа. Да го усетя с всичките си сетива.“

„Защо това е толкова важно за теб?“ – зачуди се Бубулинка.

„Защото вчера не бях тук, а утре няма да мога. Единствено сега и тук мога да му се порадвам.“

„Но това цвете и утре ще си бъде тук. Можеш да си го душиш, колкото си искаш.“

„Може да е тук, а може и да не е. Но аз няма да съм тук. Може би не ме позна, защото съм покрита цялата с меден прашец. Аз съм мушица-еднодневка. Живея само днес. Утре няма да ме има.“

„Искаш да кажеш, че разполагаш само с един ден? Но това е страшно малко!“

„Да, непоносимо малко е, но това е животът. Искам, за това кратко време, да изпитам колкото може повече приятни, интересни и забавни неща. И това малко цвете е едно прекрасно начало.“

„А не ти ли е мъчно, че утре няма да можеш да пърхаш около цветята и да се издигаш над поляните?“ – попита загрижено малкото момиче.

„Не. Дори не мисля за това. Вчера ме е нямало. „Утре“ не съществува за мен. Аз имам само моето „Днес“ и то ми е напълно достатъчно.“

„Струва ми се несправедливо – ти имаш само „Днес“, а аз имам и „Вчера“, и „Днес“, и „Утре“.“

„Сигурна ли си, че ги имаш? „Вчера“ е само спомен – не можеш да го пипнеш. „Утре“ още не е дошло и докато не дойде, никога не можеш да си сигурна в него. Ти също разполагаш само със своето „Днес“.“

Бубулинка погледна нагоре към слънцето с леко притеснение – вече наближаваше обяд.

„Аууу, какво ще правя сега? Имам само „Днес“?“ – завайка се тя. – „От къде да започна и какво да правя?“

Мушицата направи няколко бързи кръга и изписка в ухото на Бубулинка:

„Започни от тук и сега. Прави като мен – наслаждавай се на цветята, радвай се на небесата, усмихвай се на слънцето и гадай по облаците, тичай боса по тревата, развявай си косата, разговаряй с птиците и играй с животните в гората. Твоят ден е днес. Утрешния – не го мисли.“

Бубулинка се замисли, гледайки втренчено в едно синьо цвете. Когато вдигна очи и потърси мушицата, тя вече беше отлетяла надалеч и жизнерадостното й жужене се чуваше съвсем слабо, докато се плъзгаше по въздушните течения.

Нарцисът

Бубулинка продължи по пътечката, като подскачаше от крак на крак и весело си свирукаше. Опитваше се да помисли върху краткия живот на мушичката, достатъчно съдържателен, според мнението на самата мушичка.

Както си вървеше, вниманието й привлече едно жълто цвете, край пътечката. То се открояваше на фона на околната зелена трева и червени и лилави цветя. Беше само, с гордо изправено стъбло и ярко жълт цвят.

На Бубулинка й се стори, че то й маха с листенца, затова се наведе към него.

„Хей, ти какво си“ – попита го тя. Днес беше разговаряла с гарван и мушичка, защо пък не – и с цвете?

„Не ме ли позна? Виж ме колко съм красиво? Колко е нежен жълтият цвят и колко приятно зелено е стъблото ми? Не виждаш ли как съм се изправило и колко съм стройно?“ – жълтото цвете избълва всичко това на един дъх. А Бубулинка се зачуди на думата „дъх“, тъй като -очевидно – цветето не дишаше в общоприетият смисъл на думата.

„Не, не те познах. Скоро дойдох тук и не познавам всички обитатели.“

„Аз съм най-прекрасното цвете! Много се харесвам и много обичам себе си, да знаеш!“ – цветето още повече изправи стъбълцето си.

„Ами то, че се обичаш и харесваш, го разбрах веднага, но не знам как се казваш. Нека се запознаем, аз съм Бубулинка…“ – Бубулинка се опитваше да бъде максимално учтива, въпреки, че самодоволството и самохвалството на цветето й идваше малко в повече. Не че на него самото изглеждаше да му пука от това.

„Аз съм Нарцис, най-прекрасното и най-ароматното цвете на тази поляна!“

„Аха. А кой ти каза, че си най-прекрасното?“

„Ами аз си го знам. Не е необходимо другите да ми го казват!“

„Да, ама може да има и други също толкова красиви и ароматни цветя, на полянката. Ти познаваш ли ги всичките?“

„Не ги познавам всички. Говоря само с тези, които са ми приятни и интересни. Не всеки е достоен да общува с мен.“

„А другите харесват ли те?“ – попита го Бубулинка, крайно заинтересувана от високото му самочувствие.

„Не ми пука. Важното е, че аз се харесвам.“

„А щастливо ли си?“

„Защо питаш?“ – подозрително се изпъчи цветето.

„Аз искам да бъда щастлива и затова искам да се запозная с други хора… ъъъ, пардон, цветя, които са щастливи. Може пък да науча нещо от тях“.

„А ти в момента не си ли щастлива?“ – изгледа я цветето, отгоре до долу.

„Всъщност, щастлива съм, но все си мисля, че може и повече.“

„Щастието е онова чувство, при което листенцата ти трептят на лекия вятър, докато слънцето грее, а небето е чисто синьо над теб.“

„Да ти кажа честно, аз нямам листенца“ – Бубулинка прехапа устни, опитвайки се да осмисли идеята на нарциса.

„Това, което исках да ти кажа, че няма повече или по-малко щастие. То е вътрешно състояние – или си щастлива, или не.“

„Все още не си ми отговорило – щастливо ли си ти?“

„Щастливо съм, разбира се!“

„А какво те кара да се чувстваш така?“ – Бубулинка се заинтригува.

„По-добре ме попитай какво не ме кара да се чувствам така“.

„Добре. Какво НЕ те кара да се чувстваш така?“

„Това беше риторичен въпрос“ – скастри я цветето – „Аз съм красиво, харесвам се, обичам се, и се чувствам прекрасно, поглъщайки слънчевата светлина и усещайки лекия ветрец в листенцата си. Всичко ме кара да се чувствам щастливо.“

„Ами аз. Като си нямам листа и стъбло, какво да ме на кара да се чувствам щастлива.“

„Мисля, че достатъчно дълго време ти отделих. Май не ме слушаш внимателно. Помисли над думите ми, защото аз, освен красиво, съм и умно. А сега мисля да отделя останалата половина от деня, за да се наслаждавам на себе си. Довиждане!“

„Хмм. Довиждане.“

Бубулинка изгледа цветето за последен път. То изглеждаше напълно вгълбено в себе си и по никакъв начин не издаваше, че й обръща внимание.

Тя продължи по пътечката, но този път по-бавно и умислено. След малко, погледът и просветна и на лицето й грейна усмивка.

Тя разпери ръцете си и заприлича на малък самолет с рокля на цветя. След което се затича по пътечката, като издаваше с всичка сила звуци като „Бърррррр“ и „Бръм“.

Очаквайте продължение…

ВЗЕМИ БЕЗПЛАТНО МОДУЛ 1 ОТ ПРОГРАМАТА „ЕДНА РАБОТА, ДВЕ ЗАПЛАТИ“

Направи първите стъпки към свободата сега!

ЗАПИШИ СЕ СЕГА

Събуждането (част 2)

Събуждането (част 2)

Представям на вашето внимание, втората част от „Събуждането“.
Ако не сте прочели началото, можете да го направите тук…

Ника не е съвсем човек

Дженифър опитваше да се съвземе от цялата купчина шокове, изненади, стрес и въпросителни, които в момента се гонеха в главата й. Отпиваше от горещия шоколад, хванала чашата с две ръце и гледаше втренчено навън. Гледката практически се разпадаше. Земята се разцепваше и тресеше, цели части от сградите се срутваха сред облаци прах, пепел и отломки. Пожарите бяха навсякъде. Дворът на болницата беше осеян с отломки, смачкани коли и човешки тела.

