Трите стълба на проспериращото общество

Трите стълба на проспериращото общество

Ако бях известна личност или поне духовен лидер на човечеството, хората постоянно щяха да ми задават фундаментални въпроси от битието, като например:

“Какво е необходимо, за да стане България световна супер-сила или поне да се позамогнем малко” или

“Как бихте се справили със световния глад” или

“Как бихте обяснили феномена на безкрайният пътников капацитет на маршрутките”

Тъй като, обаче, не съм риалити (или друга) звезда и никой не ми задава подобни въпроси, седнах и самостоятелно (самопроизволно) се замислих над поне един от тях.

Преминах през множество хипотези. Прескачах, като маймуна, между източната философия, западната психология и прозренията в “Тайната”. Медитирах. Обядвах. Пих хапчета. И след дълги секунди на размисъл, три неща започнаха да изпъкват и не можеха да бъдат пренебрегнати, защото твърде много се набиваха на очи (или на ума).

Нали си спомняте “Пътеводител на галактическия стопаджия”, където отговорът на въпроса “Какъв е смисълът на живота”, беше “42”? Та така стана и при мен.

Запитах се “Кои са най-важните елементи за едно общество, включително българското, за да просперира. Не философските. Практическите!”

А отговорът, който “ми се даде”, беше:

“Предприемачество, професионализъм и добри обноски”.

Сигурно си казвате: “Е, много оригинално! Какво стана със семейните ценности, иновациите, възпитанието на децата, пазарната икономика, демокрацията. Те не са ли важни?”

Най-вероятно са важни, но аз не съм антрополог, а прост маркетолог и се интересувам главно от резултати. Затова нека да задълбаем малко повече в трите стълба на обществото, както аз ги виждам.

Предприемачество

В наши дни е модерно да се говори и пише за предприемачество. Всички искат да започнат собствен бизнес или поне смятат, че така ще забогатеят, за да не се налага повече да работят.

В наши дни, в България, често си представяме предприемача като яко момче с черна кола и телефон, постоянно залепен на ухото… или пък, като горд притежател на макбук втора употреба, обикалящ по стартъп конференции и разказващ за революционния си ап.

Ако погледнем в исторически план, обаче, преди стотици години, хората са били разпределени основно в няколко групи (не претендирам за перфектна историческа точност):

1/ Аристокрация и техните антуражи

2/ Военни

3/ Религиозни лица

4/ Учени, лекари, магьосници, изследователи

5/ Земеделски стопани и животновъди (селяни)

6/ Занаятчии / Свободни професии

7/ Търговци / Предприемачи

Ако се замислим над техните функции в обществото, ето какво излиза:

1/ Аристокрацията и техните антуражи, общо взето, паразитират, консумират и – може би – управляват.

2/ Военните охраняват аристокрацията, защитават територията и са използвани за прилагане на сила, където е необходимо.

3/ Религиозните лица уж дават вяра и утеха, а всъщност се борят за власт и се сношават един с друг.

4/ Учените, лекарите, магьосниците и изследователите са тези, които изследват непознатото и дават основата за прогрес.

5/ Земеделците и животновъдите осигуряват храната и напитките.

6/ Занаятчиите и свободните професии осигуряват продуктите и услугите за ежедневието.

7/ Търговците и предприемачите са тези, които смазват цялата машина на обществото и позволяват тя да работи. Те осигуряват комуникацията и обмена на стоки и услуги. Те идентифицират проблемите, намират им решения, които могат да бъдат реализирани и да се спечели от тях.

Моето лично мнение, с което не ангажирам никого, е че предприемачите са двигателите на прогреса и гладкото функциониране на обществото. Те осигуряват тази движеща сила (чрез своята предприемчивост, про-активност и дори – алчност), която позволява да се реализират на практика идеите и концепциите на изследователите или да се решават наистина проблемите на хората.

Също така, предприемачите, тъй като се предполага, че разполагат с финансов ресурс, имат възможността да реализират проекти и дейности, които са недостъпни на останалите и така да допринесат, както за собственото си благосъстояние, така и за просперитета на обществото. Дори могат да използват този финансов ресурс и за благотворителност.

Всяка от посочените професии и занимания изисква и определени личностни качества. Вижда се, обаче, че за да бъдеш успешен предприемач, се изисква да имаш или да овладееш доста богат букет от знания и умения. Ето само няколко примера:

Предприемачът трябва да може да взема решения – трудни, лесни – по много пъти на ден.

Предприемачът работи с хора – уговаря, мотивира, преговаря, конфронтира се, делегира, управлява. Изискват се много добри комуникационни умения.

Предприемачът борави с пари и числа – необходимо е да има аналитична мисъл, да разбира от финанси, от управление на парите.

Предприемачът често има повече от един бизнес и се налага да познава спецификите на всеки от своите бизнеси.

Предприемачът непрекъснато изпада в или очаква кризисни ситуации и се налага да развие умения за справяне с критика, грешки, провали и проблеми.

Тоест, предприемачеството е идеалната среда за подбор и оцеляване на най-добрите и качествени индивиди. Въпреки, че е джунгла, това поприще е и много мощен акселератор на човешките качества. Или ги имаш и развиваш, или ги овладяваш. Иначе не оцеляваш.

И сега, въпросът е какво предлагам аз? Определено не си мисля, че всеки трябва да бъде предприемач. Нито е възможно, нито има нужда. Нито всеки има желанието и/или заложбите да бъде предприемач. И това е напълно нормално.

Това, което си мисля е, че ние, като общество, независимо дали сме предприемачи или не, трябва по всякакъв начин да подпомагаме и стимулираме предприемаческия дух и предприемачеството. Да го популяризираме. Да съдействаме. Или поне да не пречим (визирам особено държавата). Така, който има склонност и желание да бъде предприемач, ще може да бъде “извлечен” от общата маса на обществото и ще му бъде възможно да се занимава с тази дейност в улеснени условия или поне без излишни пречки.

Ако съумеем да открием, култивираме и развием едно активно и надъхано ядро от предприемачи, така си гарантираме – като общество – че имаме двигател, който мощно ще ни движи напред и нагоре. В противен случай, оставаме бозава маса от мрънкачи, нямащи желанието или смелостта да поемат отговорност и да направят нещо за себе си или за другите.

Както се казва, “предприемач” идва от “предприемам”. Така че, ако усещате предприемаческия пламък, предприемете нещо.

Професионализъм

Ах, този професионализъм. Имаме нужда от него, на където и да е обърнем…

Ако депутатите проявяват професионализъм, ще имаме добре подготвени и работещи закони.

Ако КАТ се държат професионално, законът ще се прилага ефективно и войната по пътищата ще взема по-малко жертви.

Ако безименният чиновник или бригадир осъществи достатъчно добър качествен контрол, настилката по пътищата ще бъде качествена и няма да се отварят дупки при всяко падане на половин литър дъжд.

Ако учителите подхождат професионално към задълженията си, от образователната система ще излизат качествени индивиди, които изграждат едно качествено общество.

Ако родителите възприемат своята роля “професионално”, ще отглеждат емоционално здрави и умствено силни деца.

Ако сервитьорите си вършат работата професионално, ще имаме едно приятно и незабравимо преживяване всеки път, когато ходим на ресторант.

Ако маркетинг специалистите действат като професионалисти, техните клиенти и компании ще се развиват и броят лоялни клиенти ще нараства.

Мога да продължавам този списък до безкрайност. Професионализмът, за мен, е нещо много просто. Той изисква от нас просто да си свършим работата по най-добрия начин, влагайки всичко от себе си.

Опитах се да изкристализирам най-важните елементи на професионализма и вижте до какви изводи стигнах:

Фокус. Да си професионалист, означава да се фокусираш върху това, което имаш да свършиш и да го правиш по най-добрия възможен начин. Да влагаш всичките си знания и умения и да изпипваш детайлите. Т.е. – НЕ на мърлявщината.

