Паспортни приключения

Паспортни приключения

След милиони левове на данъкоплатците, похарчени за система за издаване на лични документи и много шум в медиите (навремето), ето каква е реалността по издаване на   лични документи в София, България, 2018-та година…

Нареждаме се на опашка в тесен коридор. Бебета реват, старци пъшкат, подмишници ухаят. Стените са облепени с десетки листове неразбираеми и неподредени инструкции.

Майки с бебета и деца чакат наравно с останалите и никой – от хората или от служителите – не се опитва или сеща да ги насочи с предимство или нещо подобно.

Майка с бебе и малко дете, изчаква търпеливо реда си и най-накрая се добира до гишето. Принтира се заявление, което се оказва, че трябва да бъде до-попълнено ръчно. Защо? Въвежда се стандартна информация, която със сигурност я има в системата. Защо?

Майката е отпратена (и не само тя) „навън“ да си попълни заявлението и след това трябва да отиде „направо на гишето“.

Оказва се, че „направо на гишето“ не е опция, защото междувременно се е образувала опашка. Майката застава на вторичната опашка за тези, които идват „направо на гишето“.

За втори път й идва реда. Правят, каквото правят и сега е препратена на трета опашка – за снимане. Чака. Бебето реве. Детето се изнервя. Дълго време нищо не се случва, т.е. случва се, но много бавно.

За трети път, майката е щастлива в този ден – пак й идва реда. Служителката пита:

„Вие за какво сте?“.

„За масаж!“ – отговаря майката, подрусвайки плачещото бебе, изгубила напълно търпението си – „За снимка за паспорт сме, не е ли очевидно?“

„Къде ви е заявлението?“

То не е у майката. Оказва се, че предишната служителка е забравила да го предаде, пардон – да го подаде на „фотографката“ през огромното разстояние от метър и половина.

Най-накрая започва фотосесията на живота на 4-годишното момиченце. Следват инструкции:

„Не мърдай, гледай направо в камерата“.

Детето стои като истукано. Проблясък и разочарован глас на служителката:

„Няма фокус. Нова снимка.“

След 5-тия опит всички са изнервени. Детето е неподвижно като скала, но допотопният фотоапарат (за който, най-вероятно, е платена десеторна цена при държавната поръчка) отново не може да заснеме неподвижен обект на фокус.

Накрая родителите са извикани зад гърба на служителката да изберат снимка. Махват с ръка – „Става.“ Вече и друго дете реве в коридора. Всичко което искат е да се измъкнат от звуковия, психическия и обонятелния ад, в който се намират.

Изстрелват се навън. Телата им треперят от адреналина. Вкусът в устата им е като дълго предъвквана конска фъшкия. В душите им е черно. Те са виждали как стават тези неща в други държави и не могат да повярват, че мизерията, липсата на организация и грубостта са част от работата с хора през 21-ви век, в европейска държава.

Признавам, че този пост прилича много на мрънкане. Мрънкане за двата адски часа прекарани във вмирисания коридор на община „Младост“ с цел подновяване на международен паспорт.

Но ето какво ми хрумва, като изводи от цялата ситуация:

Парите за системата и организацията вече са платени, така че едва ли ще бъдат купени по-скъпи фотоапарати скоро и едва ли общината ще се премести в просторна сграда от алуминий и стъкло – въобще нямам такива мечти, нека да стане ясно. Ако роптая срещу това, наистина ще си бъде чисто мрънкане.

Аз роптая срещу престъпната пасивност на служителите там. Това са хора, които ежедневно, в продължение на години виждат как хората псуват и тях, и системата. На самите тях им е некомфортно, виждат неефективността на процедурата и на всичко. Но единственото, което правят е да НЕ си размърдат мозъка и да НЕ си мръднат пръста. Те правят най-лесното – облепват целия коридор с разнородни листчета и упътвания – неподредени, неструктурирани, неразбираеми. Написани, за да са формално там, а не за да помогнат на някого.

Как пък никой от тези служители не си зададе следните въпроси:

„Тук е нещо много тясно и неудобно, хората се бутат, няма къде да седнат, къде да застанат, какво да направя, за да подобря ситуацията и да улесня, както моя живот, така и този на хората?“

„От каква информация имат нужда хората и в какъв ред, как да бъде структурирана, за да вървят нещата гладко?“

„Каква е моята роля и за какво получавам заплата – за да ми тече денят безметежно или за да помагам на хората, от чиито заплати се плащат моите данъци?“

И тъй като някой може да каже – „Ти само се оплакваш, а какво предлагаш? На хората са им вързани ръцете, те не могат да променят процедурата!“

Тъъъъъй лииии? Ето какво предлагам (и моето предложение не включва промяна на процедурата или закупуване на нова техника и сгради):

1 – Сложете една лампа, за да осветява хората, които се снимат. Светкавицата действа със закъснение и осветява хората странно. Може това да е изискване на закона, да е със светкавица, но просто съберете по 50 стотинки и купете една нощна лампа и я залепете с тиксо – да помага на обектива да хване обекта.

2 – Групирайте десетките листа и бележки по стените в ясно обозначени секции – „Необходими документи“, „Образци“, „Плащане“ и т.н. Подредете секциите така, че да следват процеса на работа. Така че хората лесно да се ориентират.

3 – Точно до вратата изнесете 2-3 листа, които да показват голямата картина и най-важните неща: проста схема на процедурата, необходими документи, кое гише за какво е. Да е с едри букви, просто, ясно, подредено.

4 – Не връщайте хората да си попълват заявлението отвън. Да го попълнят на място ще отнеме 4-5 минути. Ако отидат отвън и се върнат, времето се умножава, а нервите се изпилват до болка.

5 – Усмихвайте се повече, дори да имате запек. Това ви е работата. Затова ви плащаме от данъците си. Ние сме хора, вие сте хора. Да се държим като хора. В най-лошия случай, ако не обичате да се усмихвате, поне спазвайте добрия тон – не викайте на хората, не им се карайте, не им се сопвайте – това не са ви внуците или съпрузите.

6 – Извадете си главите от задниците и се огледайте около себе си. Има ли стари и болни хора на опашката, има ли бременни, майки с деца. Намесете се и ги изкарайте най-отпред на опашката. Не разчитайте на тълпата. Тълпата е глупава, жестока, мързелива, алчна и страхлива. Всички ще си траят и ще се скатават, надявайки се някой друг да забележи, че дамата е бременна в осмия месец или майката е с две деца на ръце. Вие сте служителите, които определят реда в този миризлив коридор, вършете си работата.

7 – Като държавата не се грижи за вашата служба и не дава пари за нова сграда, това означава ли, че ще трябва да работите по 8 часа там, в условията на мизерия? Съберете пари и купете пейки – не са скъпи. Или сковете сами. Сложете ароматизатор. Нарисувайте стрелки с боя. Докарайте децата си да порисуват по стените. Не виждате ли, че работното ви място прилича на градска тоалетна от 1972 г.? Погрижете се да стане красиво и уютно – не е скъпо, просто изисква да преодолеете мързела и мърлявщината у себе си.