— Какво става навън? – Промълви тя, продължавайки да гледа разрухата.

— Светът се разпада. Но това е малкият проблем. Нека засега забравим за това, за да не ни разсейва. Имаме да обсъждаме много по-важни неща. – Гласът на Деймън беше мек и плътен, но и изпълнен с много живот и мощ. Той погледна леко нагоре и каза:

— Ника, изведи ни от тук, за да можем да говорим на спокойствие.

Дженифър проследи погледа му, но горе нямаше нищо, просто куполът. Прозрачен. Виждаха се облаци прах, дим и малки отрязъци небе със звезди.

Тя свали погледа си и се взря в околната обстановка. Точно в този момент цялата гледка изведнъж се стрелна надолу, облаците също. След това тя видя града от високо, като той се смаляваше страшно бързо.

Тъй като не усети никакво ускорение или инерция, тя със закъснение осъзна, че всъщност цялото нещо, заедно с тях на борда, се издига стремглаво нагоре. За броени секунди повърхността, града, хората, пожарите, облаците се смалиха, хоризонтът стана кръгъл и накрая пред очите й се разкри гледка към планетата. Можеше да види светлините на градовете, очертанията на континентите под себе си. А навсякъде около себе си – черният космос и стотици хиляди звезди.

Бяха в излетели и излезли в орбита преди тя да успее да си поеме дъх.

— Благодаря, Ника. Ела да се запознаеш с нашата гостенка.

Дженифър се огледа във всички посоки. Не видя никого. Отпи от горещия шоколад. А когато остави чашата, подскочи. Видя, че пред нея стои най-красивата и секси жена, която можеше да си представи.

Жената видимо страдаше от привързаност към кожените дрехи. Беше на около 30 години. Носеше прилепнал кожен панталон, по-скоро – клин. Елегантни ботуши. Нещо като тясно кожено сако или яке. Имаше дълга гъста черна коса и перфектно лице. Якето се издуваше доста агресивно на гърдите, а талията беше тънка, завършваща с малко, стегнато дупе и дълги, изваяни крака. Лъскавите кожени дрехи караха жената да прилича на статуя от черен мрамор. Тя се усмихна и каза на Дженифър:

— Здравей, Дженифър, аз съм Ника, приятно ми е. Добре дошла сред нас.

Дженифър протегна ръка и се усмихна разсеяно, запленена от външния вид и присъствието на жената. След това разтърси глава, все едно се опитваше да се разсъни, разтри лицето си с ръце, огледа се около себе си и се обърна към Деймън с преднамерено овладян глас:

— Сега, след като се запознахме, моментът е изключително подходящ да ми кажете къде се намирам, кои сте вие и въобще, какво става тук?

Ника седна на облегалката на дивана до Деймън и облегна ръка на рамото му. Той погали бедрото й, вдигна глава към Дженифър и започна да разказва…

— Историята е много дълга и на този етап не мога да ти кажа всичко, но ето кое е основното – ти в момента сънуваш.

Дженифър изхълца и почти се задави, отпивайки от чашата с горещ шоколад. Огледа се около себе си. Ощипа се. Погали дивана. Погледна през купола към планетата, луната и космоса.

— Да бе! Вярно, че ситуацията е доста шантава, но всичко си изглежда абсолютно реално.

— Да. И въпреки това е сън. – Деймън кимна с  глава.

— Сега ще кажеш, че мога да разперя ръце и да полетя, както редовно си правя, докато сънувам.

— Не. Няма да можеш.

— Защо?

— Защото не сме в твоя сън и тук не важат твоите правила.

— В чий сън сме тогава?

— До преди малко бяхме нежелани посетители в строго охраняван сън на Лейди Бетелгойз, но току що се измъкнахме от него и, реално погледнато, сега сме в моя сън.

— Абе, коя е тази Лейди Бетелгойз, вече втори или трети път чувам да се споменава името й?

— Лейди Бетелгойз е полуестествено създание, което разполага с огромна мощ и може да създава, поддържа и управлява цели сънни светове. Тя е пленила твоя приятел, Питър, в един от тези светове и в момента се опитва да получи директен достъп до съзнанието му. Сънното тяло и самата му същност са заклещени тук и именно затова той не може да се събуди.

— Да приемем, че разбрах нещо от това, което ми каза, а после ще повдигнем отново тези въпроси. Сега ми е важно да знам, за какво й е на тази Лейди Бетелгойз, достъп до съзнанието на Питър?

— Питър е програмист, нали?

— Да.

— Това, което не знаеш, е че всъщност той е хакер. Един от най-добрите в света?

— Брей.

— Но не това интересува Лейди Бетелгойз. Тя не работи с компютри, а с умовете на хората. На нея й трябва цялостната невронна схема на ума на Питър. Неговата матрица е уникална. Мрежата от връзки с която се е родил и която е доизградил, е толкова съвършена, че нейната структура може да се използва – на сънно ниво – за хакване на човешки умове.

— Брей.

— А Лейди Бетелгойз иска да хакне ума на един много специален човек.

— Кой е той?

— Ричард Мур.

— Милиардерът?

— Да, но той не е просто милиардер. В момента той е най-важният човек за оцеляването на цивилизацията такава, каквато я познаваме.

— Ако разбирам правилно – Дженифър отметна косата си – идеята е, че Лейди Бетелгойз е отвлякла Питър, за да използва неговата умствена „матрица“, за да хакне ума на Ричард Мур, след което да направи нещо много лошо на човечеството. Така ли?

— Да. Много правилно си разбрала.

— И какво е това толкова лошо нещо?

— Помниш ли хората, които те нападнаха на подземния паркинг?

— Да. Трудно се забравят такива моменти от живота.

— И лекарката със спринцовката от болницата?

— Не всеки ден се опитват да ме убият два пъти. Някакси тези случки са се врязали в паметта ми…

— Видя ли нещо странно в поведението на тези хора?

— Всъщност бяха много странни. Не ми изглеждаха естествено. Направо си приличаха на зомбита… Не, по-скоро на кукли на конци.

— Именно. Лейди Бетелгойз има прекрасна възможност да направи същото с всеки един човек на планетата, както и практически с всички наведнъж. Буквално за един ден, тя може да се превърне в нашата царица майка, а ние – в нейния огромен и послушен кошер.

— И ние сме тук, за да предотвратим всичко това?

— Точно така.

— Обаче, както чувам, Лейди Бетелгойз е доста могъща.

— Слабо казано.

— Тогава, как успяхме да влезем в нейната лична вселена, където – очевидно – тя е пълен господар и направо бог?

— Теб тя самата те покани. Ти може би не си забелязала прехода между реалността и съня, но когато докарахте Питър в болницата, все още беше будна, а когато видя града в пламъци, вече беше под контрола на Лейди Бетелгойз. Колкото до мен, аз влязох тайно, благодарение на Ника.

Ника се поклони театрално, а Деймън продължи:

— Ника не е просто симпатичното момиче, което стои пред теб. Тя Е този кораб или, както му казваме – „дриймкрафт“.

Дженифър примигна няколко пъти и подчертано внимателно остави, вече празната, чаша от горещия шоколад на масичката до себе си. Тя погледна Деймън, после Ника и не можа да се въздържи да не попита:

— Вие, двамата, спите ли заедно?