Самоусъвършенстване. Един истински професионалист знае, че непрекъснато трябва да усъвършенства уменията си, да е в течение на новостите и да се развива във всяко отношение, което би било полезно за основната му дейност. В противен случай, постепенно се превръща в дървен философ.

Коректност. Професионалистът внимава какви обещания дава и ги спазва точно и безкомпромисно. Независимо дали става въпрос за свършена работа, срокове, срещи и т.н., професионалистът винаги е точен.

Честност. Професионалистът трябва да е наясно какво може и какво не може, какво знае и какво не знае. И, ако е честен със себе си и с тези, на които служи и помага, трябва да прави само нещата, които може, да говори само за нещата, които знае, а за останалите – да не се натиска. “Fake it till you make it” е доста рисково занимание.

Помощ и споделяне. Истинският професионалист помага на другите. Не винаги се стреми за единица работа да вземе единица пари или друга полза. Понякога помага безвъзмездно. Менторства по-начинаещите. Прави нещата заради самата помощ и вършене на добро, а не защото ще спечели нещо.

Даване на пример. Професионалистът има това, което – на чист български език – наричаме “integrity”. Той служи за пример. Прави това, което проповядва (ако въобще проповядва). Той е професионалист и в работата, и в живота. Фалирал финансов консултант и дебел диетолог са пример за обратното.

Моята теза е, че професионализмът може и трябва да се прилага не само в работата и бизнеса, а и във всяка област на живота, от всеки един от нас.

Ако всички се  постараем да бъдем професионалисти в работата, професионални родители, професионални любовници, професионални синове и дъщери,  професионални добри хора… Тогава ще заживеем в един наистина идеален свят. Дори ще отида по-далеч – смятам, че всички наши проблеми от бита и ежедневието идват от проявата на непрофесионализъм под една или друга форма.

Добри обноски

Не, не считам, че за обществото ни е жизненоважно всички да знаят с коя вилица се ядат охлювите. Но, според мен, добрите обноски са в основата на всяко цивилизовано общество. Дори бих отишъл по-далеч и бих казал, че те са критерий за цивилизованост. Колкото и айфони и Q-седмици да има на глава от населението в едно общество, ако хората се държат грубо един с друг, не се уважава и не се зачита достойнството на отделните индивиди, то такова общество за мен е в първобитно-общинния строй от гледна точка на цивилизованост.

Добрите обноски са буферът между дивото, което живее у всеки от нас и възможността хората да съжителстват, без да се избиват и изнасилват, само защото им се е приискало това. Някой ще каже – “Тази функция не е ли на полицията?”.

Не, полицията не може да бъде навсякъде (а понякога я няма и никъде). Именно добрите обноски са нашата вътрешна полиция. Те ни позволяват да следваме поставените си цели и желания, но да го правим по начин, който не вреди твърде много на околните. Добрите обноски ни позволяват да сме общество, което функционира и е нещо повече от сбора от своите части.

Някой беше казал: “Лесно е да си учтив, когато човекът отсреща има два меча.”, визирайки самураите и техните обноски. В този смисъл, добрите обноски са и инструмент за оцеляване.

Като се замислите, всеки от нас има по “два меча”. Освен ако не познавате човека отсреща много добре, вие никога не можете да сте сигурни каква беля може да ви докара на главата. Ако се държите грубо с жената на съседната седалка в автобуса, може да се окаже, че съпругът й е най-злата квартална мутра, която да съсипе живота ви.

Ако не се държите уважително с възрастния човек на улицата, може да се окаже – след  два дни – че именно той ви интервюира за мечтаната работа или – още по-лошо – е собственикът на целия бизнес.

Така че, освен гаранция за гладкото съществуване на обществото, добрите обноски са и един от най-добрите инструменти да запазим живота и здравето си на приемливо ниво.

Но нека да уточня какво имам предвид, като казвам “добри обноски”. Със сигурност не говоря за “Етикет и протокол”. Естествено, не ги отричам, считам, че са важни и необходими, но мисля, че те са само част от голямата картина на добрите обноски. Ако трябва да изведа няколко ключови елемента, то те биха били следните:

Уважение и достойнство. Каквото и да казваме и правим, да се стремим да запазим достойнството на отсрещната страна и да се отнасяме уважително. Лесно е да се отнасяш с уважение към по-силните от теб. Изисква се воля, сила и добри обноски, да се отнасяш така към всички. Грубо отношение, обиди, клюки, подигравки и негативни изказвания – тези неща, за мен, не са част от добрите обноски.

Толерантност и разбиране. Има едно правило/аксиома от НЛП (Невро-лингвистично програмиране), която гласи: “Човек винаги действа по най-добрия начин, съгласно неговите знания, убеждения и ситуация към дадения момент.”  Ние не сме зли, просто понякога не знаем, че сме такива или не знаем как да покажем, че сме добри. Ако подхождаме с такова ниво на разбиране към хората, със сигурност ще станем по-толерантни и ще избегнем много собствени и чужди нерви.

Активна реципрочност. Много стар принцип, за който – сигурен съм – много пъти сте чували и чели. Той означава да се отнасяш с другите така, както би искал да се отнасят с теб. Когато възнамеряваш да направиш или кажеш нещо, помисли си, ако някой ти го направи или каже, как би се почувствал ти и би ли искал да се чувстваш така. Постави се на мястото на другия и ще ти стане пределно ясно как да подходиш.

Контрол върху агресивния отговор. Хората понякога правят грешки. Понякога са зли. Понякога са просто неосъзнати. Много често, ако се почувстваме обидени, застрашени или наранени от тях, това се оказва само част от нашето въображение. Човекът, който ни засича с колата си на улицата изглежда като гадняр, който го прави нарочно. Но може да се окаже, че просто бърза за болницата, където жена му ражда или трябва спешно да занесе лекарства. Преди да реагираме агресивно, е добре да преценим каква е причината за отношението на другите и съобразно това да настроим нивото на агресия на нашата реакция. Не съм голям поддръжник на това да подлагаш другата буза, когато те ударят по едната, но преди да напсуваш човека или да му “счупиш главата” е добре да прецениш каква част от проблема идва от него и каква – от твоето въображение.

И, за да илюстрирам тезата си за важността на добрите обноски, ето един супер прост пример от ежедневието:

Карате си колата. Шофьорът пред вас завива/престроява се и не дава мигач. Нищо особено не се случва след това. Къде е проблемът с обноските тук? Проблемът е, че шофьорът пред вас, не проявява уважение към вас и останалите.

Той демонстрира: “Мога да предупредя за посоката и да ви улесня, за да можете да реагирате по-леко и своевременно, но няма да го направя, защото ме мързи и защото не считам, че ми пука за това какви неудобства ще изпитате вие от това”.

Изглежда дребно, но за мен е показател за фундаментална липса на добри обноски и незачитане на другите. Тук са нарушени правилата за уважение/достойнство и активна реципрочност.

Какво можеше да направи шофьорът вместо това?

ДА НАТИСНЕ С МАЛКИЯ СИ ПРЪСТ ШИБАНОТО МАЛКО ЛОСТЧЕ И ПРОСТО ДА ДАДЕ МИГАЧ!!! Ето това можеше да направи.

Обаче, ако в тази ситуация, вие го настигнете, засечете, свалите от колата и го пребиете от бой, това отново е проява на лоши обноски (каква изненада). В случая вие нарушавате правилото за толерантността и разбирането и за контрола върху агресивния отговор.

За мен, добрите обноски не са сбор от правила, а едно просто разбиране, че уважението, достойнството и толерантността са важна платформа, върху която да стъпят и да се развиват човешките отношения, независимо дали става въпрос за познати или непознати хора.

———

Така че, ако ме питате: “Как ще се оправим?”, винаги ще отговарям:

ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО, ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ И ДОБРИ ОБНОСКИ.

ЛЕТЯЩ СТАРТ В ОНЛАЙН БИЗНЕСА

Ако кожата ти настръхва при споменаването на „онлайн бизнес“, „допълнителни доходи“, „пътувай по света и работи“, „бизнес в облака“ и/или „lifestyle бизнес“… Със сигурност, ще искаш да разбереш
какво се задава на хоризонта от 1 юли.