Не смея да мечтая, че това мое гневно мрънкащо отворено писмо ще стигне по-далеч от моите приятели и читатели. Това ми е достатъчно, аз и без това пиша за тях. Т.е. за вас.

Не мисля, че някой от служителите на която и да е паспортна служба ще прочете статията и ще вземе да превърне скотобойната си в слънчево и приветливо място.

Далеч съм от мисълта, че някой на високо държавно ниво ще се трогне и ще направи нещо.

Просто искам „да райзна ауеърнес“ (хехе), да привлека вниманието върху проблема, да го покажа на светло. Да го опиша. Да го натоваря емоционално. Да ядосам някого.

Не мога да се примиря с факта, че в европейска държава, през 2018-та година, хора, които имат самочувствие, че са интелигентни, ежедневно, в продължение на години проявяват мързел, безхаберие, откровена простотия и безпрецедентна пасивност. Става въпрос за го-ди-ни наблюдение на буквално осран процес, за който те могат да направят много, но не правят нищо, защото е по-лесно хората да се мъчат, а те да ги овикват.

Това не е само в паспортната служба. Видимо е в множество държавни учреждения от всякакъв калибър. Това е мащабен проблем – мързел и мърлявщина в национални размери!

Хора, държавни служители, извадете си главите от задниците. Огледайте се около себе си. По осем часа на ден работите с хора. Колкото и да мразите другите и работата си, не обичате ли поне себе си. Не искате ли да работите на приветливо и красиво място, изпълнено с любов и радост? Или предпочитате мърсотия, грозота, омраза и гняв?

Вземете се в ръце. Огледайте се. Направете няколко дребни неща. Подобрете положението. От вас зависи. Държавата няма да дойде да го направи. Поемете отговорност и го направете. Почувствайте се поне веднъж удовлетворени от иначе тъпите си и незапомнящи се работни дни.

5-те начина да свършим работата

5-те начина да свършим работата

Преди време написах една статия, която озаглавих „Трите стълба на проспериращото общество“. Тази статия стана доста популярна и имаше много коментари около нея, особено във връзка с частите „Предприемачество“ и „Професионализъм“.

Тук бих искал да разгърна малко повече един от аспектите на професионализма, а именно – да си свършим работата „като хората“.

Нямам предвид само хората, които извършват професионални дейности, като например: адвокати, лекари, програмисти, работници, полицаи и т.н., но визирам професионализма във всеки един аспект от нашето ежедневие.

Идеята ми е, че тези три неща – предприемачеството, професионализма и добрите обноски (както съм написал в статията) са трите стълба на нашето съвременно общество. На всяко едно съвременно и проспериращо общество. И ако някой от тези стълбове е разклатен или не е добре направен, самото общество куца и отива към изгниване или просто хората не се чувстват добре в него.

Тъй като професионализмът е един от трите важни стълба, считам, че би трябвало да се отнасяме професионално към всичко, което правим – от работата която вършим в офиса, или на полето, или където и да е, до отношенията ни с нашето семейство, при миенето на чиниите,  подреждането на къщата и поддържането на колата.

Ако правим всичко това по професионален начин, стремейки се към съвършенство и вършейки работата добре, цялото качество на живота ни ще се подобри неимоверно.

Това, разбира се, е една мечта. Едва ли е възможно всички в нашето общество да се държат като професионалисти. Но ако голям брой хора се опитаме да го правим по този начин, постепенно, с годините, може би – с поколенията, това би станало навик на цели групи от хора, които да реализират дейностите в живота си професионално.

Освен това, ако човек прави нещата по този начин, той се чувства много по-удовлетворен от резултата, тъй като вижда, че така постига повече и чувства, че прави нещо смислено в живота.

Ако ние цял живот караме нещата през куп за грош и не правим нищо, което да ни раздвижи, нищо, което да е съществено, нищо, което да има значение за нас или пък не е изпълнено по един качествен начин, който да ни вдъхновява, тогава, когато станем на 80-90 години и вече сме с единия крак в Орландовци, не мисля, че ще чувстваме това удовлетворение. По скоро ще изпитваме съжаление от живота, че не сме постигнали това, което сме имали за цел да постигнем и че не сме го направили по начина, по който би бил най-вдъхновяващ за нас.

Затова, реших че е важно, в тази статия да обърна специално внимание именно на професионализма в един негов много важен аспект – как свършваме работата. Под работа разбирам всяка една дейност, която извършваме – от писането на компютър, миене на улиците и подреждане на дома.

Има пет начина, по които можем да го направим. И при всеки от начините нашето удовлетворение е различно, отношението на другите е различно и влиянието ни върху околния свят е различно.

Ето ги и тях…

Начин № 1: Изобщо да не свършим работата

Първият начин, разбира се, е изобщо да не вършим работата.

Той се употребява, за съжаление, често, както в държавния, така и, за мое учудване, в частния сектор. Отлагаме, скатаваме, не извършваме това, което ни е дадено като работа. Или, извършваме една много малка част от нея, която е напълно недостатъчна и по този начин всъщност нещото не е свършено, ние сме си изгубили времето, изгубили сме времето на този, който ни чака да му предоставим резултата от работата си и в крайна сметка – имаме един абсолютен провал.

Понякога имаме добри намерения да свършим нещата, но възникват „пречки“, които все ни спират да направим планираното – или сме заети, или ни се спи, или сме уморени, или има оперативка, или колегите са се събрали на рожден ден и т.н.

Работата ни изостава, изостава, изостава и в един момент се оказва, че сме изпуснали сроковете и не сме изпълнили това, което е било планирано и реално работата не е свършена, макар да сме имали някакви много сериозни намерения да я свършим.

Този начин, разбира се, не е сред препоръчваните от мен. Това е един, безполезен начин да изживяваме живота си и да вършим работата като цяло. Не казвам, че аз не съм го правил и не го правя в някои от случаите – не се гордея с това. На всеки от нас му се е случвало да изпада в такава ситуация и всеки има слаби моменти. Не познавам човек, който да е абсолютно перфектен и всеки път да е като машина – да върши всичко по идеалния начин и т.н.

Идеята, обаче, е да се стремим към другите подходи, за които ще разкажа сега. Без Начин № 2, разбира се.

Начин № 2: Да свършим работата некачествено

Вторият начин е да свършим работата, но некачествено.

Тоест – да си „оставим ръцете“, да направим нещата „през пръсти“. Възложена ни е задача и ние сме направили или минимума, който почти я прави негодна и работата е свършена „съвсем леко“, или сме объркали нещо.

Така нашите усилия остават напразни, тъй като ние сме вложили време и труд, но всъщност сме прецакали работата, не сме свършили добре задачата. Не само, че целта не е постигната, ами положението се е и влошило.

Обикновено това се получава поради мързел, незнание или недостатъчно добро проучване и подготовка по темата за работа по някаква задача.