Младият мъж и жената-сънен кораб се спогледаха и се разсмяха. Изведнъж Деймън стана сериозен и каза делово:

— Дженифър, физически не е възможно човек да прави секс с космически, пардон „сънен“ кораб.

— Уф, за момент си го представих. – Дженифър показа престорено облекчение.

— От друга страна – продължи Деймън – Ника може да създава каквито си иска форми, включително човешки. Един от нейните аватари виждаш пред себе си.

Дженифър огледа Ника от глава до пети.

— Този аватар доста лови окото, трябва да призная.

— И, тъй като явно те интересува, Ника е така добра да ми предоставя своя аватар за задоволяване на някои от мъжките ми желания… и фантазии – додаде Деймън – за което съм й изключително благодарен.

— Значи, в крайна сметка, правите секс, хехе. – Дженифър говореше на автопилот и гледайки се отстрани, не можеше да проумее защо въобще повдига тази тема, като се има предвид ситуацията, в която се намираше и състоянието на нейния приятел, Питър.

— О, да, правим секс. И то какъв. Ника може да създаде аватар, с каквато външност, телосложение и характер поискам. – усмихна се Деймън.

— Представям си – промълви Дженифър – мъжкият рай. – след това продължи – Но така и не разбрах какви се явявате вие? Нещо като супергерои-отмъстители? Защо ви е да спасявате Питър? И, въобще, как така можете да създавате сънища, да вкарвате други хора в тях, да правите някакви неща? Абе, какво става, бе?! – усещаше как леко й се замайва главата, като в същото време долната част на корема започна да я пристяга болезнено.

В този момент Дженифър установи с изненада, че й се ходи по малка нужда и то неудържимо. Имаше нужда от тоалетна сега.

— Пишка ти се, нали? – Деймън я погледна съчувствено. – Мда, бичът на сънуващия. Сега слушай много внимателно, защото времето е силно ограничено: Налага се да се събудиш, защото тялото ти има нужда да се изпикаеш. След като се събудиш, това, което виждаш тук, ще избледнее за секунди. След половин час, ще ти се струва като обикновен сън. А след няколко часа дори няма да го помниш в детайли. Но ще видиш, че реалната ситуация не се е променила. Питър все още спи и никой не може да го събуди. Само аз, ти и Ника можем. Не се паникьосвай като видиш, че Питър още е безпомощен. Просто се прибери в къщи, приготви се и лягай  да спиш. Когато заспиш пак, аз ще те поема и ще продължим разговора си. Разбра ли?

Дженифър кимна, но не искаше да признае, че чуваше гласа му малко отстрани. Обстановката започна да избледнява. Внезапно тя почувства как един шлюз се отваря под нея и тя започна да пада в безвъздушното пространство към земната повърхност. Коремът и се качи в гърлото. Постепенно навлезе в атмосферата, като падаше все по-бързо. Въздухът свистеше в ушите и, а земята се приближаваше с главоломна скорост.

Под себе си видя болницата или поне така й се стори. Скоростта беше огромна. Всеки момент щеше да се разбие върху покрива на сградата. Последва сблъсък, без абсолютно никакъв шум.

В следващия момент, Дженифър залитна и за малко да падне от стола. Внезапното събуждане не влияеше добре на чувството за равновесие. Подпря се на леглото на Питър. Цялото й тяло беше изтръпнало, а кръстът и вратът й бяха болезнено схванати.

Възстанови равновесието и раздвижи крайниците си. Протегна се и разтърка лицето си. В стаята беше тъмно – светеха само уредите, които бяха прикачени към Питър, както и една малка нощна лампа в ъгъла. Под вратата на стаята прозираше светла черта – както във всяка болница, коридорът беше осветен денонощно.

В стаята беше спокойно. Уредите мигаха и пиукаха равномерно, а Питър все така спеше със спокойно изражение на лицето.

Дженифър за момент се замисли за странния сън, който беше имала. С разума си си спомняше, че сънят е бил много странен и много ясен, но не можеше да си спомни детайли, освен мъжка и женска фигура в черно, разрушение и нещо, подобно на космически кораб. Много добре си спомняше думите на мъжа, обаче:

 „Когато заспиш пак, аз ще те поема и ще продължим разговора си.“

Също така осъзна, че страшно много й се пикае. Непреодолимо. Облекчи се в тоалетната в стаята на Питър и се огледа. Все още беше нощ. Всичко беше спокойно, а от нея наистина нямаше нужда тук.

Тя целуна Питър по бузата, погали го по главата и оправи завивките и възглавницата му.

След това взе якето и чантата си и излезе от стаята. Сега имаше важна работа – да заспи отново.

Деймън разказва

Час по-късно, Дженифър лежеше в леглото и се опитваше да заспи. Беше се изкъпала, беше облякла най-удобната си пижама и нарочно не беше пила вода или друга течност преди лягане. Всичко бе наред, само дето не можеше да заспи.

Въртеше се, опита релаксация, брои овце и прави какво ли не. Просто умът й беше като врящ котел и работеше на бесни обороти. Не си спомняше в подробности преживяването с Деймън и Ника, но знаеше, че нещо много странно и много реално й се е случило, докато спеше на стола.

В същото време, се опитваше да измисли как да направи така, че Питър да се събуди и пак да бъдат заедно. Обичаше го. И много й липсваше. Тялото му беше тук, но – очевидно – душата витаеше някъде из сънните пространства.

Тя си спомни някои от любимите й моменти с Питър. Пътуването до Европа, гмуркането на Малдивите, преследването с рикши в Бангкок и схватката с японски тийнейджъри в Токио. Толкова много общи моменти имаха с Питър. Всъщност – целият й съзнателен живот. Когато не участваха в някое приключение, обичаха да прекарват времето си спокойно заедно. Тя си спомняше леко превитата му фигура, вторачена в екрана на лаптопа, докато пишеше странните си символи, програмирайки нещо за някого. В същото време тя четеше книга, а от време на време си разменяха влюбени погледи.

Потънала в спомени, тя осъзна, че неусетно се е унесла. Стаята беше станала някак по-тъмна. Тогава нещо я смути. В ъгъла, на фотьойла до лампиона имаше тъмно петно с формата на седящ човек. Дженифър широко отвори очи и се стегна. Изправи се мълниеносно и се претърколи назад върху леглото, падайки от другата му страна, за да го остави между себе си и потенциалния нападател.

Тогава бързо светна най-близката нощна лампа, затваряйки очи, за да не бъде заслепена. Втренчи се във фотьойла, за да види кой е там…

Погледът й попадна върху леко усмихнатата физиономия на Деймън.

— Най-накрая заспа, а? – проговори той с шеговит тон и после продължи – Тайната на доброто и бързо заспиване е в това да освободиш ума си, да се отпуснеш, да потънеш в себе си. Ако мислиш как да решиш даден проблем или си припомняш проблемна ситуация от деня, няма как да стане.

— Хм. Искаш да кажеш, че това е сън?

— Да. Нали ти казах, че щом заспиш, аз ще поема нещата. Засега не мога да те оставя в твой собствен сън, защото все още не умееш да контролираш сънната материя и комуникацията ни ще бъде доста тъповата и ограничена.

— Ти беше казал, че ще продължим разговора си. Имаш доста да ми разказваш.

— Да, имаме да си говорим за най-важното нещо – как да събудим Питър.

— Ааа, и не само това. Искам да знам повече за теб и… Ника.

— Дълъг разказ ще е. Нека, засега, да си осигурим приятно местенце където да си поговорим.

Деймън се изправи и протегна ръка към нея:

— Ела с мен. Знам къде да поседнем.