Бъди сред първите, които ще научат и ще спечелят ВИП статус!

Ден(а)

:

Час(а)

:

Минути(и)

:

Секунди(и)

Параграф 9-5

Параграф 9-5

Чели ли сте книгата „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър? Ако не сте, ето – накратко – какво означава изразът „Параграф 22“, превърнал се в идиоматичен:

„… парадоксална ситуация, от която индивидът не може да излезе поради противоречащи си правила. Тези парадокси често са резултат от правила, наредби или процедури, на които индивидът е предмет, но няма никакъв контрол, защото да се бориш с правата означава да ги приемеш.“ ~ Източник: Уикипедия

Точно за това си мисля – „парадоксална ситуация“ – докато си припомням живота си, докато работех на работно време и за заплата. Ето как протичаше моят ден, както и денят на още милиони „труженици“…

Алармата на телефона звъни. Отваряш гуреливи очи. Главата ти тежи. Излежаваш се малко, за да си „отпочинеш“ от събуждането, но се унасяш. Затова се включва умно предвидената втора аларма. Скачаш и започваш да се „оправяш“ – всички процедури или поне тези, за които остане време.

Обличаш се, закусваш на крак и се мяташ на колата или към градския транспорт. Бездействаш и гледаш в точка, докато пътуваш. Ако си малко по-умен, слушаш аудио книги или четеш хартиени/електронни такива. Времето минава. Озоваваш се в офиса.

Работата те поглъща. Работиш, забил глава в монитора и/или висейки по срещи. Стрес и напрежение бележат деня ти. Идва краткият обяд с или без колеги. Кратка почивка и идва време за динамичния следобед.

Ето го и финалният спринт. Идва краят на работния ден.

Отново си в колата или градския транспорт. Пак гледаш тъпо (или четеш/слушаш книги). Пристигаш у дома.

Време е за приготвяне и консумиране на вечеря. Кратко или по-дълго време със семейството. Приготвяне на детето за лягане или просто гледане на телевизия. Умората започва да струи от теб. Заспиваш на дивана.

С мъка се събуждаш към полунощ. Вратът те боли. Тромаво измиваш зъбите си, преобличаш се и се прехвърляш в леглото. Угасваш като лампа. Спиш.

Алармата на телефона звъни…

Познато ли ви е? Предполагам, че има малки вариации при различните хора. Обаче важно е общото. А то е:

„Въртим се в кръг. Животът ни се върти в кръг. Времето тече. Ние остаряваме. Децата ни порастват. Здравето ни се влошава. Приятелите ни се преместват да живеят и работят в чужбина. Ние трупаме стотици часове пътуване до работа, хиляди часове безцелно местене на файлове и моливи по бюрата, хиляди часове абсолютно безсмислени и незначителни срещи с хора, които не харесваме; трупаме сланинки около корема; трупаме планини човекочасове на дивана и литри лиги, изтекли от устите ни, докато спим на същия този диван. Животът ни минава. И ние си отиваме в от този свят, оставяйки след себе си основно отпадни продукти и зле възпитани деца. Умираме в същия апартамент, който сме изплащали в продължение на 30 години.“

Точно преди да покажем среден пръст на роднините, които са се събрали за последния ни час, през ума ни минават няколко момента, в които сме имали пламъче в сърцето си. Когато космите на ръцете ни са настръхвали и сме си казвали:

„Ето това искам да (на)правя! Това би ме направило щастлив!“

И след това погледът ни помръква, защото си спомняме колко жестоко и безапелационно сме угасявали тези искрици всеки път с думи и мисли, като:

„Само да изплатим апартамента и да изучим детето, ще се отдам на хобито си.“ Или „Няма гаранция за успех, а имам да издържам семейство и да плащам кредити.“

Тогава си спомняме и друго. Как през годините, обстановката в държавата се е променяла. Как цените се вдигат. Инфлацията настъпва. Разходите и нуждите на семейството се увеличават. Но ние, вкопчени във фалшивата сигурност, сме се държали за „службицата“, за „заплатката“, надявайки се на бонус или повишение. А завишените нужди сме посрещали със спестяване и лишения, обричайки умовете и сърцата на семейството си на потиснатост и чувство за мизерия.

Знаем, че тогава сме направили „най-доброто за семейството“, на което сме били способни. Също така, много добре знаем, че сме могли да направим нещо много по-добро. Знаем, че и тогава сме го знаели. И също така знаем, че ни е било страх, мързяло ни е или и двете. Не ни се е занимавало. Комфортът и „сигурността“ са били по-важни от развитието.

Гледаме живота, който сме изживели и плачем, защото виждаме в колко много ситуации  пред нас са били представени всички възможни избори, а ние – толкова много пъти – сме избрали най-тъпата възможна посока. И така, тъп избор след тъп избор, тъпо и страхливо решение след тъпо и страхливо решение, се стига до очакваният краен резултат – тъп и страхлив живот. Живот, с които не можем да се похвалим пред никого. И не само това – не чувстваме, че сме изживели по начина, по който ни се полага.

Представете си, че сега сте на 99 години и ви предстои да се срещнете със своя Ангел Хранител и със Създателя си и трябва да им разкажете за живота си. Да покажете, че сте използвали даденият ви дар адекватно, а не сте хвърлили диамантите на свинете… Представете си, че стоите пред Тях Двамата и презентирате изминалия си живот. Какво бихте искали да им кажете?

Вариант 1: Аз бях страхлив и малодушен, следвах моментните си повици, носех се по течението, търсех на баницата мекото и на работата лекото. Нищо не постигнах, живях в мизерия (основно духовна), консумирах, аках много и отгледах две деца – и двамата – пълни галфони. Добре че умрях, та да се махна от тази мъка.

Вариант 2: Животът ми тръгна добре. После се прецака. После се взех в ръце. Разкарах глупостите. Фокусирах се върху важните неща. Следвах сърцето си. Слушах вътрешния с и глас. Развих талантите си. Взех много от света (особено опитност), но и дадох страшно много – помогнах на хиляди хора и промених живота поне на някои от тях към по-добро. Създадох добро и изпълнено с любов семейство. Уважавах тялото си и следвах мечтите си. Живееше ми се още, но и като дух, пак е забавно.

Разбира се, всеки от нас е отговорен за съдбата си и може да взема решения сам в живота. Никой не ни е виновен, ако не сме изживели живота си пълноценно.

Обаче си мисля, че има един фактор, който направо убива живеца в нас. Фактор, който отнема от времето, от енергията, от живота ни, от изборите ни, от всичко. И в същото време ни поставя рамки и граници – на финансите, на времето, на възможностите.

Кой е този фактор?

Това е работата на заплата, факторът „9-5“ или, както вече го наричам „Параграф 9-5“. Какво имам предвид?

1 – Работата на заплата отнема от времето ни. Между 8 и 10-12 часа на ден ние прекарваме на работното си място. Това е практически почти половината от живота ни. Заменяме времето си за пари. Продаваме диаманти за жълти стотинки.

2 – Работата на работно време ни налага ограничения във времето. Всяка сутрин в 9 часа животът ни спира и започва работата. Животът отново може да започне след 17-18 часа.

3 – Работата на заплата налага ограничения във финансите ни. Вземаме твърда заплата. Понякога имаме бонуси. Понякога ни я увеличават. Понякога ни повишават. Но като цяло, сумата има горна граница. Граница, която ние много трудно можем да преместим още по-нагоре.

Някой ще каже:

„Да, ама всеки месец, паричките ми идват по сметката – хоп. Сигурна работа.“

Това звучи страхотно! Представям си затворник, който стои в килията си. Три пъти на ден, в долната част на вратата се отваря малка вратичка и от там се показва тенекиена чиния с рядка боб чорба и парче хляб. И затворникът възкликва:

„Еха. Всеки ден, по ТРИ пъти, яденето ми го носят на тепсия! Егати готиното!“

А в същото време затворникът не се сеща (или умишлено забравя) за ресторантите, от които можеш да си купиш, каквото си пожелаеш; забравя за огромното изобилие, които се намира навън. Той може би го желае, но му се вижда трудно и далечно да го постигне. Затова се е примирил с това, което има и се е отказал да се стреми към това, което му се полага по рождение.