Познавам и хора, които (макар, че това е доста странна логика) – нарочно прецакват или не вършат добре работата, която им се възлага, за да не им се възлага нова и да ги оставят на мира.

Има също хора, които само-саботират това, което правят, т.е. – съзнателно или несъзнателно нарочно прецакват нещата, не извършват нещата до край, извършват грешните действия, пропускат и т.н. поради някакви вътрешни борби.

Например – не обичат работата си. Даден човек работи, например, десет години на бюро в някаква глупава фирма, която въобще не му харесва, мрази работата си, мрази колегите си, мрази всичко, което прави и по естествен начин неговото подсъзнание му помага да саботира и да не извършва нещата, които са му възложи да извършва и така нещата се прецакват.

Първите два начина за „вършене на работата“, никак не са приятни и не ги препоръчвам. Да видим сега кой е третият.

Начин № 3: Да направим точно, каквото се иска от нас

Третият начин да свършим работата е да я свършим точно, както ни е зададено – нито повече, нито по-малко.

Това означава, да изпълним буквата на заданието, което ни е възложено. Например, казано ни е да направим сайт с тези и тези стъпки и ние правим точно този сайт без никакви отклонения. Или пък ни е казано да направим документ, който съдържа това, това и това и ние правим документ, който съдържа това, това и това.

Обаче, този подход е нож с две остриета. От една страна, в някои професии и дейности, е много важно да бъдеш точен, пунктуален и да не правиш нищо извън това, което е възложено и нито по-малко, нито повече. Това е идеално, ако се занимавате с такава професия.

В повечето случаи, обаче, буквалното спазване на заданието, стремежът да не си мръднеш пръста повече от това, т.е. да си съвсем точно на ръба в абсолютно перфектно равновесие – не винаги е добър знак и в съвременната икономика обикновено означава, че не си се постарал достатъчно.

Прекалената пунктуалност, обикновено не се възприема от клиентите и шефовете като нещо твърде  позитивно. Защото, просто да правиш нещата just fine, не те различава с нищо от многото други конкуренти, които евентуално са на същия пазар, борят се за твоето работно място или се борят за твоите клиенти. И ако ти правиш само това, което е необходимо и това, което е изискано, точно това, което се иска от теб, реално се движиш по линията на най-малкото съпротивление и не можеш да изпъкнеш на фона на голямата конкуренция.

Ако бяхме в ситуация, в която няма конкуренция – във всеки бранш има само една фирма или за всяко работно място кандидатства точно един човек, тогава това би било идеално. Но в съвременния супер-конкурентен свят, който е претоварен с информация, със знания, с хора, които си търсят работа, хора, които си търсят клиенти, с фирми, които се борят за своя пазар, това да се движиш по пътя на най-малкото съпротивление е нещо, което е остаряло и никаква работа няма да ви свърши, особено, ако се занимавате с бизнес и имате професия в някоя високо-конкурентна ниша. Всъщност, това си е почти професионално самоубийство.

Затова има един, четвърти, много важен начин да си свършите работата.

Начин № 4: Да дадем повече, отколкото се иска

Често наричаме този подход, на чист български език, „да овърделивърваш“.

Не е необходимо да се „набутвате“ с много труд или с нещо, което да ви развали цялата програма за деня, за месеца и да ви провали много неща. Но когато ви е зададена задача, ако вие извършите задачата перфектно и отгоре на това добавите още нещо – това нещо може да бъде добро отношение, добро оформление, добра комуникация и добро представяне на задачата. Може да бъде просто допълнително свършена някаква работа, могат да бъдат много неща. Не е необходимо да вложите огромни усилия, за да го добавите, важно е вашият клиент, вашият работодател да го възприеме, че сте добавили още много от себе си. Важна е възприеманата стойност.

Дори понякога е достатъчно да се облечете добре, когато представяте дадена идея пред клиента или когато говорите с работодателя си. Тогава, давайки повече от това, което е поискано или очаквано, вие се отличавате от тълпата.

Реално, по-голямата част от тази тълпа, колкото и да е странно, се опитва да свърши точно това, което им е зададено, като задание, като изискване, като работа и да си кара по тази линия на най-малкото съпротивление.

Така, ако дадете на клиента си подаръче, ако дадете на шефа си добре оформена презентация или ако с клиента сте доста по-учтиви и доста по-комуникативни, отколкото се очаква за съответния бранш и т.н., вие се отличавате много ясно от масата конкуренти, независимо дали става въпрос за конкуренти за работно място или конкуренти в рамките на вашия бизнес или ниша.

Това, да даваш повече, отколкото се иска от теб, е практически задължително за съвременния конкурентен свят. Такава е и голямата дилема пред вас – как да доставите повече, как да се отличите.

Хората и фирмите започват да усещат, че това е една необходима стратегия на действие и започват да се измислят интересни неща. Все още не е толкова масово, особено в България, но скоро ще видим големи промени в областта на бизнеса, защото средата е доста конкурентна и няма как, с посредствени действия, да спечелим качествени клиенти или да намерим хубава работа.

И последният – петият начин да свършим работата е най-най-мощният от всички и разбира се. Както се очаква, той изисква и най-много усилия, за да бъде използван.

Начин № 5: Да дадем повече и да направим шоу от това

Това е начинът, при който вие, не само ще свършите работата идеално, не само, че давате повече от себе си под някаква форма, но и правите шоу от това.

Предполагам, че много от вас са си купували дюнер. Ако отидете в посредствена дюнерджийница (не, че има high level дюнерджийници), просто идвате, правят ви дюнер, взимате си го и си отивате. Даже ви се карат, че нямате дребни.

Ако отидете в качествена, модерна (хехе), добре работеща и „прогресивна“ дюнерджийница, какво става там? Майсторът-дюнерджия, не само започва да ви прави дюнера, а хвърля щипките във въздуха, доматите и картофките хвърчат по парабола към питката, краставичките подскачат, месото направо лети.

Майсторът прави и танцувални движения, подскача, издава звуци и накрая ви подхвърля дюнера, по забавен начин.

Дори съм присъствал на цяла сценка: не само, че прави цялото това шоу пред вас, но като ви дава дюнера, ви подлъгва да посегнете, после го дръпва обратно, слага капка сос или фалафел и ви го дава финално с добре премерен жест. И това е едноминутно шоу, което прави едва ли не на всеки клиент.

Когато човек види нещо такова, как обикновена дейност, като приготвянето на сандвич, е превърната в изкуство и в шоу, това не само прави добро впечатление, но и направо те подтиква да го разкажеш на всички познати или да напишеш статия в блога си.

Признавам, че примерът с дюнерите беше малко странен, но това е едно предизвикателство към вашето въображение – да се опитате да приложите тази идея към бизнеса и работата си. Независимо дали правите сайтове, масаж, преподавате йога, работите с багер… Във всеки от случаите можете да дадете повече от себе си и да направите и шоу – като бонус.

Ето една идея: Ако предположим, че се занимавате с изработка на уеб сайтове, когато презентирате пред клиента новия си проект за дизайн, например, имате много варианти.