— Но аз съм с пижама. И не съм гримирана. Дай ми малко време да се пооправя.

— Няма нужда. – Деймън обърна голямото огледало към нея – Готова си за подвизи.

Дженифър погледна отражението си и видя, че няма и помен от меката й карирана пижама. Беше облечена в стегнати кожени дрехи, високи ботуши, а косата й беше сплетена на стегната плитка. Имаше малко по-тежък грим, отколкото беше свикнала да използва.

— Ти май нещо имаш фетиш към кожените дрехи, а? – подсмихна се тя, докато се оглеждаше и въртеше пред огледалото. Стегнатото й дупе и дълги крака изглеждаха перфектно в този тоалет. Защо не се беше сетила по-рано да използва такъв стил? Може би, защото шефът й щеше веднага да я прати на кастинг за някой порно филм…

— Да, права си. Харесвам красиви жени, с хубави тела, в кожени дрехи. Сигурно имам някакви комплекси, неотработени психични проблеми или нещо подобно. Да му мислят психиатрите. На мен не ми пука. Изглеждаш зашеметяващо в този костюм.

— Тук все пак ще се съглася. – Дженифър се завъртя още веднъж пред огледалото и се обърна към Деймън – Хайде, води ме, че не се знае кога ще ми се припикае. Хехе.

— Хвани ръката ми. – Деймън протегна десница, а Дженифър я стисна. Усети грапавата кожа и стегнатата му хватка. Почувства се сигурна.

Деймън отвори вратата на спалнята и светло петно се очерта на тавана. Поведе Дженифър и двамата преминаха през нея. За един кратък миг, младата жена беше заслепена от светлината. А когато зрението й се фокусира, за малко щеше да падне от високите си, лъскави токчета. Не подозираше, че дневната й изглежда така.

Намираха се на малък калдаръмен площад, който гледаше към малко пристанище, пълно с лодки и няколко бели яхти. На площада имаше няколко кафенета, като някои от масите бяха заети с клиенти. Около залива обикаляше каменна улица, на която имаше цветни къщи с орнаментирани прозорци. На партерния етаж на всяка къща имаше по един ресторант или кафе. Небето беше ясно и чисто, с едно-две бели облачета и силно слънце. А околните хълмове бяха покрити със зеленина и тук-там кацнали вили.

Шарените къщи и лодки, уютните кафета, миниатюрният площад… Всичко това й се стори изключително познато. Сигурна беше, че и преди е виждала тази гледка.

— Да седнем на тази маса – Деймън посочи приятна маса, под бежов чадър, гледаща към пристанището. Седнаха и почти мигновено се появи сервитьор. Той също се стори на Дженифър изключително познат.

Деймън си  поръча чай, а тя – топъл шоколад. Явно този шаблон щеше да я преследва във всички сънища. Но какво да се прави – обичаше топъл шоколад.

— Портофино! – почти извика тя. – Бяхме тук с Питър преди 3 години. Когато обикаляхме Европа. – Дженифър беше изключително доволна, че разпозна мястото. Спомените и емоциите, свързани с тях, се върнаха отново. – Дори ни обслужи същия сервитьор.

— Взех този спомен от паметта ти. Прецених, че ще се чувстваш по-комфортно.

— Това е едно от най-любимите ми и уютни места на света.

— Да, емоциите, прикачени към този спомен, бяха ясни, силни и недвусмислени.

Дженифър се отпусна в стола, загледа се в пристанището и отпи от току що донесеният й топъл шоколад. Искаше й се времето да спре и тя да остане тук завинаги – далече от проблемите, от Лейди Бетелгойз и от всички неща, които напоследък й се стовариха на главата.

Деймън също мълчеше, оставяйки я да се наслади на момента. Той пиеше внимателно от зеления си чай и се чудеше от къде да започне.

— Разкажи ми повече за себе си. – Дженифър вече беше преминала на делова вълна. – Кой си ти? От къде идваш? Как така можеш да управляваш и контролираш сънищата? Реален ли си или си част от моето въображение? Защо искаш да спасиш Питър? – изстреля тя на един дъх.

— Хехе, ако отговоря на всичките ти въпроси, ще имаме доста да си говорим. Ще ти резюмирам ситуацията, пък, някой друг път, когато имаме повече време, ще ти разкажа повече подробности.

— Цялата съм в слух.

— Ако трябва да разкажа за себе си накратко: Да, аз съществувам. Т.е. съществувах. Живях преди около 30 години в това, което наричате САЩ. После умрях. Удари ме камион. Няколко години след това, започна да се случва нещо много страшно. Появи се човек на име Едуард Крап. Той извърши неща, от които полицаи с 20-годишен опит в отдел „Убийства“ получаваха сърдечен удар или полудяваха. Едуард трябваше да бъде спрян. И единственият човек, който можеше да го направи бях аз. Затова Ангелите от Съвета ме върнаха отново, в ново тяло, за да се заема със случая. Не беше лесно решение, защото се бях настроил за няколкостотин години почивка, преди следващото си прераждане. Ама няма как – дългът зове.

Деймън за момент се загледа в една яхта, която маневрираше в пристанището и поглади нежно с палеца си ръба на гладката порцеланова чашка, в която се виждаха последните зелени остатъци от чая. Дженифър се замисли как е възможно да се пие такъв жабурняк. Мъжът се престори, че не е видял мислите й и продължи да разказва.

—  Действията на Едуард имаха енергиен отзвук. Не останаха само в материалния свят. Той създаде – донякъде съзнателно – странна енергийна структура, която бързо започна да черпи енергия от крайно силните емоции на ужас и страх у неговите жертви. Тази енергийна структура ставаше все по-мощна и по-мощна и – поне тогава – действаше като негов съюзник. Водихме множество битки с Едуард и неговата – както той я наричаше – Лейди Бетелгойз. Пострадаха много хора. Накрая успях да го убия и да предам душата му на Съвета.

— А какво стана с Лейдито?

— Точно в това е проблемът. Тя беше засмукала твърде много енергия и беше станала страшно мощна. След смъртта на Едуард Крап, тя просто изчезна. Сигурно е осъзнала, че има нужда от още енергия, за да се стабилизира. Не зная. Но след изчезването й започнаха да се случват странни неща. В реалния свят.

— Какви например?

— Основно с други хора. Тя сякаш поемаше контрол над поведението им, над сънищата им или над двете. Буквално хакваше умовете им, преследвайки някакви свои цели, които тогава не можехме да проумеем.

— А сега сте ги проумели ли?

Деймън въздъхна.

— За съжаление – да. И сънното „отвличане“ на Питър беше последната част от пъзела, която пасна точно на мястото си.

— Осъзнаваш, че с нетърпение очаквам да ми кажеш за какво всъщност става въпрос, нали?!

— Да. Колкото и изтъркано да звучи, Лейди Бетелгойз иска да завладее света.

— Не думай. Тия пък злодеи как не измислиха нещо по-оригинално.

— Да, звучи като второразреден филм със супергерои, но те уверявам, че ситуацията е много сериозна. Лейди Бетелгойз има проблем. За нея е много важно непрекъснато да се снабдява с големи количества психическа енергия, за да запази целостта си. Тя няма душа, не се свързана с Бога, поне не в човешкия смисъл и не може да се захранва от Него. Т.е. тя не е безсмъртна. Тя е нещо като бъг в системата, а аз съм „програмистът“, който е „назначен“ да го отстрани.

— Каква точно енергия й е необходима? Защо това е проблем за нас?

