Липсващите елементи в нашата образователна система

Липсващите елементи в нашата образователна система

Аз бях добър ученик. Не бих казал „зубрач“. Просто много от предметите ми бяха интересни. Обичах литературата, физиката, географията и биологията. Не обичах химията, математиката и историята. По пеене ми писаха двойка, докато пеех „Върви народе възродени“ и от тогава певческият ми ентусиазъм секна. По трудово обучение направих най-грозната закачалка от две ламаринки, но аз си я харесвах.

(още…)

INVICTUS

INVICTUS

Out of the night that covers me,
Black as the Pit from pole to pole,
I thank whatever gods may be
For my unconquerable soul.

In the fell clutch of circumstance
I have not winced nor cried aloud.
Under the bludgeonings of chance
My head is bloody, but unbowed.

Beyond this place of wrath and tears
Looms but the Horror of the shade,
And yet the menace of the years
Finds, and shall find, me unafraid.

It matters not how strait the gate,
How charged with punishments the scroll,
I am the master of my fate:
I am the captain of my soul.

― William Ernest Henley

Синдромът „Хълк“

Синдромът „Хълк“

Нали помните историята на зеления гигант Хълк. Когато се ядоса, кроткият гений Брус Банър се превръща в зеленото и неконтролируемо разрушително чудовище Хълк, което става опасно дори за приятелите си. Вярваме или не, у всеки от нас се крие по един Хълк.

(още…)

Смело сърце

Смело сърце

monster

Героят скочи с накуцване от горящия мост и се претърколи върху каменистата повърхност. Зад него, останките от моста пропаднаха в бездната и след доста дълъг период на тишина се чу тихият им плясък в буйната река, стотици метри по-надолу.

Той се обърна и болезнено простена. Зад него беше пропастта и нямаше как да се върне. Намираше се сред непроходими скали, разположени от двете му страни. Само напред водеше тясна и къса пътека, която завършваше в малка полянка.

В средата на полянката стоеше черно, люспесто, слузесто, грозно, огромно, многоглаво, огнедишащо, гнусно същество. Десетките му шии, завършващи с издължени зъбати глави се виеха дебнещо. В стотиците малки червени, светещи, очички, не се виждаше нито капка милост. Само жажда за кръв и мъчителна смърт.

Героят се огледа наоколо, но не видя никаква възможност за бягство или помощ. Огледа себе си. Прокъсани дрехи, целият изподран от множеството битки, през които трябваше да премине, за да стигне до тук. Лявата му ръка кървеше и дълга, сълзяща рана раздираше единия му крак.

С дясната ръка стискаше своето единствено останало оръжие – меча си. Той светеше ярко, сякаш беше изкован вчера. Закален в безброй схватки и излязъл победител във всяка една от тях, този меч беше се превърнал в най-добрият му приятел – винаги верен и ефективен.

Героят погледна чудовището в очите – от техния огромен брой, сърцето му се сви. Въпреки това, той си пое дълбоко дъх. Отпусна раменете. Пръстите му се стегнаха около дръжката на меча. Гърбът му се изправи, а краката му се вкопаха в камъните. Вдигна оръжието и закрачи бавно но сигурно към съществото. Единственият път беше напред и той беше твърдо решен да продължи по него.

Изпитваше ли страх? Да. Сигурен ли беше в победата си над чудовището? Определено не. Щеше ли да приеме предизвикателството? По дяволите, да!

Иска ми се да ви представя един човек – Иванко Тодоров. Всички го наричаме просто Ванко. Той е баща на две дъщери (при това добър), страхотен приятел, човек с кауза и коректен партньор.

vankofamiliy

В момента той стои пред своето чудовище, гледа го в очите, без да мига, и ръцете му се стягат около дръжката на „меча“. То е огромно, грозно, силно и гладно, гладно за живота му – тежката болест се опитва да сломи тялото и духа на Ванко. Всъщност той няма меч, а само своята воля, силен дух и смелост.

Неговата битка не се води на каменистия бряг, където никой не може да я види. Тя се състои на „градския площад“, пред очите на всички ни, и ние сме хората, които гледат от прозорците и иззад завесите, чудейки се или обсъждайки как ще завърши двубоят.

По-страхливите от нас може да хлопнат кепенците, не желаейки да се натоварват с такава гледка. Други, биха стискали  палци, надявайки се героят да успее и да се пребори с чудовището. Трети, биха се треперили да не би битката да се пренесе в техните домове. А четвърти, биха могли ведро да кажат – „Хайде бе, прасни го отляво, избоди му очите и после – в сърцето“, стискайки с побелели кокалчета чашата с бира. А може да има и пети, които ще промърморят – „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“.

Героят е уморен и целият в рани, а изходът от битката е неясен. Но ние, хората зад завесите и кепенците около градския площад, можем да променим това. Можем да направим нещо много по добро от това да гледаме отстрани.

Какво бихме могли да направим ли?

Бихме могли да слезем в мазетата си и да вземем – кой, каквото има – вили, кирки, лопати, коси, саби, пушки, ножове. Можем да излезем заедно на площада, да обградим чудовището и да го унищожим.

Можем да помогнем на нашия герой, защото такива като него са малко и те дават пример на нас и нашите деца. Такива хора трябва да пазим живи и да подкрепяме, защо те са лидерите, които ще ни измъкнат от тъмнината (духовна и материална).

Затова, ето моят призив – да излезем иззад завесите и да подкрепим Ванко. Нека да преборим чудовището заедно!

Да дадем Надежда за Ванко!