1/ Да пратите линк, за да бъде видяно това, което сте направили.

2/ Да пратите на клиента снимка на екрана с новия дизайн.

3/ Да направите презентация, да отидете при клиента и да я представите лично.

4/ Да направите анимирана презентация, която има добавена интерактивност, с възможност за кликване на всички елементи, да има варианти, екстри, да се усети наистина това, което сте подготвили.

Както виждате – тук нямаме дюнери, нямаме шоу и подхвърляне на картофи и домати, обаче всеки съответен бранш позволява вие да издигнете на ново ниво своето презентиране.

Този пети начин на вършене на работата се състои в това да добавите към всичко това, което сте направили, към перфектната работа и добавената стойност, да надградите и с един елемент на прекрасно и запомнящо се презентиране на това, което сте направили, пред клиента или пред съответната аудитория. Тест – да направите шоу.

Ако подходите така, вие вече се различавате от 99.99% от тълпата, независимо дали са конкуренти, ваши колеги в работата или борещи се за същото работно място, като вас. Вие ставате много по-видими и вашият успех е неизбежен.

Ако правите това във всяка една дейност, много повече ще се забавлявате, резултатите ще бъдат доста по-добри и хората около вас ще се чувстват много по-щастливи. Вие самите ще се чувствате много по-щастливи от това, което правите.

Видяхме кои са петте начина да се свърши една работа. Професионализма и в работата, и в живота е нещо, което е част от трите най-важни стълба (според мен, разбира се) на проспериращото общество. Ако правим нещата по този начин, животът ни ще бъде по-пълен, по приятен, ще се чувстваме по-удовлетворени и ще се забавляваме много повече.

Пожелавам ви да вършите работата по петия начин – Overdeliver + Show. Така ще имате много повече забавления и много повече успехи.

Innovation Explorer 2018: Култура на иновациите, политики за иновации

Innovation Explorer 2018: Култура на иновациите, политики за иновации

Както знаете, аз съм голям почитател на новите технологии и иновациите (дори, когато не са свързани с технологии). Няма как и тази година да не подкрепя уникалното събитие „Innovation Explorer“. Миналата година беше грандиозно и супер-вдъхновяващо.

Като познавам организаторите, няма как да не си представя, че второто издание ще бъде още по-добро, във всяко едно отношение.

Първо, ето сухата, но важна, информация:

Заглавие на събитието: Форум Innovation Explorer Day

Темата на новото издание: „Innovation State of Mind: Public Policies for Innovation“.

Дата: 22.02.2018 г.

Място: Sofia Event Center.

Сайт (за повече информация): http://innovationexplorer.bg/

Нека сега да разнищим подробностите…

Лектори от Amazon, Google, Facebook, Ocado, Microsoft, Challenge Prize Centre, New York University’s (NYU) Stern School of Business и др. ще коментират ролята на бизнеса във формирането на политики за иновации, новаторството и умните промени в културата на средата.

Различното в Innovation Explorer 2018 е, че форумът ще се съобрази с контекста на годината – председателството на България на Съвета на Европа и ще потърсим и “тайната съставка” на успеха на държавите известни с напредъка си в областта на иновациите.

Откриващ лектор на форума ще бъде проф. Арун Сандарараджан (Arun Sundararajan), авторът на бестсeлъра “Споделената икономика” (The Sharing Economy), спечелила много отличия за най-добра книга, преподавател в New York University’s (NYU) Stern School of Business, лектор на Международния икономически форум, един от най- цитираните икономически автори в последните години в The New York Times, The Financial Times, The Guardian, Wired, Le Monde, Bloomberg View, Fortune, Entrepreneur, The Economic Times, LiveMint, Harvard Business Review, Knowledge@Wharton and Quartz.

Акцентите в презентациите на другите лектори ще са върху мисленето и нагласата на хората, от пасивна към експериментаторска. Да видим къде ще ни изведат позитивното мислене (Бари Бранд, Директор иновации в Saatchi&Saatchi), технологиите в полза на хората, които предизвикват държавни регулации (Джим Фанинг, Директор за Централна и Източна Европа на Amazon Web Services, Габриела Чех, Директор публични политики за Централна и Източна Европа във Facebook, Стефани Фастре, Ръководител на иновационните и креативни програми за служители в Google), автоматизирането на процесите и иновациите като процес (Пол Кларки, Главен директор технологии в Ocado, Мат Макбрайд, Вицепрезидент в SoftServe, Оливие Ашът, Директор изследователски програми в PrizeCenter) и мн. други.

Другите две “съставки” на иновационната култура – мащабното глобално мислене и амбицията за промяна, които заедно с позитивната нагласа имат силата да променят енергията на цяла една общност, ще видим в презентациите на Декс Торик-Бартън, когото гостите и публиката на Innovation Explorer познават от тазгодишното издание,

Бари Бранд, Левент Коркмаз и Карина Карагаева, които ще ви заразят и с термина

“дигитално щастие”.

Ще има и работилници, както миналата година, но този път ще са четири

Гостите на форума тази година ще могат да избират и измежду цели четири

работилници:

1/ Innovate your mindset, с фасилитатор Карина Карагаева

2/ Inclusive Design, с фасилитатор Мат Макбрайд (Matt McBride)

3/ Strategic Design, с фасилитатор Левент Коркмаз (Levent Korkmaz)

4/ Winning Potential Investor, с фасилитатор Христо Касовски

Основното внушение на форума през 2018 година ще бъде за нов мениджмънт на очакванията ни. Средата има голямо влияние върху поведението на хората и тяхното иновативно мислене, а стимулирането на креативното мислене, приемането на нови идеи, дори времето, отделяно за иновации, влияят на капацитета за иновации на всеки човек в една страна.

Оттук и връзката с храната не е случайна: Food for Thought е буквалното и метафорично послание към участниците: за да правим иновации, трябва да мислим за иновации и да живеем с нагласата за промяна тук и сега, и в бъдеще.

Тази година се очакват над 1200 гости и лектори от 12 държави.

Подкрепата

Innovation Explorer 2018 се провежда с генералната подкрепа на: Unicredit Bulbank, VISA и в сътрудничество с: Microsoft, Questers, SoftServe, ICAP и др.

Организаторите: Innovation Starter

Това е първата българска агенция за иновации, която реализира бизнес, публични и образователни проекти с цел промяна на средата и на културата на иновации у нас. Innovation Starter организира практически обучения и консултации, чрез които да запознава студенти по маркетинг, реклама и бизнес развитие, търговски компании, нестопански предприятия, държавни институции и start-up компании с принципите на: изграждане на дългосрочна култура на иновации; последователното изобретателско мислене и неговите методологии; инструментите за генериране на иновативни идеи; работа с конкретни казуси за иновиране и ре-новиране на продукти, услуги и процеси; консултации и анализ на портфолио от продукти и услуги, бизнес развитие; прилагане на принципите на изобретателското мислене в интернет проекти.