Така и ние, въртейки се във вечната въртележка, забравяме, светът и животът са много повече от машината за кафе в офиса и глупавите обеди с колеги.

И когато надигнем глава и се опитаме да променим нещо, се случват няколко различни неща, които ни дърпат обратно в тресавището:

1 – Измисляме идея за бизнес, но сме твърде уморени вечер, за да я реализираме.

2 – Искаме да се занимаваме с нещо допълнително, но си казваме, че нямаме време и новият сезон на „Биг брадър“ и „София ден и нощ“ е доста интересен.

3 – Захващаме се с допълнителен бизнес, но той постепенно изяжда цялото ни свободно време, прегаряме и го изоставяме или саботираме несъзнателно.

Ето така действа „Параграф 9-5“:

А. Осигурява ти средства, колкото да оцеляваш и да креташ финансово.

Б. Заема по-голямата част от времето и енергията ти.

В. Дава ти фалшиво усещане за сигурност, към което се привързваш.

Г. Ако пожелаеш нещо повече, не ти позволява да го вземеш, защото ти е отнел времето, енергията и куража. Дал ти е комфорт, рутина и липса на перспектива.

Знам колко е трудно да се излезе от „Параграф 9-5“. Знам също колко години ми отне. Отстрани не изглежда кой знае какво. Но когато погледнеш назад към живота си и видиш най-хубавите си години, изтекли в корпоративната канализация, тогава вече е „кой знае какво“.

Какво предлагам ли?

Определено не предлагам всички да се юрнем и да напуснем работа, да си купим евтини лаптопи и да започнем да работим по кафетата.

Предлагам следното:

Погледнете живота си. Сега. Назад във времето. Чувствате ли се доволни и щастливи от това, което правите и сте правили? От начина, по който живеете? От хората, с които сте? Това ли е детската ви мечта за щастие и благоденствие? Така ли искате да продължавате?

Ако отговорът ви е положителен, поздравления! Моля приемете моите уважения и искрено възхищение! Наистина, хората могат да вземат пример от вас!

Ако отговорът ви е „НЕ“, СЕГА е моментът да си ударите един мисловен (или реален) шамар. Да се стреснете. Да се събудите. Ощипете се. Така ли искате да продължавате? Не сте доволни от живота си, но продължавате да го живеете? Убива ви на задника, но не се премествате на друг стол? Какво чакате? Да минат 12 години  и да започнете да разказвате на по-младите „Ехе, аз можех да съм…“, това ли чакате?

Ако не харесвате живота и работата си, ако не сте щастливи, докато работите за друг, време е да се стреснете. Това време е сега. Утре е друг ден, нов цикъл във въртележката, която поглъща животи и изпива души.

Леле, колко емоционално стана. А всичко, което исках да ви кажа, беше:

„Ако искате да промените живота си, да подобрите финансовата си ситуация, да имате свобода, да се наслаждавате на всеки момент, ако имате повика за свобода… Направете нещо! Не чакайте! Повярвайте ми, няма полза! Бил съм там, правил съм го!“

Любимите технологии от фантастичните книги и филми  – как изглеждат те днес?

Любимите технологии от фантастичните книги и филми – как изглеждат те днес?

Тъй като все още (постоянно някак си) съм на технологично-иновативна вълна, реших да продължа темата за мечтаните технологии и да направя бърз преглед на някои любими технологични постижения от фантастичните книги и доколко са реализирани те в наши дни.

Имаше период от живота ми, когато практически четях по една фантастична книга на ден. За онова време имам пълната колекция на ИК „Бард“ и още няколко издателства, занимаващи се с фантастична литература. И тогава, и сега, тези книги ми въздействат изключително вдъхновяващо. Те ми позволяват да раздвижа въображението си, да мечтая и да се опитам да си представя до къде може да стигне човешкия прогрес и развитието на нашата цивилизация.

Погледнати от съвременна гледна точка, много от класическите фантастични книги понякога изглеждат смешни. Като например, описаното управление на междузвезден кораб с помощта на перфокарти в една от книгите на Айзък Азимов. Но това не прави неговото творчество по-малко любимо.

От друга страна, предсказаното от много писатели-фантасти или показано във филми, вече е факт под една или друга форма. Особено забележителен пример за това е предсказанието (или може би – предложението) на писателя Артър Кларк за използването на геостационарни спътници за глобална комуникация и предаване на звук и картина. Публикацията е от 1945 г., в списание „Wireless World“!

По този повод ми стана интересно и реших да направя проучване за това дали има още предсказания и идеи, родени от фантастиката, които са част от нашето ежедневие в момента. И ето какво открих.

Таблетите

Знаехте ли, че в своята книга „2001: Космическа одисея“, публикувана за първи път през 1968 г., същият Артър Кларк написва следното (мой свободен превод):

„Когато той се умореше от официални доклади и меморандуми, той включваше своя новинарски таблет (newspad) в комуникационната мрежа на кораба и сканираше последните новини от Земята. Един по един, той преглеждаше основните земни вестници. Превключвайки към кратковременната памет на дисплея, той задържаше титулната страница, като в същото време търсеше през заглавията и си отбелязваше публикациите, които го интересуваха. Всяка от тях имаше свой двуцифрен идентификатор. Когато го натиснеше, изображението с размер на пощенска марка се уголемяваше на екрана и така той можеше спокойно да прочете пълния материал. Когато свършеше с четенето, той затваряше тази публикация и се връщаше към страницата с всички заглавия, за да избере нова тема, с която да се запознае по-детайлно.“

Какво ще кажете? Дисплей с touch screen. Иконки. Търсене. Мрежа. И то през 1968-ма! Забележително.

Така старателно описаната технология сега е част от нашето ежедневие. Нещо повече, дори децата ни (за съжаление) са я напипали и трудно можем да ги отделим от съвременните Newspads.

Виртуална реалност

Отново попадаме на предсказание на Артър Кларк, но този път, през още по-далечната 1956-та година, в книгата му „Градът и звездите“. Там той написва следното (пак мой свободен превод):

„Сред хилядите възможности за забавление в града, това беше най-популярното. Когато се включиш (влезеш в) сагата, ти вече не си пасивен наблюдател. Вече си активен участник, който има – или изглежда, че има – свободна воля. Събитията, сцените и приключенията, в които участваш може и да са подготвени първоначално от вече забравени творци, но беше заложена достатъчно голяма гъвкавост, за да са възможни множество вариации. Така можеш да навлезеш в тези фантомни светове със своите приятели, търсейки емоции, които не съществуваха в Диаспар. И докато този „сън“ продължаваше, нямаше начин да се познае разликата между него и реалния свят.“

През миналата година започна сериозният бум на виртуалната реалност и очакваме все по-бурно развитие на този технологичен сектор. Наистина, все още доста лесно виртуалната реалност може да се различи от „истинската“, но нека отбележим, че тази технология все още е в своите бебешки години.

Подводницата

Жул Верн написва своя роман „20 000 левги под водата“ (или „Капитан Немо“, както е по-известен в България) 1869 г., описвайки приключенията с огромната подводница „Наутилус“. Често му се приписва славата на предсказал създаването на идеята за съвременните подводници. Въпреки това има автори, които твърдят, че образът на „Наутилус“ е базиран на подводница, която е използвана за военни цели от Конфедерацията (по време на Гражданската война), пет години по-рано.

Независимо от това, Жул Верн, по неповторим начин е разгърнал идеята за живота под водата и използването на големи превозни средства за изучаване и живеене в подводния свят.

Както знаем, все още нямаме изградени такива обширни и разточителни подводни плаващи замъци, но подводниците – като военни, туристически и научни превозни средства – са част от нашето съвремие.