— Това, както и самата Лейди Бетелгойз са проблем за нас по две основни причини. Първо, тя се снабдява с енергия, като буквално пленява човешки души, докато спят, вкарва ги в свои контролирани сънни вселени и ги подлага на множество, най-вече ужасни и неприятни, изживявания и смуче от отделяният от хората страх, ужас и други подобни емоции. Второ, лейди Бетелгойз може да хаква човешки умове. Това означава, че колкото по-могъща става тя, толкова по-силен контрол може да оказва тя върху все по-големи групи от хора. Нямам представа за какво би й послужило това, при положение, че тя е енергийно същество, но съм сигурен, че тя вече го е измислила и едва ли ще е за добро.

— А как се разполагат Питър и милиардерът – Ричард Мур – в цялото уравнение? – Дженифър загрижено погледна Деймън и обгърна раменете си с ръце. Вече почти не забелязваше спокойствието и красотата около себе си, а чашата с топъл шоколад отдавна беше празна.

— Ричард Мур е бизнесмен и милиардер, но преди всичко е изобретател. Той работи в областта на психо-технологиите. Занимава се с human-machine интерфейси на ментално ниво и има вече няколко авангардни разработки по темата, въпреки че все още не ги е изнесъл на свободния пазар.

— Какви са тези разработки?

— Тази разработка, от която живо се интересува Лейди Бетелгойз е техно-телепатията.

— Ухаа, какво ще рече това?

— Техно-телепатията е метод, при който се използва технологично устройство, което може да осъществява едностранна или двустранна комуникация с умовете на един човек или групи от хора.

— Колко големи групи от хора?

— Практически неограничени. Може да се предава и до всички, както и да се приема от всички.

— Т.е., с тази машина, Ричард Мур може да ни внушава мисли или да ни ги чете?

— Да, но не е толкова просто. Всеки от нас има вградени защитни психични механизми. Не можеш току-така да прочетеш чуждите мисли.

— Но, ако някой се научи да хаква човешки умове – довърши мисълта му Дженифър – и комбинира това умение с техно-телепатията…

— Може да прави каквото си иска с ума на когото си иска – поединично или масово. – Каза с бавен и тъжен глас Деймън.

— И тук, на сцената излиза Питър, нали?

— За съжалени, да. Както ти казах и преди, умствената матрица на Питър е уникална във Вселената. Всъщност всички ние сме уникални по свой си начин. Неговата е хак-уникална, така да се каже. Ако трябва да ти дам пример – теменужката е уникално красива, а самурайският меч е уникално остър. Е, умът на Питър не е теменужката в тази история.

— А как точно Лейди Бетелгойз е пленила Питър? – Дженифър започваше да разбира, но все още се чувстваше сякаш гледа ситуацията отстрани.

— Методът е много подобен на този, който използвам аз, за да те въведа в моя сън и да си приказваме тук. Един вид, аз също съм те отвлякъл.

Дженифър видимо се напрегна.

— Успокой се, няма място за притеснение. Ти си гост в моя сън и можеш да се събудиш, когато поискаш. Проблемът при Питър е, че Лейди Бетелгойз по някакъв начин е блокирала сигналите на тялото му и той е загубил връзката си с него, без да е мъртъв. Просто не получава сигнали. Именно затова, побутване, шамари, изкуствено дишане, припикаване, никой от физическите сигнали, не успява да го върне в будно състояние. Нещо повече – сънната вселена, която е изградила Лейди Бетелгойз е изключително сложна. Тя е скрила сънното тяло на Питър някъде и е прекъснала сигналите от и към него. А това превръща търсенето му, за да го спасим, в издирване на много миниатюрна игла в огромна купа сено.

— Но? – Дженифър повдигна вежди с надежда, като в същото време стискаше неистово облегалките за ръце на стола си, без дори да го усети.

— Да, права си, винаги има едно „но“. Знаеш ли как можеш да намериш игла в купа сено?

— Честно казано, не съм се замисляла.

— С магнит. Най-обикновен магнит. Като го движиш из сеното, той ще привлече иглата и така няма да се наложи да търсиш, повдигайки всяка сламка.

— И, в нашата ситуация, магнитът… – тя беше сигурна, че вече се досеща за отговора.

— Си ти, Дженифър! Да, Лейди Бетелгойз е прекъснала комуникацията по основната сребърна нишка на Питър, но тъй като е – практически – изкуствено същество, без душа, е изпуснала нещо много важно.

— Какво е то? – в гласа на Дженифър надеждата можеше да се пипне с ръка.

— Изпуснала е любовта. Ти и Питър сте влюбени и се обичате един-друг. Между вас има връзка. И това не е метафора. Както между сънното и физическото тяло на Питър има сребърна нишка, така между теб и него има една дълга, безкрайна, непрекъсваема червена нишка. Сега тя е единствената му връзка със света извън вселената на Лейди Бетелгойз и ти си единственият човек, който може да ни поведе по тази нишка, за да спасим Питър и – заедно с него – цялото човечество. Сега разбираш, че ти и Питър (а, в крайна сметка – и аз) сме единственото, което стои между Лейди Би и постигането абсолютното, масово, тотално психическо и физическо робство на цялото човечество.

Събуждането

Събуждането

Едуард оставя наследство

Едуард Крап беше добро момче. Поне така казваха всички. Пишеше си домашните. Ходеше примерно облечен – спретнат и чист. Държеше се добре с другите, уважаваше възрастните и помагаше на дамите.

Затова беше крайно странно за неговите родители, че децата не обичаха да дружатl с него. Практически го отбягваха. Всъщност буквално бягаха от него. Никой не го тормозеше в училище, но и никой не искаше да общува с него.

Това притесняваше всички, освен самия Едуард. Той си имаше хоби. За него не се изискваше да участват други хора или поне не по тяхно желание.

С времето той превърна това свое хоби в наука, а после – в изкуство.

Когато, на 27 годишна възраст, Едуард Крап умря, след 44 часови изтезания, той остави след себе си 362 трупа, 64 човека със загубен разсъдък, един разрушен до основи град и Лейди Бетелгойз.

Дженифър има тежък ден

Клавиатурата на Дженифър Бойл тракаше като картечница. Не че мразеше понеделниците, просто не можеше да ги понася. Имейлите преливаха от писма, а приложенията за съобщения мигаха като Коледна елха.

Точно в този момент, Джони Потната Подмишница, почука дискретно на стъклената врата на кабинета й. Още щом го погледна, тя позна, че бледото лице и особено големите потни кръгове под мишниците на ризата му няма как да вещаят добри новини.

— Какво има, Джони, да не си видял призрак?

Изражението му се промени от „притеснено“ на „силно наакано“.

— Нне. Но видях 1 345 789 имейла да се изпращат с грешно съобщение, без сегментация и с два часа по-рано.

Дженифър затвори капака на лаптопа си толкова рязко, че коленете на Джон отказаха за момент и той видимо приклекна. В същото време тя вече беше извън кабинета и нахлуваше в стаята на екипа.

Вече знаеше, че я чака един много напрегнат ден, неприятно обаждане „отгоре“, което щеше да се състои всеки момент, множество срещи, десетки имейли, докато пише съобщения в Slack, Skype и Facebook. Като се замисли – то така си беше почти всеки ден.

Оказва се, че животът на маркетинг мениджъра не е никак лек, въпреки използването на макбуци, увеличените количества био зелен чай и ергономичните столове.

Когато преброяването на труповете за деня приключи и прахта от битките се слегна, Дженифър седеше с крака на бюрото, съзерцаваше отражението си в прозореца и се опитваше да изпразни ума си, наблюдавайки дишането си.

Навън вече беше тъмно, градът светеше с хиляди светлини, а тя усещаше мозъка си като смачкана на топка хартия. Време беше да отдели един час в налагане на боксовата круша.