Аз бих казал: „Wow”!

http://innovationexplorer.bg/

7 фактора за успех на автора-предприемач

7 фактора за успех на автора-предприемач

Както, може би, вече се е разбрало, аз имам известна склонност към писането на книги и авторството като цяло. По този повод, през последните месеци проведох разговори с автори на книги от различни браншове, опитвайки се да разбера как върви техният „бизнес“, успяват ли да се издържат с него, какво е тяхното ежедневие и други въпроси, които живо вълнуват и мен самия.

Най-вече ме интересуваше дали се чувстват успешни и как са го постигнали. Тъй като на мен все още ми предстои публикуването на първата ми книга, исках да знам какво мога да очаквам, за да си изградя правилната настройка.

По време на тези разговори, а и при проучванията ми за авторите (преди и след разговорите ни) в очите ми се набиха няколко фактора, които – очевидно – оказваха влияние върху успеха или неуспеха на тези автори. Постарах се да ги синтезирам в смилаем вид и сега искам да ги представя на вашето внимание.

(още…)

Трите стълба на проспериращото общество

Трите стълба на проспериращото общество

Ако бях известна личност или поне духовен лидер на човечеството, хората постоянно щяха да ми задават фундаментални въпроси от битието, като например:

“Какво е необходимо, за да стане България световна супер-сила или поне да се позамогнем малко” или

“Как бихте се справили със световния глад” или

“Как бихте обяснили феномена на безкрайният пътников капацитет на маршрутките”

Тъй като, обаче, не съм риалити (или друга) звезда и никой не ми задава подобни въпроси, седнах и самостоятелно (самопроизволно) се замислих над поне един от тях.

Преминах през множество хипотези. Прескачах, като маймуна, между източната философия, западната психология и прозренията в “Тайната”. Медитирах. Обядвах. Пих хапчета. И след дълги секунди на размисъл, три неща започнаха да изпъкват и не можеха да бъдат пренебрегнати, защото твърде много се набиваха на очи (или на ума).

Нали си спомняте “Пътеводител на галактическия стопаджия”, където отговорът на въпроса “Какъв е смисълът на живота”, беше “42”? Та така стана и при мен.

Запитах се “Кои са най-важните елементи за едно общество, включително българското, за да просперира. Не философските. Практическите!”

А отговорът, който “ми се даде”, беше:

“Предприемачество, професионализъм и добри обноски”.

Сигурно си казвате: “Е, много оригинално! Какво стана със семейните ценности, иновациите, възпитанието на децата, пазарната икономика, демокрацията. Те не са ли важни?”

Най-вероятно са важни, но аз не съм антрополог, а прост маркетолог и се интересувам главно от резултати. Затова нека да задълбаем малко повече в трите стълба на обществото, както аз ги виждам.

Предприемачество

В наши дни е модерно да се говори и пише за предприемачество. Всички искат да започнат собствен бизнес или поне смятат, че така ще забогатеят, за да не се налага повече да работят.

В наши дни, в България, често си представяме предприемача като яко момче с черна кола и телефон, постоянно залепен на ухото… или пък, като горд притежател на макбук втора употреба, обикалящ по стартъп конференции и разказващ за революционния си ап.

Ако погледнем в исторически план, обаче, преди стотици години, хората са били разпределени основно в няколко групи (не претендирам за перфектна историческа точност):

1/ Аристокрация и техните антуражи

2/ Военни

3/ Религиозни лица

4/ Учени, лекари, магьосници, изследователи

5/ Земеделски стопани и животновъди (селяни)

6/ Занаятчии / Свободни професии

7/ Търговци / Предприемачи

Ако се замислим над техните функции в обществото, ето какво излиза:

1/ Аристокрацията и техните антуражи, общо взето, паразитират, консумират и – може би – управляват.

2/ Военните охраняват аристокрацията, защитават територията и са използвани за прилагане на сила, където е необходимо.

3/ Религиозните лица уж дават вяра и утеха, а всъщност се борят за власт и се сношават един с друг.

4/ Учените, лекарите, магьосниците и изследователите са тези, които изследват непознатото и дават основата за прогрес.

5/ Земеделците и животновъдите осигуряват храната и напитките.

6/ Занаятчиите и свободните професии осигуряват продуктите и услугите за ежедневието.

7/ Търговците и предприемачите са тези, които смазват цялата машина на обществото и позволяват тя да работи. Те осигуряват комуникацията и обмена на стоки и услуги. Те идентифицират проблемите, намират им решения, които могат да бъдат реализирани и да се спечели от тях.

Моето лично мнение, с което не ангажирам никого, е че предприемачите са двигателите на прогреса и гладкото функциониране на обществото. Те осигуряват тази движеща сила (чрез своята предприемчивост, про-активност и дори – алчност), която позволява да се реализират на практика идеите и концепциите на изследователите или да се решават наистина проблемите на хората.

Също така, предприемачите, тъй като се предполага, че разполагат с финансов ресурс, имат възможността да реализират проекти и дейности, които са недостъпни на останалите и така да допринесат, както за собственото си благосъстояние, така и за просперитета на обществото. Дори могат да използват този финансов ресурс и за благотворителност.

Всяка от посочените професии и занимания изисква и определени личностни качества. Вижда се, обаче, че за да бъдеш успешен предприемач, се изисква да имаш или да овладееш доста богат букет от знания и умения. Ето само няколко примера:

Предприемачът трябва да може да взема решения – трудни, лесни – по много пъти на ден.

Предприемачът работи с хора – уговаря, мотивира, преговаря, конфронтира се, делегира, управлява. Изискват се много добри комуникационни умения.

Предприемачът борави с пари и числа – необходимо е да има аналитична мисъл, да разбира от финанси, от управление на парите.

Предприемачът често има повече от един бизнес и се налага да познава спецификите на всеки от своите бизнеси.

Предприемачът непрекъснато изпада в или очаква кризисни ситуации и се налага да развие умения за справяне с критика, грешки, провали и проблеми.

Тоест, предприемачеството е идеалната среда за подбор и оцеляване на най-добрите и качествени индивиди. Въпреки, че е джунгла, това поприще е и много мощен акселератор на човешките качества. Или ги имаш и развиваш, или ги овладяваш. Иначе не оцеляваш.

И сега, въпросът е какво предлагам аз? Определено не си мисля, че всеки трябва да бъде предприемач. Нито е възможно, нито има нужда. Нито всеки има желанието и/или заложбите да бъде предприемач. И това е напълно нормално.

Това, което си мисля е, че ние, като общество, независимо дали сме предприемачи или не, трябва по всякакъв начин да подпомагаме и стимулираме предприемаческия дух и предприемачеството. Да го популяризираме. Да съдействаме. Или поне да не пречим (визирам особено държавата). Така, който има склонност и желание да бъде предприемач, ще може да бъде “извлечен” от общата маса на обществото и ще му бъде възможно да се занимава с тази дейност в улеснени условия или поне без излишни пречки.