След като знаем, че много малка част от водните пространства на планетата са изучени, дано скоро да разполагаме с технологии, които да ни позволяват да живеем под водата, да добиваме полезни суровини, да отглеждаме морски животни, и да произвеждаме енергия от водата и земните недра.

И за да не ви отегчавам с подробно описание за всяко предсказание и изобретение, ето още няколко примера:

Автомобили  без шофьор: Във филма „Зов за завръщане“, от 1990 г., докато пребивава на Марс, Арнолд Шварценегер използва автомобил, който се управлява от странно изглеждащ робот или по-скоро автомобилът е самия робот. Едва ли това е единственият филм, в който съществуват безпилотни автомобили, но само за него се сещам. Днес, 26 години по-късно, знаем че вече имаме почти работещи и много перспективни автономни коли. Достатъчно е да споменем проектът на Гугъл и Тесла.

3D принтерите: В Старт Трек използват т.нар. „репликатор“, а той, по същество, е аналог на съвременните 3D принтери. Жалко, че те са все още тромави, бавни и – за момента – не много полезни и търговски приложими. Интересно ми е да видя как ще се развие тази технология.

Умни часовници: Супер шпиони като Дик Трейси и Джеймс Бонд, често употребяват часовници, които не просто показват времето. Подобни,  носени на ръка, комуникатори или други технологични устройства се наблюдават в Стар Трек и в други фантастични произведения. А  в наши дни – те тъкмо набират скорост и стават все по-модерни и функционални.

Видеоразговорите. Видеоразговорите са споменавани в много фантастични произведения, дори преди изобретяването на телевизията. Най-често, като първо споменаване на видеочата, се приема фантастичното произведение от 1911 г. – „Ralph 124 C 41+“.

Диагностични устройства. Предполагам си спомняте „трикодера“ от Стар Трек. С него успяваха да сканират човек и да преценят от какво е болен, заразен, наранен и т.н. Е, не че тази технология е супер развита в момента, но устройството Scanadu Scout ви дава възможност да измерите кръвното си налягане, температурата, пулса и други показатели, като просто го допрете до челото си. Не е кой знае какво и не може да познае с кой вирус сте заразени, но е някакво начало.

Ховер байк. Като малки всички искахме да летим със „спидерите“ от Междузвездни войни. Те бяха като мотори, но много по-готини – носеха се над земята и летяха много бързо. Ако се интересувате от подобни превозни средства, не е зле да „преслушате“ AERO-X.

Списъкът може да продължи още доста, затова, за по-любопитните от вас мога да предложа тази извадка от 31 научно-фантастични неща, които съществуват днес.

Ако искате да научите още много за съвременното състояние на технологиите и какво да очакваме в следващите години от иновациите, науката и техниката, мисля, че събитието INNOVATION EXPLORER ще ви бъде точно по вкуса (както и на мен).

На него ще бъдат представени 17 лектора – кой от кой по-интересен. Ще можете да видите презентациите на иноватори, космонавти, предприемачи и мечтатели в областта на футуризма и новите технологии.

Събитието ще се проведе на 23 февруари 2017 година. Можете да научите всичко за него на официалния уебсайт на INNOVATION EXPLORER.

Технология и магия

Технология и магия

Магията, като концепция съществува от векове. С нея хората са си обяснявали необяснимото. Но не само това. С  помощта на магията са мечтаели за това как могат да се овладеят света около себе си и да се сдобият със сила и власт над околната среда.

Иновациите и технологиите движат човешкия прогрес през последните столетия. На тях дължим нашите постижения като цивилизация – от строителството на огромни сгради, през сухоземния и въздушния транспорт, та до медицината. Чрез технологиите човекът подчинява света около себе си, и в този смисъл се доближава до Бога. Същото, както при магията.

Има една мисъл на Артър Кларк, която много ми харесва (тя спада към „Трите закона на Кларк“):

„Всяка достатъчно напреднала технология е неразличима от магията.“

Но има една друга мисъл, приписвана на Грегъри Бенфорд, която гласи:

„Всяка технология, която е различима от магията, не е достатъчно напреднала.“

Не знам дали магията (за която четем в митовете, легендите, приказките и гледаме по филмите) е технология, но със сигурност технологията е магия. Или поне от гледна точка на нашите предци.

Ако някой човек, живял преди 200-300 или повече години, случайно ни посети (както има немалко филми с подобен сюжет), нашето ежедневие ще му се стори магическо, а ние – богове или поне – магьосници.

Ние, обаче, дотолкова сме свикнали с присъствието на технологиите в нашия живот, че не ги забелязваме и често възприемаме живота си като „скучен“. Забравяме да го погледнем през очите на миналото и да се насладим на магията, с която се сблъскваме всеки ден. Искаме все повече и повече технологични чудеса и преставаме да забелязваме вече съществуващите.

Нека да направим един бърз преглед на това какъв е „магическият статус и постижения“ на човечеството и какъв бихме искали да бъде?

Ето някои от нашите „магически умения“

Ние летим. Дронове, самолети, космически совалки – те превземат въздуха и дори околоземния космос. Оказва се, че правим неща, които в древността са били част само от способностите на магьосниците/вещиците или боговете.

Ние комуникираме и виждаме от разстояние. Можем да се обадим на брат си в Щатите, виждаме какво става в Шри Ланка (ако пожелаем), предвиждаме бъдещето и научаваме за неща, които са се случили, без да сме били там. Това си е чиста проба ясновидство, пророчество и телепатия (според разбиранията от миналото).

Сега можем да лекуваме наранявания и болести, които са били с осакатяващ и/или летален изход в по-старите времена. Тежки фрактури, туберколоза и много други състояния и болести, днес са лечими, а преди век или повече са били смъртоносен бич. От гледна точка на древните, това е лечителство от много висок клас.

За съжаление, човечеството разполага с оръжия, които имат невиждана в историята мощ. Ние можем да унищожим цели градове за секунди, да пробиваме стени, да убиваме враговете си от невероятно големи разстояния. Това е нещо, до което навремето само боговете са имали достъп.

Ние имаме неограничен достъп до информация, благодарение на Интернет и търсачките в частност. Ако искаме, можем да научим и да знаем практически всичко. Каквото поискаме. А това са го можели основно оракулите.

Колкото и да са неприятни, на наше разположение са вещества, които могат да увеличат силата, издръжливостта и скоростта на телата ни. Можем да бъдем силни, бързи и издръжливи като героите от древногръцките легенди и митове. Такива способности са били достояние само на великите герои, някои от тях – с полу-божествен произход.

И въпреки всичко това, обикновено не се чувстваме „магически“ в своето ежедневие. Всяка минута ползваме предмети и устройства, които биха накарали нашите прадеди да коленичат от страхопочитание (или да ни изгорят на кладата за магьосничество) и очакваме и искаме все повече технологична магия в живота си.

А кои са нашите технологични мечти?

Роботите – имаме ги, но все още са твърде тромави. Искаме да са като в „Аз, Роботът“. Но още много път има да се извърви. И трябва да решим какво да правим с тези, чиито професии и работни места ще се обезсмислят след навлизането на роботите.

Изкуствен интелект – страх ни е от тази „нова раса“, но осъзнаваме, че ще дойде момент, в който няма да можем без тях. През последните години напредъкът в тази област е забележим, но сме още много назад с материала.

Лечение на всички болести. Доста сме далече от това. Въпреки своите постижения, съвременната медицина не е наясно с някои базови концепции. Като например: устройството на подсъзнанието, връзката ум-тяло, автоимунните заболявания, парапсихологическите феномени и т.н.

Свободна и евтина енергия. Тук положението е тежко. Имаме вятъра, слънцето и морските вълни, но те не са много преносими. Имаме батерии, но те са тромави и маломощни, а и представляват екологична заплаха. Имаме ТЕЦ-ове и АЕЦ-ове, но знаем, че не можем и не трябва да ги ползваме още дълго време.