Асансьорът я отведе в подземния гараж. Там, нейният любим миникупър стоеше самотен на мъждивата светлина и сякаш я гледаше укорително.

— Какво клише – каза си тя – празен паркинг, сама жена. Как да не се появят трима здравеняци, които да се опитат да ми вземат чантата. А може и да ми излезе късмет с бонус – изнасилване. – Тя закопча якето си до горе и оправи на рамото си чантата с лаптопа.

Упъти се с уверена походка към колата. Маратонките й Converse прилепваха плътно по бетона и почти не издаваха звук. Което не важеше за обувките на петимата странни типа, които се появиха иззад колоните на паркинга.

Миникупърът все още беше далече, затова Дженифър реши, че е тъпо решение да побегне към него. Нямаше да успее. Затова се обърна с лице към групичката мъже. А, оказа се, че има и две жени.

Бяха наистина странна сбирщина. Тя беше очаквала кожени якета, вериги, обеци, татуировки… Каква беше изненадата й, когато видя пред себе си трима млади мъже с костюми, чисти ризи и перфектни обувки. Двете жени бяха с поли и приятни на вид блузки, както и много добре направени прически.

Нещо не беше наред с погледите им, обаче. Очите и на петимата бяха фиксирани в нея, сякаш вързани с тел. Движеха се бавно, но сигурно. Не казваха нищо. И затваряха кръга около нея.

— Какво искате? – колкото може по-спокойно, но строго и високо попита Дженифър.

— Време – и петимата отговориха едновременно, в един глас, с една и съща интонация. Това никак не беше добре. Тя започна да се чуди каква точно химия са взели. Нито звучаха, нито изглеждаха като хора, които са на себе си.

— Интересно, но точно време нямам в момента. Приятелят ми ме чака в къщи и наистина бързам.

— Вече няма за къде да бързаш. – Това едновременно говорене на петимата вече започваше да й лази по нервите. Тя продължи внимателно да отстъпва към колата, но едната от жените й отряза пътя назад. Дженифър преметна ремъка на чантата си през глава, за да не й пречи. Явно тук нямаше да има възможност да прояви уменията си за убеждаване, които беше усвоила на курса по НЛП[1].

Първият от мъжете, който навлезе в личното й пространство, всъщност беше доста симпатичен. Беше си пуснал и така модерната брада тип „живях 12 месеца в гората, без достъп до течаща вода“. Но брадата му по никакъв начин не смекчи ритника, който получи в слънчевия сплит. Тялто му се преви на две. Това, обаче, не му донесе никаква полза, защото срещна коляното на Дженифър. А последвалият ритник между краката го накара да се срине на цимента и да започне да повръща неконтролируемо.

„Атакувай лидера изненадващо, бързо и с неочаквана жестокост. Това ще обезглави ентусиазма на групата.“ – Дженифър се огледа около себе си, докато чуваше в главата си гласа на своя треньор по бойни изкуства. Гледката обаче не й хареса. Никой не се беше впечатлил от жестоката й, изненадваща и бърза атака. Напротив, една от жените – иначе приятна блондинка, с голям бюст, изпънал деловата й риза – хвана рязко вързаната й на опашка коса и дръпна главата й назад, опитвайки се да стъпи в сгъвката на коляното й и да я обездвижи.

Дженифър хвана ръката й, извъртя се, с което извъртя и държащата косата й ръка, след което, без колебание, счупи лакътя й, натискайки рязко с цялата тежест на тялото си. Жената не издаде нито звук, но ръката й увисна под странен ъгъл.

— Какво става тук, бе!? – Дженифър започна да се чувства като в долнокачествен филм за зобмита. Ритна с все сила жената и тя отлетя на няколко метра, удряйки с кънтене главата си в една от колоните на паркинга.

„Време е да приключваме тук“ – промърмори под носа си Дженифър, докато използваше един пожарогасител, за да разбие главата на втория мъж, а след това – и челюстта на третия.

Всичко се развиваше в пълна тишина, на фона на триещи се в настилката на паркинга подметки и тежкото дишане на Дженифър.

Пред нея се изправи последният от петимата – жена на около 40 години с доста здраво телосложение. Или тренираше вдигане на тежести или честичко ядеше торти. Тя се хвърли към Дженифър, сграбчи врата й и започна да я души с абсолютно безизразно лице. Пръстите й бяха студени и сухи. Маникюрът й пробиваше кожата на гърлото и врата, пускайки капки кръв.

Ръцете на Дженифър се изстреляха нагоре, между тези на жената и удариха брадата й с невероятна сила. От удара челюстта й изтрака, а вратът – изпука. Ударът в гърдите я отмести назад, след което кракът на Дженифър засили главата на жената към най-близката колона, от което се чу звук на диня, изпусната на асфалтова настилка.

Паркингът продължаваше да бъде все така тих. Петимата лежаха на земята и някои от тях леко мърдаха, но без да издават и звук.

Дженифър взе чантата си, изтича към миникупъра, влезе, заключи се и стисна волана. Ръцете й трепереха от леещият се в тялото й адреналин. Даде си няколко секунди, за да успокои треперенето, след което вкара ключа, запали и напусна паркинга със свирене на гуми.

Тази вечер май нямаше нужда да ходи до залата. Боксовата круша щеше да си остане самотна.

Питър спи

— Хей, Сири! – обърна се Дженифър към телефона си, докато караше по полупразните улици, към в къщи.

— На твое разположение съм, Дженифър.

— Звънни на Питър.

— Звъня… Не отговаря.

— Звънни пак.

— Звъня… Не отговаря.

— Остави.

Сири не беше много умен, но за прости задачи можеше да му се разчита.

Гумите на миникупъра свистяха по асфалта, а Дженифър гледаше в далечината, карайки почти на автопилот. Ръцете й още трепереха и чувстваше цялото си тяло изтръпнало.

„Понеделник определено не ми е любимият ден“ – каза си тя, докато спираше на алеята пред къщата.

Тя влезе, хвърли чантата си на масичката до входната врата и леко повиши глас:

— Питър, тук ли си? – не получи отговор. Телевизорът работеше в хола. Никакви други звуци не се чуваха. Масата в трапезарията беше сложена. „Ох, този Питър, даже свещи е подготвил. Не е забравил. Пет години, откакто се запознахме.“ Дженифър се усмихна, въпреки, че инцидентът от паркинга все още заемаше голяма част от вътрешното й пространство.

Тя тъгна към спалнята. Може би Питър я чакаше там. Леко облечен?

Питър наистина беше в спалнята, но спеше непробудно. Гърдите му съвсем леко се повдигаха и спускаха.

— Ехоо, Питър. – Дженифър го погали, после леко го дръпна. Когато това не даде никакъв ефект, тя го разтърси за рамото. Нищо.

— Май приготвянето на романтичната вечеря доста те е изтощило, а? – тя свали дрехите си и се хърли при него в леглото. Започна да го гали на места, за които с деца се говори след определена възраст. Зарови лицето му в гърдите си – нещо, на което жив мъж не би си позволил да не реагира. Обаче резултатът беше нулев.

Това я ядоса и тя го бутна по-силно. Май беше малко по-силно, отколкото беше очаквала. Питър се претъркули от леглото и падна на килимчето до него.

— Ау, миличък, извинявай. – Дженифър прескочи леглото с един скок. Но това, което видя, скова сърцето й в страх. Питър лежеше на килимчето и спеше непробудно, въпреки неудобната поза, в която се намираха ръцете и краката му след падането от леглото.