Ако съумеем да открием, култивираме и развием едно активно и надъхано ядро от предприемачи, така си гарантираме – като общество – че имаме двигател, който мощно ще ни движи напред и нагоре. В противен случай, оставаме бозава маса от мрънкачи, нямащи желанието или смелостта да поемат отговорност и да направят нещо за себе си или за другите.

Както се казва, “предприемач” идва от “предприемам”. Така че, ако усещате предприемаческия пламък, предприемете нещо.

Професионализъм

Ах, този професионализъм. Имаме нужда от него, на където и да е обърнем…

Ако депутатите проявяват професионализъм, ще имаме добре подготвени и работещи закони.

Ако КАТ се държат професионално, законът ще се прилага ефективно и войната по пътищата ще взема по-малко жертви.

Ако безименният чиновник или бригадир осъществи достатъчно добър качествен контрол, настилката по пътищата ще бъде качествена и няма да се отварят дупки при всяко падане на половин литър дъжд.

Ако учителите подхождат професионално към задълженията си, от образователната система ще излизат качествени индивиди, които изграждат едно качествено общество.

Ако родителите възприемат своята роля “професионално”, ще отглеждат емоционално здрави и умствено силни деца.

Ако сервитьорите си вършат работата професионално, ще имаме едно приятно и незабравимо преживяване всеки път, когато ходим на ресторант.

Ако маркетинг специалистите действат като професионалисти, техните клиенти и компании ще се развиват и броят лоялни клиенти ще нараства.

Мога да продължавам този списък до безкрайност. Професионализмът, за мен, е нещо много просто. Той изисква от нас просто да си свършим работата по най-добрия начин, влагайки всичко от себе си.

Опитах се да изкристализирам най-важните елементи на професионализма и вижте до какви изводи стигнах:

Фокус. Да си професионалист, означава да се фокусираш върху това, което имаш да свършиш и да го правиш по най-добрия възможен начин. Да влагаш всичките си знания и умения и да изпипваш детайлите. Т.е. – НЕ на мърлявщината.

Самоусъвършенстване. Един истински професионалист знае, че непрекъснато трябва да усъвършенства уменията си, да е в течение на новостите и да се развива във всяко отношение, което би било полезно за основната му дейност. В противен случай, постепенно се превръща в дървен философ.

Коректност. Професионалистът внимава какви обещания дава и ги спазва точно и безкомпромисно. Независимо дали става въпрос за свършена работа, срокове, срещи и т.н., професионалистът винаги е точен.

Честност. Професионалистът трябва да е наясно какво може и какво не може, какво знае и какво не знае. И, ако е честен със себе си и с тези, на които служи и помага, трябва да прави само нещата, които може, да говори само за нещата, които знае, а за останалите – да не се натиска. “Fake it till you make it” е доста рисково занимание.

Помощ и споделяне. Истинският професионалист помага на другите. Не винаги се стреми за единица работа да вземе единица пари или друга полза. Понякога помага безвъзмездно. Менторства по-начинаещите. Прави нещата заради самата помощ и вършене на добро, а не защото ще спечели нещо.

Даване на пример. Професионалистът има това, което – на чист български език – наричаме “integrity”. Той служи за пример. Прави това, което проповядва (ако въобще проповядва). Той е професионалист и в работата, и в живота. Фалирал финансов консултант и дебел диетолог са пример за обратното.

Моята теза е, че професионализмът може и трябва да се прилага не само в работата и бизнеса, а и във всяка област на живота, от всеки един от нас.

Ако всички се  постараем да бъдем професионалисти в работата, професионални родители, професионални любовници, професионални синове и дъщери,  професионални добри хора… Тогава ще заживеем в един наистина идеален свят. Дори ще отида по-далеч – смятам, че всички наши проблеми от бита и ежедневието идват от проявата на непрофесионализъм под една или друга форма.

Добри обноски

Не, не считам, че за обществото ни е жизненоважно всички да знаят с коя вилица се ядат охлювите. Но, според мен, добрите обноски са в основата на всяко цивилизовано общество. Дори бих отишъл по-далеч и бих казал, че те са критерий за цивилизованост. Колкото и айфони и Q-седмици да има на глава от населението в едно общество, ако хората се държат грубо един с друг, не се уважава и не се зачита достойнството на отделните индивиди, то такова общество за мен е в първобитно-общинния строй от гледна точка на цивилизованост.

Добрите обноски са буферът между дивото, което живее у всеки от нас и възможността хората да съжителстват, без да се избиват и изнасилват, само защото им се е приискало това. Някой ще каже – “Тази функция не е ли на полицията?”.

Не, полицията не може да бъде навсякъде (а понякога я няма и никъде). Именно добрите обноски са нашата вътрешна полиция. Те ни позволяват да следваме поставените си цели и желания, но да го правим по начин, който не вреди твърде много на околните. Добрите обноски ни позволяват да сме общество, което функционира и е нещо повече от сбора от своите части.

Някой беше казал: “Лесно е да си учтив, когато човекът отсреща има два меча.”, визирайки самураите и техните обноски. В този смисъл, добрите обноски са и инструмент за оцеляване.

Като се замислите, всеки от нас има по “два меча”. Освен ако не познавате човека отсреща много добре, вие никога не можете да сте сигурни каква беля може да ви докара на главата. Ако се държите грубо с жената на съседната седалка в автобуса, може да се окаже, че съпругът й е най-злата квартална мутра, която да съсипе живота ви.

Ако не се държите уважително с възрастния човек на улицата, може да се окаже – след  два дни – че именно той ви интервюира за мечтаната работа или – още по-лошо – е собственикът на целия бизнес.

Така че, освен гаранция за гладкото съществуване на обществото, добрите обноски са и един от най-добрите инструменти да запазим живота и здравето си на приемливо ниво.

Но нека да уточня какво имам предвид, като казвам “добри обноски”. Със сигурност не говоря за “Етикет и протокол”. Естествено, не ги отричам, считам, че са важни и необходими, но мисля, че те са само част от голямата картина на добрите обноски. Ако трябва да изведа няколко ключови елемента, то те биха били следните:

Уважение и достойнство. Каквото и да казваме и правим, да се стремим да запазим достойнството на отсрещната страна и да се отнасяме уважително. Лесно е да се отнасяш с уважение към по-силните от теб. Изисква се воля, сила и добри обноски, да се отнасяш така към всички. Грубо отношение, обиди, клюки, подигравки и негативни изказвания – тези неща, за мен, не са част от добрите обноски.

Толерантност и разбиране. Има едно правило/аксиома от НЛП (Невро-лингвистично програмиране), която гласи: “Човек винаги действа по най-добрия начин, съгласно неговите знания, убеждения и ситуация към дадения момент.”  Ние не сме зли, просто понякога не знаем, че сме такива или не знаем как да покажем, че сме добри. Ако подхождаме с такова ниво на разбиране към хората, със сигурност ще станем по-толерантни и ще избегнем много собствени и чужди нерви.