Удобен, бърз и евтин транспорт. Скоро ще имаме Hyperloop и автономни автомобили. Аз мечтая за телепортация. Обаче никой няма никаква представа как това може да се осъществи.

Междупланетен и междузвезден транспорт. Усилията и постиженията в тази област, буквално, са достойни за съжаление, имайки предвид мащабите, в които трябва да се работи. Полетът до Луната е събитие. Полетът до Марс – събитие на века. А междузвездният полет, засега, е пълен мираж.

Живот в космоса. Международната космическа станция е нещо, с което не бих се хвалил пред извънземните ни гости, когато се появят.

Заселване на други планети. Практически нулеви постижения.

Ето такива са моите (а, предполагам, и на голяма част от гийковете по света) технологични мечти. Виждам колко много можем да постигнем и колко назад сме все още. Но не спирам да мечтая.

Ако сте от същата порода (хехе), сигурен съм, че едно наближаващо събитие ще ви бъде изключително интересно…

INNOVATION EXPLORER – Innovation Wars. Debate for tomorrow today е събитието за технологии и иновации на 2017.

На него ще бъдат представени 17 лектора – кой от кой по-интересен. Ще можете да видите презентациите на иноватори, космонавти, предприемачи и мечтатели в областта на футуризма и новите технологии.

Събитието ще се проведе на 23 февруари 2017 година. Можете да научите всичко за него на официалния уебсайт на INNOVAION EXPLORER.

Аз ще бъда там. А вие?

Какво научих за 20 години системно недоспиване?

Какво научих за 20 години системно недоспиване?

Искам да ви разкажа историята на моето недоспиване. История за това как човек може да оцелее, като спи по 3 до 4 часа на нощ в продължение на години. И в резултат на това – да прецака сума ти неща в живота си, като в същото време съжалява, че не си е поспивал повече, когато е трябвало.

Алармата на телефона звъни и ме изважда от царството на сънищата. За няколко секунди се ориентирам в коя реалност съм. Гади ми се, а очите ми щипят. Имам чувството, че не мога да отлепя гърба си от леглото. Поглеждам часовника – легнал съм си преди 3 часа и половина. Време е за нов ден, а аз все още не съм сигурен, че съм приключил със стария.

Тези дни осъзнах, че страдам от хронично недоспиване. Имам предвид – осъзнах го наистина. Всичко започна доста безобидно…

Хронология на моето недоспиване

През 1998 г. купих първия си компютър. Част от парите заработих сам, а останалата част ми даде майка ми. Разбира се, започнах с игри. StarCraft, Age of Empires и Diablo бяха моите нощни приятели.

Скоро, се присетих, че съм взел този компютър, за да работя и да се уча. Започнах да се занимавам с графичен дизайн, да разучавам различни приложения, да програмирам. Сам си се научих да работя на тогавашните Corel Draw и Corel PhotoPaint. PhotoShop беше все още версия 4 и дори не бях чувал за него.

По онова време редовно се събуждах към 3 часа със схванат врат и лице върху клавиатурата.

После започнах да имам клиенти – уеб дизайн, разработка, рекламни материали. Ефектът беше същия – през деня – на работа, а до късно през нощта – пак работа, по различни частни проекти.

По онова време ми хрумна гениалната идея, че мога да си увеличавам часовете от деня, като отнемам от нощния сън. Дори се гордеех, че мога да спя по 3-4 часа на нощ и „нищо да ми няма“. Тогава не знаех термина “moonlighting”, но явно съм правел точно това.

После се появиха първите ми собствени проекти за България и света. Пак – седене до късно пред компютъра.

В някакъв момент прочетох за ползите от ранното ставане и обърнах режима. Започнах да си лягам към полунощ, но да ставам в 4:30 или 5 часа. Така записах 14-те модула на първия си онлайн курс „Летящ старт в Интернет маркетинга“. Чувствах се горд, че съм early riser, но всъщност беше доста неприятно изживяване.

По някое време научих за теорията за циклите на съня, продължаващи по 90 минути (чак през 2016-та разбрах, че не е съвсем така). И ми се появиха други гениални идеи – как мога да спя на парчета по 90 минути или по 3 часа, или по 4 часа и половина. Леле-мале.

Така изминаваше година след година и аз през деня работех за клиенти, а рано сутринта или през нощта – за собствените си проекти, като онлайн курсове, книги, хобита (писане на проза) и други подобни начинания.

Накрая, през 2013-та дойде моментът, когато се роди Нина. И тогава недоспиването ми се изкачи до висини (или може би – слезе до низини), които дори не бях си представял, че мога да постигна.

Преди това си повтарях цитати от типа “Sleeping is for losers!” или I’ll sleep when I’m dead”. Сега мечтаех за един час повече сън, добавен към 2.5-те или 3 часа, които ми оставаха.

Как ми се отрази липсата на сън?

Сега може би си мислите, че ще започна да развивам теории как недоспиването влияе негативно върху телесното тегло, стреса и т.н. Най-вероятно влияе и то доста негативно. Сигурно и на мен ми е повлияло – претърпях доста стрес и флуктуации в телесното тегло през последните години.

Само че мисля да се фокусирам върху своите субективни усещания, т.е. за нещата, които съм сигурен, че са свързани с липсата на сън и които усещам най-силно. В крайна сметка нашето ниво на щастие се определя от това как се чувстваме, а не какво казва теорията.

Ето кратък списък на негативните субективни ефекти от 20-години липса на достатъчно сън:

Ефект № 1: Постоянно ми се спи. Сънлив съм. Имам чувството (което не е само чувство, защото съм го доказал многократно), че мога да заспя навсякъде и по всяко време, стига да съм на хоризонтална повърхност и да не ми е студено.

Ефект № 2: Силна загуба на концентрация и кратковременна памет. Случвало ми се е да забравям какво съм казал аз или събеседника ми преди 5 секунди (предишната реплика).

Ефект № 3: Най-неприятното усещане – когато водя разговор и ми се приспива. Опитвам се да го скрия от събеседника (защото, в повечето случаи разговорът наистина ми е интересен), но се прозявам неконтролируемо. Това силно, силно дразни другия и потиска мен.

Ефект № 4: Необходимост от поглъщане на две дози кофеин на ден, от които пък ставам нервен.

Ефект № 5: Силно понижена продуктивност поради сънливостта и загубата на концентрация.

Ефект № 6: Умствена мъгла – трудно мисля ясно, трудно съобразявам ситуации в реално време и трудно вземам важни решения.

Ефект № 7: Податливост на стрес, паника, напрежение и – понякога – неадекватни реакции.

И тук въпросът е, как разбрах, че причината за всичко това е в недоспиването?

Много просто. Колкото и да е чудно (за мен самия) има моменти, когато се наспивам – събота сутрин или когато сме на почивка. Та, когато се наспя, всичките описани ефекти изчезват като с магическа пръчка.

На този етап можете да ми кажете: „Абе, момче, то това всеки го знае. Като не спиш, ти се гади, сънлив си, стресиран си и т.н.“

Ето тук идваме до резонния въпрос:

Защо продължавам да не си доспивам, знаейки със сигурност какви са ефектите от това?

Анализирайки опитността си през последните 20 години, мога да кажа, че мотивацията ми (съзнателна или не) е била следната:

Мотив № 1: Забавление – оставам до късно, не си доспивам, по собствено желание, занимавайки се с нещо, което ми е приятно – игри, четене, социални мрежи, писане.

Мотив № 2: Работа – изпълнявам недовършената или извънредна работа, вземайки от часовете си за сън, считайки, че това е единственият начин да го направя.

Мотив № 3: Дълг – трябва да се погрижа за домашни задачи или такива, които изостават, обещал съм и т.н.

Тази мотивация, колкото и да е грешна, е предизвикана от нещо. А това нещо какво е? Система от „подходящи“ лични убеждения/възгледи.

Порочните убеждения зад самоотнемането на съня

Какви са генералните презумпции, убежденията, които стоят зад тези три мотива? Приложих малко самоанализ и ето ги и тях:

Убеждение № 1: Времето за сън е ресурс, от който мога да вземам (назаем) и да използвам за нещо друго.