Тя се хвърли върху него и първо провери дали диша – дишаше. После му приложи всичко, което беше научила от курса по първа помощ. Имайки предвид облеклото й в момента (или липсата на такова), и мъртвец би трябвало да се върне към живота. Но не й Питър. Спеше сладко, дишаше леко, а изражението му беше спокойно и отпуснато.

През следващия половин час Дженифър опита всички методи за събужане, които знаеше, но сънят на любимия й беше напоклатим. Притеснението стегна стомаха й. Нещо ставаше или беше станало. Нещо никак не беше наред.

Тя взе телефона и се обади на Бърза помощ. Не виждаше как може да се справи сама със ситуацията.

Питър продължава да спи

Линейката дойде и Питър вече бе в опитни ръце. Което не даде никакъв резултат във връзка с неговото събуждане. Всички опити на парамедиците да го събудят не доведоха до нищо.

Скоро стигнаха до болницата и екип от лекари чевръсто откара Питър някъде, като Дженифър подтичваше след тях, опитвайки се да не изостава.

Вкараха го в едно помещение и й казаха да изчака отвън. Чувстваше се като тигър в клетка. Започна да ходи пред вратата напред-назад, с нервна походка. Скоро, обаче, забеляза, че това не води до по-бързото развитие на ситуацията.

Тогава седна на един от столовете и си наложи да изправи гърба, да отпусне раменете и да седне удобно и стабилно. Започна да диша и да брои от 100 до 1, опитвайки се да овладее вътрешния си свят, докато чака какво ще кажат лекарите.

Тя нямаше представа колко време е минало, тъй като плуваше в блаженото езеро на алфа вълните. Отварянето на вратата срещу нея я извади от състоянието на транс.

Лекарят, който излезе от там се огледа за миг и когато видя Дженифър, се насочи към нея. Тя рязко се изправи и го пресрещна на половината път.

— Какво е положението, Докторе? – гласът й не трепереше, но сърцето й беше свито.

— Много странна ситуация. – Лекарят се опитваше да изглежда и да се държи професионално, но нервните му жестове не внушаваха същото. – Ако трябва да бъда напълно откровен, той просто спи. Не можем да го събудим.

— Това кома ли е?

— Трудно ми е да ви обясня разликата между комата и състоянието на вашия съпруг…

— Приятел.

— Както и да е. Вашият приятел спи абсолютно нормален сън. Проблемът е, че за момента не успяваме да го събудим въпреки всички физически и медикаментозни средства, които използвахме и използваме в момента.

Дланите на Дженифър започнаха да се потят и дишането й се учести. Краката й омекнаха и тя се подпря на рамото на лекаря, който чевръсто я подхвана за лакътя.

— И сега какво следва? – попита го тя глухо.

— Засега сме му сложили система и предлагам да изкара тук нощта. Храним тялото му и се опитваме да го събудим. Нека да мине малко време. Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Може ли да остана при него?

— Да, но в стаята му няма второ легло. Ще трябва да се задоволите със стол.

— Това е най-малкият ми проблем сега. Оставам. Благодаря!

Докторът заведе Дженифърт в стаята на Питър, където тя плахо влезе. Нейният човек продължаваше да спи с ангелско изражение.

Застана до него и хвана ръката му. Сега беше моментът да прошепне нещо много романтично от типа на „Бъди спокоен, Любов моя, ще се погрижа всичко да бъде наред!“ Но тя предпочете да погали лицето му и да оправи възглавницата. Стори й се много по-подходящо.

Огледа се за стола, който спомена лекарят. Ако конструкцията от тръби и твърди повърхности можеше да се нарече стол. Насочи се към него.

Днешният ден беше особено дълъг и неприятен за нея и май имаше нужда от малко почивка, пък макар и върху такова устройство за мъчения.

Дженифър нямаше да остави страхът да скове душата й. Със сигурност щеше да намери решение. Но първо трябваше да се успокои, да намери своя вътрешен център и да започне да мисли трезво.

Тя седна на стола, облегна се удобно и изправи гърба си. Отпусна тялото си и започна да диша бавно и дълбоко. За секунди изпадна в състояние на транс, в което тялото й си почиваше, а умът блуждаеше, оставен от нея да си почива поне за малко. Постепенно се унесе и загуби представа за реалността.

Деймън се появява на вратата

Дженифър се стресна и отвори очи. Беше усетила движение и шум пред врата на болничната стая. След по-малко от секунда тя се отвори и през нея влезе лекарка с чиста и изгладена униформа. Стетоскопът й беше преметнат през врата, през един от джобовете й прозираше смартфон и кутия цигари.

— Здравейте, вие ли сте приятелката на Питър Строб?

— Да, аз съм.

— Моля, елате с мен. Изследванията излязоха. Трябва да обсъдим нещо.

Стомахът на Дженифър отново се сви. Тя разтри лицето си бързо с ръце и се изправи от стола.

— Да вървим. Къде е Д-р Стоун?

— Смяната му свърши.

Имаше нещо странно в тази лекарка. Това, че се държеше и говореше студено и безизразно не впечатляваше Дженифър особено. Може би по-скоро движенията й, сякаш дирижирани, неестествени, я накараха да застане нащрек. А и леко изцъкленият й поглед не допринасяше с нищо за успокояването на и без това напрегнатите нерви на Дженифър.

Лекарката я поведе по коридора към кабинета си. Отвори една от вратите и я покани да влезе.

Кабинетът не беше нищо особено – гола стая с бюро, шкаф с лекарства, няколко стола и нар за прегледи на пациенти. По стените висяха календари с лога на различни фармацевтични компании. Имаше и едно цвете, което видимо береше душа. Лампите светеха с бяла, студена светлина, а подът беше от добре изчистен син балатум.

— Моля, седнете. – лекарката й посочи стол, почти толкова неудобен, колкото този, на който Дженифър беше изкарала един сън в стаята на Питър. Дженифър седна на ръба, все още нащрек и притеснена, заради Питър.

Лекарката се забави няколко секунди повече зад гърба й, ровейки в шкафа с документи. Дженифър усети как косъмчетата на врата й настръхват. Обърна се предпазливо, така че лекарката да влезе в периферното й зрение.

И го направи точно навреме.

Пред очите й премина ръката на лекарката, държаща спринцовка. А посоката беше шията на младото момиче. Времето сякаш спря. Дженифър се обърна рязко и се изправи, от което столът изхвърча назад с трещене. Дланта й светкавично удари гърлото на лекарката, която се задави, но продължи да напредва.

Секунда след това, Дженифър се пресегна зад себе си, грабна падналия стол и рязко удари с него ръката със спринцовката. Тя изхрущя неприятно, а самата спринцовка изхвърча под бюрото.

Въпреки това, лекарката сграбчи гърлото на Дженифър с оцелялата си ръка. Стискаше като менгеме. Цялото това насилие, вече започваше да идва в повече. Дженифър бързо и рязко счупи палеца на лекарката, след това я хвана за врата и заби главата й в бюрото. Довърши започнатото с със служебния 3 килограмов лаптоп Lenovo, който лежеше наблизо. Тялото се отпусна безжизнено.

Дженифър обходи бързо с поглед кабинета, но не се забелязваха други опасности. По време на огледа, в полезрението й попадна прозореца, който показваше нощна гледка на града. Момичето си пое рязко дъх и изхълца.

Градът гореше. Небостъргачите изглеждаха като огромни факли. Земята беше напукана и през пукнатините извираше светеща в оранжево лава. Пред прозореца, на няколко стотин метра, премина огромно торнадо, влачещо във вихъра си мебели, автомобили и пищящи хора.

В далечината, мостът над реката се срути в пламъци, а някъде по-наблизо, в огнена топка, избухна огромен взрив.