Активна реципрочност. Много стар принцип, за който – сигурен съм – много пъти сте чували и чели. Той означава да се отнасяш с другите така, както би искал да се отнасят с теб. Когато възнамеряваш да направиш или кажеш нещо, помисли си, ако някой ти го направи или каже, как би се почувствал ти и би ли искал да се чувстваш така. Постави се на мястото на другия и ще ти стане пределно ясно как да подходиш.

Контрол върху агресивния отговор. Хората понякога правят грешки. Понякога са зли. Понякога са просто неосъзнати. Много често, ако се почувстваме обидени, застрашени или наранени от тях, това се оказва само част от нашето въображение. Човекът, който ни засича с колата си на улицата изглежда като гадняр, който го прави нарочно. Но може да се окаже, че просто бърза за болницата, където жена му ражда или трябва спешно да занесе лекарства. Преди да реагираме агресивно, е добре да преценим каква е причината за отношението на другите и съобразно това да настроим нивото на агресия на нашата реакция. Не съм голям поддръжник на това да подлагаш другата буза, когато те ударят по едната, но преди да напсуваш човека или да му “счупиш главата” е добре да прецениш каква част от проблема идва от него и каква – от твоето въображение.

И, за да илюстрирам тезата си за важността на добрите обноски, ето един супер прост пример от ежедневието:

Карате си колата. Шофьорът пред вас завива/престроява се и не дава мигач. Нищо особено не се случва след това. Къде е проблемът с обноските тук? Проблемът е, че шофьорът пред вас, не проявява уважение към вас и останалите.

Той демонстрира: “Мога да предупредя за посоката и да ви улесня, за да можете да реагирате по-леко и своевременно, но няма да го направя, защото ме мързи и защото не считам, че ми пука за това какви неудобства ще изпитате вие от това”.

Изглежда дребно, но за мен е показател за фундаментална липса на добри обноски и незачитане на другите. Тук са нарушени правилата за уважение/достойнство и активна реципрочност.

Какво можеше да направи шофьорът вместо това?

ДА НАТИСНЕ С МАЛКИЯ СИ ПРЪСТ ШИБАНОТО МАЛКО ЛОСТЧЕ И ПРОСТО ДА ДАДЕ МИГАЧ!!! Ето това можеше да направи.

Обаче, ако в тази ситуация, вие го настигнете, засечете, свалите от колата и го пребиете от бой, това отново е проява на лоши обноски (каква изненада). В случая вие нарушавате правилото за толерантността и разбирането и за контрола върху агресивния отговор.

За мен, добрите обноски не са сбор от правила, а едно просто разбиране, че уважението, достойнството и толерантността са важна платформа, върху която да стъпят и да се развиват човешките отношения, независимо дали става въпрос за познати или непознати хора.

———

Така че, ако ме питате: “Как ще се оправим?”, винаги ще отговарям:

ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО, ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ И ДОБРИ ОБНОСКИ.

Параграф 9-5

Параграф 9-5

Чели ли сте книгата „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър? Ако не сте, ето – накратко – какво означава изразът „Параграф 22“, превърнал се в идиоматичен:

„… парадоксална ситуация, от която индивидът не може да излезе поради противоречащи си правила. Тези парадокси често са резултат от правила, наредби или процедури, на които индивидът е предмет, но няма никакъв контрол, защото да се бориш с правата означава да ги приемеш.“ ~ Източник: Уикипедия

Точно за това си мисля – „парадоксална ситуация“ – докато си припомням живота си, докато работех на работно време и за заплата. Ето как протичаше моят ден, както и денят на още милиони „труженици“…

Алармата на телефона звъни. Отваряш гуреливи очи. Главата ти тежи. Излежаваш се малко, за да си „отпочинеш“ от събуждането, но се унасяш. Затова се включва умно предвидената втора аларма. Скачаш и започваш да се „оправяш“ – всички процедури или поне тези, за които остане време.

Обличаш се, закусваш на крак и се мяташ на колата или към градския транспорт. Бездействаш и гледаш в точка, докато пътуваш. Ако си малко по-умен, слушаш аудио книги или четеш хартиени/електронни такива. Времето минава. Озоваваш се в офиса.

Работата те поглъща. Работиш, забил глава в монитора и/или висейки по срещи. Стрес и напрежение бележат деня ти. Идва краткият обяд с или без колеги. Кратка почивка и идва време за динамичния следобед.

Ето го и финалният спринт. Идва краят на работния ден.

Отново си в колата или градския транспорт. Пак гледаш тъпо (или четеш/слушаш книги). Пристигаш у дома.

Време е за приготвяне и консумиране на вечеря. Кратко или по-дълго време със семейството. Приготвяне на детето за лягане или просто гледане на телевизия. Умората започва да струи от теб. Заспиваш на дивана.

С мъка се събуждаш към полунощ. Вратът те боли. Тромаво измиваш зъбите си, преобличаш се и се прехвърляш в леглото. Угасваш като лампа. Спиш.

Алармата на телефона звъни…

Познато ли ви е? Предполагам, че има малки вариации при различните хора. Обаче важно е общото. А то е:

„Въртим се в кръг. Животът ни се върти в кръг. Времето тече. Ние остаряваме. Децата ни порастват. Здравето ни се влошава. Приятелите ни се преместват да живеят и работят в чужбина. Ние трупаме стотици часове пътуване до работа, хиляди часове безцелно местене на файлове и моливи по бюрата, хиляди часове абсолютно безсмислени и незначителни срещи с хора, които не харесваме; трупаме сланинки около корема; трупаме планини човекочасове на дивана и литри лиги, изтекли от устите ни, докато спим на същия този диван. Животът ни минава. И ние си отиваме в от този свят, оставяйки след себе си основно отпадни продукти и зле възпитани деца. Умираме в същия апартамент, който сме изплащали в продължение на 30 години.“

Точно преди да покажем среден пръст на роднините, които са се събрали за последния ни час, през ума ни минават няколко момента, в които сме имали пламъче в сърцето си. Когато космите на ръцете ни са настръхвали и сме си казвали:

„Ето това искам да (на)правя! Това би ме направило щастлив!“

И след това погледът ни помръква, защото си спомняме колко жестоко и безапелационно сме угасявали тези искрици всеки път с думи и мисли, като:

„Само да изплатим апартамента и да изучим детето, ще се отдам на хобито си.“ Или „Няма гаранция за успех, а имам да издържам семейство и да плащам кредити.“

Тогава си спомняме и друго. Как през годините, обстановката в държавата се е променяла. Как цените се вдигат. Инфлацията настъпва. Разходите и нуждите на семейството се увеличават. Но ние, вкопчени във фалшивата сигурност, сме се държали за „службицата“, за „заплатката“, надявайки се на бонус или повишение. А завишените нужди сме посрещали със спестяване и лишения, обричайки умовете и сърцата на семейството си на потиснатост и чувство за мизерия.