Убеждение № 2: По-важно е да правя ХХХ, отколкото да се наспя.

Убеждение № 3: Винаги мога да се наспя след това.

Тези убеждения са толкова дълбоко заседнали (несъзнателно), че въпреки знанието ми за ефектите от недоспиването, продължавам да го практикувам.

А иначе, каква е реалността? Ето я:

Забавление: Като се замисли човек, забавлението в 3 ч през нощта, не е кой знае какво забавление.

Работа: Работейки посред нощ, няма как да си ефективен. Ще свършиш по-малко работа, ще се чувстваш по-зле и на другия ден ще си прецакаш нещо важно.

Дълг: Плачещото дете е с приоритет, но ако не пуснеш миялната в 2 часа през нощта, какво най-лошо може да стане? Чиниите да позамиришат на другия ден. Голям праз. (Да, понякога се готви и с праз.)

Времето за сън, като ресурс който можем да ползваме за нещо друго: Контра въпрос: „Ако ти се яде пържола, ОК ли е да си резнеш от задника и да си го опечеш?“

Приоритетите: Колкото и важно да е това, което ще свършиш, описаните седем ефекта показват, че е по-добре да се наспиш – по-малко ще загубиш.

Винаги мога да се наспя: Да, точно така. Питай ме мен, след 20 години.

Уроците, които научих след толкова много години недоспиване

Та след всички тези размисли и анализи, ето какво успях да науча (явно повечето хора си го знаят, само аз възприемам по-бавно – сигурно е от недоспиването):

Урок № 1: Сънят не е валута. Всеки ден трябва да се спи в количество, от което се чувстваш наистина добре. Времето за сън трябва да е закон, твърдо и неотменимо (освен в екстремни ситуации).

Урок № 2: Липсата на сън разстройва цялата система, понижава продуктивността, влошава вътрешното състояние, понижава самочувствието, влияе на здравето, концентрацията и паметта. Т.е. прецаква ти целия ден, а и живот. Трябва. Да. Се. Спи.

Урок № 3: Ако си даваш достатъчно сън, показваш на себе си и на другите, че уважаваш тялото си и се грижиш то да е в добро състояние. То е твоят инструмент. Ако не се грижиш за него, рано или късно ще те предаде.

Урок № 4: Сънят не може да се взема назаем и да се „отработва“. Ти и тялото ти имате нужда от сън днес, в конкретния момент, за този цикъл от живота (денонощието). Тялото е съвършен и издръжлив механизъм. То може да понесе дори години лишаване от сън, но ефектите са трайни и разрушителни – върху психиката, емоциите и физиката.

Урок № 5: Ако искаш да ставаш рано, лягай си рано. Няма друг вариант.

Урок № 6: Поне един час преди лягане, не се занимавай с проблеми, не чети новини, не играй на игри, не гледай телевизия, не цъкай телефона, не се карай с никой, не мисли за неприятни неща. Всичко това разстройва съня и неговото качество.

Урок № 7: Времето за сън не е „проспано“. Това е време за възстановяване, презареждане, подреждане и „центриране“. Ако се лишиш от него, лишаваш цялата си система от баланс. А това не води до нищо добро.

Какво следва от тук нататък?

Аз си правя разсъждения, философствам, извеждам уроци, но и тази нощ най-вероятно ще спя около 4 часа. Какво да направя така, че да изляза от черната дупка на недоспиването?

Ето няколко бележки към самия мен (и към хората, които са осъзнали, че имат същия проблем):

Действие № 1: Решавам, че (като начало) ще спя поне 6 часа на нощ (а това си е жив лукс за мен в момента). No matter what. Ако трябва да ставам рано, безкомпромисно ще си легна 6 часа преди това. Без изключения. Работата може да се свърши и на другия ден, а ако не се свърши – едва ли ще дойде краят на света.

Действие № 2: Решавам, че ще си водя отчет на броя часове сън всяка нощ. Ако не измерваш нещо, не можеш да го контролираш. И ще си правя review всеки месец. За щастие в телефона ми има приложение, което прави точно това.

Ха, ами то няма нужда от повече. Оказва се, че е напълно достатъчно да спазвам само две прости правила, за да повиша качеството си на живот (да неутрализирам споменатите седем негативни ефекта).

Както се казва на чист български език: „Уау!“

С времето осъзнах, че не е нито мъжествено (още по-малко пък – женствено), нито интелигентно, човек да изтезава тялото си, занимавайки се – понякога – с откровени глупости.

Преди се гордеех, че спя по 3-4 часа на нощ. Сега се срамувам от това. Мисля да наблегна на Действие № 1 и Действие № 2, за да оправя, доколкото е възможно, настоящата ситуация.

А каква е ситуацията при вас? Напишете ми тук.

ЛЕТЯЩ СТАРТ В ОНЛАЙН БИЗНЕСА

Ако кожата ти настръхва при споменаването на „онлайн бизнес“, „допълнителни доходи“, „пътувай по света и работи“, „бизнес в облака“ и/или „lifestyle бизнес“… Със сигурност, ще искаш да разбереш
какво се задава на хоризонта от 1 юли.

Бъди сред първите, които ще научат и ще спечелят ВИП статус!

Ден(а)

:

Час(а)

:

Минути(и)

:

Секунди(и)

Най-важната мисия

Най-важната мисия

Преди години, преди още да се роди, Деси беше извикана от своя Ангел-хранител. Запъти се тя към неговия офис и си мислеше, летейки над различни области от астралния свят:

“За какво ме вика? Тъкмо се бях отдала на заслужена почивка. Последната ми мисия направо ми взе здравето. Следващия път някой друг да го играе Жана Д`Арк. Искам назначение на Малдивите, като скучаеща милиардерка…”

Ангелът на Деси беше седнал зад голямото си бяло мраморно бюро и пишеше специален доклад до Шефа – с двата си показалеца – на току що доставения си MacBook Pro 15” (още необявен на октомврийското събитие на Епъл).

“Здрасти, Геле, тук съм.  С какво мога да ти помогна” – изчурулика Деси.

“Деси, ти на колко мисии беше през последните 1000 години?”

Деси въздъхна и започна да смята на ум и на пръсти, гледайки от време на време към високия сводест таван на кабинета. Накрая промълви:

“482. Повечето – паралелни.” – укорът в гласа й можеше да усети не само с шестото чувство, присъщо за ангелите.

“Много, бе, Бате” – възкликна Ангелът стреснато – “Кой ти ги назначава толкова много тия мисии? Хе-хе, майтап. Извинявай, ама, знаеш, кадърните Просветени не сте толкова много, а пък работата си е баячка.”

Ангелът спря да пише мейла, пусна последната песен на Джорджано през Spotify и насочи цялото си внимание към Деси.

“Помолих те да дойдеш тук, толкова скоро след последната ти мисия, защото имаме спешна ситуация”

Деси обърна очи към тавана, мислейки си – “Те, поне 920 от всичките все бяха спешни!” – но иначе запази благоприлично изражение. Ангелът можеше да прочете мислите й и без това.

“За какво става въпрос? Цялата съм в слух. Планираната 300-годишна почивка без проблем може да почака още 70-100 години.”

“Знам, знам. Доста те поозорихме през този еон. Обаче като те брифна, ще видиш, че само ти може да се справиш с казуса.”

“Давай да видим.” – въздъхна Деси.

Ангелът натисна едно бутонче върху LED лентата на своя MacBook и трелите на Джорджано внезапно спряха. Пред Деси светна огромен екран, на който се прожектираше изображение на млад мъж, леко тумбест, силно плешив и с големи зъби.

Менторът извади бяла лазерна показалка и насочи зелен лъч към образа.

“Това е AI проекция на това как би изглеждал след около 35 години обектът на твоята мисия. Всъщност преди 5 години, Жоро (неговият Ангел) го брифна по същия начин. Реално ти пък си неговата мисия, ама до сега не можех да ти кажа.”