Чак сега Дженифър забеляза, че цялата сграда се тресе, алармите виеха, а по коридора се чуваше как стотици хора тичат панически и крещят едновременно с това.

Тя сякаше се събуди от транс. Грабна чантата си и се затича към вратата. Където се сблъска с висок млад мъж с черна коса и черни кожени дрехи.

— Кой си ти? Разкарай се от пътя ми! – изкрещя му Дженифър и се опита да го отмести с помощта на брутален удар с лакът и коляно. Каква беше нейната изненада, когато и двата й удара попаднаха в празно пространство, ръката й се оказа зад гърба, а една желязна длан притисна гърлото й. Мъжът някакси се беше озовал зад нея и я приклещи в непоклатима хватка.

— Не искам да звуча мелодраматично, но аз съм твоят единствен шанс ти и приятелят ти да оцелеете. Имаш късмет, че те намерих преди Лейди Бетелгойз. – Съвсем спокойно каза мъжът в черно, докато я държеше неподвижна, без видимо усилие.

Дженифър се мяташе бясно в хватката му, опитвайки се да я разхлаби. Без особен успех. Накрая спря, задъхвайки се – повече от гняв, отколкото от усилие.

— Какви и говориш? Кой си ти и коя е тази лейди Булшит или каквато е там?

— Дълго е за обяснение, а нямаме време. Ела с мен. Ще ти разкажа всичко, но нека отидем на по-сигурно място.

— Ти луд ли си? За първи път те виждам и искаш да ти се доверя. Отивам при Питър. Виж какво става навън. Трябва да го предпазя.

— Питър е на сигурно място, не се притеснявай.

— Къде е? Отвлякъл ли си го? Мръсник! Ще те убия!

— Не, той е добре, макар че още спи. Не съм го отвлякъл. Но трябва да дойдеш с мен СЕГА!

— Не! Искам първо да го видя!

— После. Ела с мен. Или предпочиташ да те нося на рамо. – Казвайки това, непознатият я повдигна на половин метър от земята, използвайки само едната си ръка. На лицето му не се изписа никакво усилие.

— ОК. Тъпак. Пусни ме долу. Идвам.

Мъжът я остави внимателно на пода и стисна здраво ръката й.

— Готова ли си? Тръгваме. – Втурна се с нея през вратата, в коридора. Навън беше ужасно. Шум, мигащо осветление, аларми, стъпкани хора и панически тълпи от болни и персонал, тичащи към изхода. — От тук. — Мъжът отвори една врата и пропусна Дженифър пред себе си. Оказа се аварийното стълбище — Бързо надолу!

Двамата се затичаха по стълбите и след по-малко от минута се оказаха на външния паркинг, в задния двор на болницата.

— Я, отново паркинг. Какво ли интересно събитие ще ми се случи сега?

Целият двор се тресеше от честите земетресения и летящите едри предмети, засмукани от торнадото. Няколко линейки бяха струпани на купчина в единия край, група автомобили бяха премазани под тежестта на половин стена, разпукана и паднала навън.

Тук също имаше бягащи групи от хора, но не беше толкова натоварено – основният поток беше през централния вход на болницата.

Мъжът спря Дженифър с ръка.

— Спри тук. Пази се. — Той беше застанал с лице към обширното празно пространство на паркинга. Бръкна в джоба на якето си извади нещо заоблено, тъмно и лъскаво, с размерите и приблизителната форма на картоф. Приличаше на някакъв вид полу-скъпоценен камък, гладко полиран.

Непознатият задържа камъка за малко в ръката си и го приближи до лицето си. Устните му мърдаха, сякаш му говореше. След това замахна и го хвърли към средата на празния паркинг.

Камъкът полетя, описа дълга парабола и… Дженифър разтри очите си… Камъкът застина във въздуха на около 3-4 метра над бетона. Около него имаше леко сияние, което се засилваше. Чуваше се и съвсем слабо жужене.

След това се чу едно „фууп“ и камъкът, внезапно, за време, колкото едно мигване на окото, се уголеми и стана голям колкото еднофамилна къща. Запази формата си на гладък и проблясващ картоф. Дженифър забеляза, че цялото нещо виси на около 20-30 сантиметра от повърхността, неподвижно като скала.

Мъжът я потупа по рамото.

— Да тръгваме. Времето не е на наша страна. След малко ще ти се припикае.

— Какво? — Дженифър го погледна с леко разфокусиран поглед, осъзнавайки, че някъде там, в периферното й зрение, гладка лъскава 20-метрова скала се рее във въздуха, като преди това е била извадена от джоб на яке.

— Качвай се.

— Къде?

Непознатият посочи с ръка към скалата. Един овален участък от нея беше започнал да свети с  призрачна светлина и постепенно стана прозрачен. От него се отвори нещо като стълба или по-скоро полегата рампа, а вътре се виждаше овален коридор.

Изпаднала в лек транс, Дженифър позволи на мъжа да я хване за ръката и да я поведе към входа на нещото. Тя дори не забелязваше, че около тях падаха тухли, мазилка, счупени стъкла. От повечето прозорци на болницата изригваха пламъци и тук там изкачаха пищящи хора, скачайки в нищото, за да избягат от огъня. Картината беше повече от апокалиптична, но Дженифър се чувстваше сякаш гледа всичко отстрани, носейки се към входа на камъка.

Преминаха през кръглия отвор. След което тя чу едно „флююп“ и той изчезна. Вече се намираха в къс осветен коридор със заоблен таван и гладки стени с вградени в тях ивици светлина. Тръгнаха по коридора, като от двете им страни имаше гладки, приличащи на стъклени врати.

От стените се чуваше лека музика. Подът, по който ходеха, беше мек, пружиниращ, леко топъл. Галеше стъпалата й. Стените бяха гладки като стъкло, но някак топли и приятни на пипане.

След малко излязоха от коридора в широко помещение с куполообразен покрив. То беше около 10 метра в диаметър и в него бяха оформени няколко зони с кресла, дивани, маси със столове. Всъщност приличаше на вътрешността на модернистична къща или лоби на луксозен хотел. Само дето нямаше прозорци, а един огромен прозрачен купол – все едно бяха навън.

В единия край на помещението, противоположен на изхода на коридора, имаше ниша, наподобяваща на кабина и в нея се мъдреха две големи и удобни на вид кресла.

Мъжът насочи Дженифър към един от диваните, намиращ се близо до стената на купола, която в случая играеше и ролята на огромен прозорец. През него се виждаше продължаващата разруха на болницата, а и на целия град.

Тя седна на мекия диван и забеляза, че на масичка до ръката й има чаша от която се вдигаше приятна пара. Погледна в нея и се оказа пълна с горещ шоколад – любимата й напитка. Дженифър се отпусна по-удобно на дивана, меката му, но гъвкава материя, я обгърна, намести се по тялото й и тя осъзна, че по-удобно не е седяла през живота си. Позволи си да повдигне одобрително вежда.

Непознатият се настани на дивана до нея погледна през прозрачния купол навън и поднесе към устните си малка чашка с гъст зелен чай. Приличаше на матча. След това той се обърна към Дженифър и каза с облекчение и усмивка:

— Най-после, малко спокойствие. Здравей. Казвам се Деймън Лайтмеър. Аз съм единственият, който може да ти помогне да събудиш Питър. Обаче, за тази цел, имам нужда от твоето съдействие.

[1] НЛП е съкращение от „невро-лингвистично програмиране“ – клон в психологията, занимаваш се с практическо приложение на техники за ефективна комуникация, убеждение и работа с вътрешното състояние. Бел. авт.