Знаем, че тогава сме направили „най-доброто за семейството“, на което сме били способни. Също така, много добре знаем, че сме могли да направим нещо много по-добро. Знаем, че и тогава сме го знаели. И също така знаем, че ни е било страх, мързяло ни е или и двете. Не ни се е занимавало. Комфортът и „сигурността“ са били по-важни от развитието.

Гледаме живота, който сме изживели и плачем, защото виждаме в колко много ситуации  пред нас са били представени всички възможни избори, а ние – толкова много пъти – сме избрали най-тъпата възможна посока. И така, тъп избор след тъп избор, тъпо и страхливо решение след тъпо и страхливо решение, се стига до очакваният краен резултат – тъп и страхлив живот. Живот, с които не можем да се похвалим пред никого. И не само това – не чувстваме, че сме изживели по начина, по който ни се полага.

Представете си, че сега сте на 99 години и ви предстои да се срещнете със своя Ангел Хранител и със Създателя си и трябва да им разкажете за живота си. Да покажете, че сте използвали даденият ви дар адекватно, а не сте хвърлили диамантите на свинете… Представете си, че стоите пред Тях Двамата и презентирате изминалия си живот. Какво бихте искали да им кажете?

Вариант 1: Аз бях страхлив и малодушен, следвах моментните си повици, носех се по течението, търсех на баницата мекото и на работата лекото. Нищо не постигнах, живях в мизерия (основно духовна), консумирах, аках много и отгледах две деца – и двамата – пълни галфони. Добре че умрях, та да се махна от тази мъка.

Вариант 2: Животът ми тръгна добре. После се прецака. После се взех в ръце. Разкарах глупостите. Фокусирах се върху важните неща. Следвах сърцето си. Слушах вътрешния с и глас. Развих талантите си. Взех много от света (особено опитност), но и дадох страшно много – помогнах на хиляди хора и промених живота поне на някои от тях към по-добро. Създадох добро и изпълнено с любов семейство. Уважавах тялото си и следвах мечтите си. Живееше ми се още, но и като дух, пак е забавно.

Разбира се, всеки от нас е отговорен за съдбата си и може да взема решения сам в живота. Никой не ни е виновен, ако не сме изживели живота си пълноценно.

Обаче си мисля, че има един фактор, който направо убива живеца в нас. Фактор, който отнема от времето, от енергията, от живота ни, от изборите ни, от всичко. И в същото време ни поставя рамки и граници – на финансите, на времето, на възможностите.

Кой е този фактор?

Това е работата на заплата, факторът „9-5“ или, както вече го наричам „Параграф 9-5“. Какво имам предвид?

1 – Работата на заплата отнема от времето ни. Между 8 и 10-12 часа на ден ние прекарваме на работното си място. Това е практически почти половината от живота ни. Заменяме времето си за пари. Продаваме диаманти за жълти стотинки.

2 – Работата на работно време ни налага ограничения във времето. Всяка сутрин в 9 часа животът ни спира и започва работата. Животът отново може да започне след 17-18 часа.

3 – Работата на заплата налага ограничения във финансите ни. Вземаме твърда заплата. Понякога имаме бонуси. Понякога ни я увеличават. Понякога ни повишават. Но като цяло, сумата има горна граница. Граница, която ние много трудно можем да преместим още по-нагоре.

Някой ще каже:

„Да, ама всеки месец, паричките ми идват по сметката – хоп. Сигурна работа.“

Това звучи страхотно! Представям си затворник, който стои в килията си. Три пъти на ден, в долната част на вратата се отваря малка вратичка и от там се показва тенекиена чиния с рядка боб чорба и парче хляб. И затворникът възкликва:

„Еха. Всеки ден, по ТРИ пъти, яденето ми го носят на тепсия! Егати готиното!“

А в същото време затворникът не се сеща (или умишлено забравя) за ресторантите, от които можеш да си купиш, каквото си пожелаеш; забравя за огромното изобилие, които се намира навън. Той може би го желае, но му се вижда трудно и далечно да го постигне. Затова се е примирил с това, което има и се е отказал да се стреми към това, което му се полага по рождение.

Така и ние, въртейки се във вечната въртележка, забравяме, светът и животът са много повече от машината за кафе в офиса и глупавите обеди с колеги.

И когато надигнем глава и се опитаме да променим нещо, се случват няколко различни неща, които ни дърпат обратно в тресавището:

1 – Измисляме идея за бизнес, но сме твърде уморени вечер, за да я реализираме.

2 – Искаме да се занимаваме с нещо допълнително, но си казваме, че нямаме време и новият сезон на „Биг брадър“ и „София ден и нощ“ е доста интересен.

3 – Захващаме се с допълнителен бизнес, но той постепенно изяжда цялото ни свободно време, прегаряме и го изоставяме или саботираме несъзнателно.

Ето така действа „Параграф 9-5“:

А. Осигурява ти средства, колкото да оцеляваш и да креташ финансово.

Б. Заема по-голямата част от времето и енергията ти.

В. Дава ти фалшиво усещане за сигурност, към което се привързваш.

Г. Ако пожелаеш нещо повече, не ти позволява да го вземеш, защото ти е отнел времето, енергията и куража. Дал ти е комфорт, рутина и липса на перспектива.

Знам колко е трудно да се излезе от „Параграф 9-5“. Знам също колко години ми отне. Отстрани не изглежда кой знае какво. Но когато погледнеш назад към живота си и видиш най-хубавите си години, изтекли в корпоративната канализация, тогава вече е „кой знае какво“.

Какво предлагам ли?

Определено не предлагам всички да се юрнем и да напуснем работа, да си купим евтини лаптопи и да започнем да работим по кафетата.

Предлагам следното:

Погледнете живота си. Сега. Назад във времето. Чувствате ли се доволни и щастливи от това, което правите и сте правили? От начина, по който живеете? От хората, с които сте? Това ли е детската ви мечта за щастие и благоденствие? Така ли искате да продължавате?

Ако отговорът ви е положителен, поздравления! Моля приемете моите уважения и искрено възхищение! Наистина, хората могат да вземат пример от вас!

Ако отговорът ви е „НЕ“, СЕГА е моментът да си ударите един мисловен (или реален) шамар. Да се стреснете. Да се събудите. Ощипете се. Така ли искате да продължавате? Не сте доволни от живота си, но продължавате да го живеете? Убива ви на задника, но не се премествате на друг стол? Какво чакате? Да минат 12 години  и да започнете да разказвате на по-младите „Ехе, аз можех да съм…“, това ли чакате?

Ако не харесвате живота и работата си, ако не сте щастливи, докато работите за друг, време е да се стреснете. Това време е сега. Утре е друг ден, нов цикъл във въртележката, която поглъща животи и изпива души.

Леле, колко емоционално стана. А всичко, което исках да ви кажа, беше:

„Ако искате да промените живота си, да подобрите финансовата си ситуация, да имате свобода, да се наслаждавате на всеки момент, ако имате повика за свобода… Направете нещо! Не чакайте! Повярвайте ми, няма полза! Бил съм там, правил съм го!“

Една работа, две заплати - Как да създадем собствен бизнес, докато работим за друг