“Ами, като го гледам, не е точно като Брадли Купър на външен вид. С нещо може ли да се похвали, освен с косми в носа?” – Деси скептично скръсти ръце и се взря в 100 метровото изображение.

“Сега, вярно, разсеян е доста, постоянно говори за онлайн бизнес и макбуци (евала за последното), трудно се оправя с уреди без 13-инчов екран и мишка. Но пък е добра душа (хехе, буквално), не пуши, не пие, хазарт не играе и по жени не ходи. Много помага в къщи и е грижовен и обичлив.” – Ангелът бъбреше възбудено, ръкомахайки хаотично.

“ОК, малко прилича на кръстоска между Фред Флинтстоун и Вин Дизел (който не е тренирал дълги години), но иначе не звучи толкова зле. Каква е мисията?”

Ангелът потри леко запотените си длани.

“Такааа. Всъщност това е супер ключова мисия, особено за дадената епоха и локация.”

“Добре, че се сетих да питам: Каква е локацията и коя е епохата?” – Деси застана нащрек.

Менторът с видимо усилие преглътна. Адамовата му ябълка подскочи диво, а на лицето му се изписа угодническа физиономия…

“Локацията е планета, наречена Земя. А епохата. Хм. Началото на 21-ви век, локално летоброене.”

“Ееее, стига де…” – Деси се хвана за главата.

Ангелът продължи с почти нечуваем гласец – “България е територията…”

Деси внезапно изчезна в облаче бял дим и се появи отново след една секунда. Менторът я погледна с разбиране – “Колко?”.

“180 години медитация в моята лична вселена”

“Разбирам те. Не е лесно да се приеме такава мисия, но те уверявам, че е изключително важна за цялото Човечество.”

“Хайде, изплюй камъчето.”

“Знаеш, че живеем в смутни времена. Т.е. при нас няма такова нещо като време, но някои темпорални области са с изключително влошени морални и мотивационни показатели. Хората се мразят, мамят, нараняват, убиват. Цинизмът и арогантността са на мода. Нашите традиционни ценности са заменени с консуматорство, воайорство и агресия.”

“Това го знаем. И как моята, пардон – нашата мисия – ще помогне в случая?”

“Мисията ви, реално, е много проста: Да покажете и докажете на света, че Истинската Любов съществува! Ние тук си го знаем, но хората там, долу, вече почти са го забравили. Аз и Жоро ви направихме много сериозен астрален, астрономически, математически, гастрономически и логопедически анализ и установихме, че вие сте точните души за мисията. А и Той…”

“Шефа?” – напрегна се Деси.

“Да, Той всъщност лично ви избра. Беше гледал Facebook фийдовете ви след 30-35 години и тогава реши да пусне на онова момче – Цукерберг – идеята да измисли и създаде Фейсбук, за да имате трибуна.”

“Трибуна за какво?”

“Ами, като ходите в Гърция, Дания, Барселона, да има къде да се чекнете.” – Ангелът сви устни – “За да афиширате нагло и безцеремонно своята любов, как за какво? За да видят много хора – особено, ако си boost-вате постовете – едно от превъплащенията на Истинската Любов.”

Деси помълча известно време и отрони:

“Тази мисия е доста трудна.”

“Най-трудната.” – ако имаше шапка, сега Ангелът щеше да я мачка нервно.

Още няколко минути мълчание.

“ОК.” – Деси изправи гръб и отпусна раменете си. – “Обаче имам някои изисквания.”

“Целият съм в слух.” – сякаш наистина ушите на Ментора се увеличиха 2-3 пъти.

“Искам да съм сладка, умна и красива. Искам да съм елегантна, аристократична, нежна, силна, смела, чаровна, забавна и интересна. Искам да съм с чувство за хумор, страстна, секси и романтична. С две думи – искам да съм прекрасна.”

“Ама ти си Божествена душа и си такава по принцип, бе моме!”

“Имах предвид инкарнационния аватар.” – сгълча го Деси.

“Ааа, така кажи. Лесна работа. Дадено.” – сякаш цял астероид падна от плещите на Ментора. Той въздъхна с облекчение. Беше си представял разговора доста по-тежък.

“ОК. Имаме сделка. Как се казва обектът?”

“Борил. Богоев”

“Борил Благоев?”

“Не, Б-О-гоев. С “О””.

“Все тая. Изглежда ми свестен. Нека да видим какво ще излезе от тая мисия. Действаме.”

“Супер! Ето инструкциите за мисията с прикачен тригер за активиране.” – Ангелът й подаде блещукащо небесно синьо топче.

Деси го взе с ръка и притисна към гърдите си. Топчето засия и потъна в сърдечната й чакра. Последваха няколко изблика на синьо-бяла енергия и тялото на Деси започна да излъчва светлина. Сиянието ставаше все по силно и по-силно, а Ангелът бързо прикри очите си с ръка.

Фигурата на Деси светна силно, всичко се обля с бяла и синя светлина. След това кабинетът възвърна нормалния си вид. Деси я нямаше там.

Менторът седна на бюрото си и пак пусна Джорджано. Облегна се в креслото и се загледа в далечината. Можеше да види края на света, но сега просто остави погледа си да блуждае из облаците. През главата му се заредиха множество мисли и накрая той помълви, най-вече на себе си, защото в кабинета му нямаше никой друг, освен Бог (а с него вече бяха обсъдили нещата):

“Деси е правилният агент за тази задача. Любов и Добрина са нейните суперсили. Ще станат нещата.”

След това, Ангелът стана енергично и се телепортира в своя ангелски дом. Имаше да стяга доста багаж. Особено през първите години, Деси щеше да има сериозна нужда от неговата помощ и подкрепа.

Преди да премигне и да се телепортира в земното астрално пространство, Ангелът грижливо написа датата на началото на мисията на едно листче и го лепна на белия хладилник с магнитче, на което пишеше “PLOVEDIV FOREVER”.

На листчето пишеше: “05.10.”. Това беше денят, в който новият аватар на Деси щеше да проплаче за първи път и да навлезе в периметъра на мисията.

“Успех, момиче” – промълви Ангелът и изчезна заедно с багажа си. Чакаше го много важно дежурство.

Журналистката се облегна на левитиращия стол и с лек жест насочи двата снимачни дрона да застанат в по-добра позиция около болничното легло.

Сред огромните бели завивки лежаха двама старци – мъж и жена – и се държаха за ръце. Телата им изглеждаха изтощени, но очите им светеха ярко и през повечето време се гледаха един друг.

Мъжът беше спрял да говори, за да пийне малко вода, след което журналистката му кимна утвърително и той продължи:

“Когато, преди 122 години, я видях в тълпата на Витошка и Денкоглу,” – погледът му се обърна към жената – “нямах много време за мислене. Въпреки студа, в гърдите ми се разля топлина. Не беше необходимо да си казвам нищо на ум или на глас. Аз знаех, че това е моето момиче, въпреки, че бях я виждал само на две, не много качествени, снимки. Тя беше прекрасна, с дълга права коса, секси рокля, елегантни ботуши и кожено палто. Това беше първата ни среща. Прекарахме 9 часа заедно…”

Журналистката дискретно забърса една сълза и зададе последния си въпрос:

“Обичате ли я още?”

“Да я обичам ли?” – старческият глас потрепера – “Човек обича котката си, или работата си, или баба си. Аз Деси я обожавам. Така беше от ден първи, така е и сега.”

Журналистката махна към дроновете и те се изключиха, кацайки меко на поставките си. Тогава тя въздъхна, погледна към мъжа, после към жената и промълви:

“Бахти хората сте вие. Няма такава любов, честно!”

Старецът я погледна с усмивка, хвана по-здраво ръката на жена си и двамата отново се обърнаха един към друг.

“Честит рожден ден, Деси!” – прошепна той на своята любима – “Ти беше, си и ще бъдеш най-прекрасната на света!”

На екрана над него, в нежно синьо светеше датата – 05.10.2125 г.