Онлайн бизнесът за мен ли е или да си търся друго призвание?

Онлайн бизнесът за мен ли е или да си търся друго призвание?

Общо взето, има два вида хора, интересуващи се от онлайн бизнес.

Първият тип са тези, които са чули, че това сега е модерно, че се изкарват много пари и т.н. Тези хора се хвърлят в различни бизнес модели и дейности с единствената цел да се сдобият с високи приходи и после да прекарат остатъка от живота си на мек шезлонг с мохито в ръка. Много от тези “онлайн предприемачи” скоро се отказват, понякога с псувни, от тези занимания и продължават да работят на заплата или да въртят квартални далаверки (образно казано).

Има и втори тип хора. Това са тези странни птици, които още в училище непрекъснато са “цъкали” на компютъра, докато техните връстници са играли футбол навън или са пушили евтини цигари зад училището. Тези хора просто обичат технологиите, компютрите, приложенията, Интернет. Но това не е всичко. Те обичат да научават нови неща, обичат да експериментират и понякога правят по много неща едновременно (което им харесва). Те може да успеят да изградят печеливш онлайн бизнес, може и да не успеят, но през цялото време го правят с изплезен език и с огромно удоволствие.

Въпросът е вие от кой тип сте?

Опитах се да извадя нещо като общи черти на успешните онлайн хора и ето до къде го докарах:

1. Промяната

Онлайн предприемачите се чувстват комфортно в условията на динамично променяща се бизнес и технологична среда. Те осъзнават, че “Всичко тече, всичко се променя!” и това важи с особена сила в Интернет. Те знаят, че по всяко време Facebook или Google могат да сменят политиката или технологиите си, че внезапно може да се появи силен конкурент от някой невзрачен co-working space или че просто нов вирус може да удари компютъра им. Не че това не ги притеснява, но те са свикнали с промяната и имат нагласата да я приемат и да реагират адекватно и овладяно, когато (не “ако”) тя се случи.

2. Новото, модерното, иновациите

Хората, които успяват в Интернет, обичат новостите, иновациите. Интересуват се от новите технологии, новите начини за маркетиране, промените в начините за комуникиране, от нови софтуерни продукти. Въобще, всичко ново (особено технологично) ги вълнува много силно.

3. Технологиите

Технологиите са тяхната най-голяма любов. Влюбени са в комютъра си (понякога), обожават да “разцъкват” нови приложения, да изследват сайтове, да експериментират с нови улуги или софтуерни продукти. Технологиите са второто им аз. Имат по няколко смартфона, приставки, джаджи, компютри и всякакви други технологични играчки. Могат да инсталират WordPress, да работят с Facebook Business Manager и да създадат имейл кампания в MailChimp.

4. “Цъкане” на компютър по 12+ часа на ден

Онлайн бизнесмените осъзнават, че бизнесът им се управлява през компютър и са готови да “цъкат” по компютъра в продължение на 12 и повече часа на ден. Това е най-интересното занимание за тях “да си работят на компютъра”. Могат да го правят от вкъщи, от офиса, в самолета, в кафене. Просто ги оставете на спокойствие с техния компютър/таблет/смартфон.

5. Комуникация онлайн

Тези хора много повече обичат и се чувстват комфортно, ако комуникират онлайн – по имейл, съобщения в WhatsApp, Viber, Skype, Facebook Messenger, Slack. Те не обичат да говорят по телефона и дори понякога се изнервят от срещите на живо. Обичат онлайн комуникацията и я считат за нещо напълно естествено, предпочитат я.

6. Достатъчност на собствената компания

За тях не е проблем да останат в собствената си компания. Удобно и приятно им е да бъдат сами, да размишляват, да работят по своите проекти. Не винаги им е необходима човешка компания, а самотата не ги плаши по никакъв начин. Забавно и интересно им е да си бъдат сами. Често другите хора ги дразнят.

7. Постоянно обучение, научаване на нови неща

Интернет като цяло и онлайн бизнесът, в частност, са под непрекъсната промяна. И от това следва, че всеки, който иска да бъде успешен в тази област е необходимо да посвещава сериозна част от времето си, за да се запознава с новите неща, да се самообучава, да чете, да гледа онлайн курсове и т.н. Успешните онлайн хора обожават да научават нови неща. Четат много. Преминават през онлайн обучения. Слушат подкастове. Експериментират. Постоянно искат да научат нещо ново в своята област, а и извън нея. Това ги прави и по-креатвни и с по-широк кръгозор. Те са машини за възприемане и обработка на нова информация.

В колко от горните 7 характеристики се разпознавате? Отговорихте ли си вече на въпроса “Онлайн бизнесът за мен ли е?” Както и да сте отговорили на този въпрос, бих искал да ви предложа един непоискан съвет:

“Моля, хвърляйте се в морето на онлайн бизнеса, защото обичате и/или искате да плувате в него. Не го правете само заради парите.”

Ако не последвате нахалния ми съвет, е вероятно или скоро да се откажете, или да се провалите, или просто да ви е много трудно по пътя към успеха в Интернет бизнеса.

Така че, следвайте сърцето си и плувайте за удоволствие.

Sofia Innovation Hackathon: Предложи иновативна идея и можеш да спечелиш 10 000 лв и посещение в Брюксел

Sofia Innovation Hackathon: Предложи иновативна идея и можеш да спечелиш 10 000 лв и посещение в Брюксел

Иновациите движат света. Е, поне съвременния свят. Вълната на иновациите и технологиите в момента носи човешката цивилизация към светлото бъдеще. Но за да поддържаме тази вълна достатъчно мощна, е необходимо да я захранваме непрекъснато.

Част от тази „световна вълнова конспирация“ е и провежданото за четвърта поредна година в София, събитие Академия за иновации за студенти – Sofia Innovation Hackathon. То е двудневно и ще се случи на 30 и 31 май 2017 г.

Събитието е с елементи на хакатон, се организира от агенцията за иновации Innovation Starter в партньорство с водещите университети в България и през 2017 година с институционалната подкрепа на Европейската комисия.

В рамките на Академия за иновации 2017, студентите ще имат възможността да разработват и презентират сами свои решения в три категории:

А. Дигитална среда

Б. Продукти и услуги на бъдещето

В. Брандинг (конкуренти предимства) на София-град

На 30 и 31 май в НДК, Литературен клуб „Перото“, младежите ще могат да разработят своите идеи под формата на кратки 15 минутни презентации и демо версии на продукти и услуги, по темите, изброени по-горе. Надпреварата се случва в 24 часа под менторството на жури, което включва представители на бизнеса, предприемаческата екосистема и академичната общност.

Предварителна регистрация за отбори, които искат да участват в хакатона, в която ще се допускат отбори, (с не повече от 5 души в екип), ще тече от 10 март до средата на месец май ТУК.

На 31 май от 14:00 ч., при открити врати, в Литературен клуб „Перото“ на НДК ще започнат презентациите и журирането за тях.

Голямата награда за отбора победител през 2017г. е 10 000 лв. и посещение в Брюксел. Още две идеи, ще бъдат отличени със специални предметни и парични награди от партньори на Академия за иновации и организаторите.

На 30 май, от 9:00 до 13:00 всички други студенти, ще имат възможността да слушат безплатно лекции по темите иновации и креативност в градска среда, водени от водещи международни и български креативни експерти.

Накратко:

  1. Ако си студент
  2. Ако имаш иновативна идея
  3. Ако искаш да спечелиш 10 000 лв, за да стартираш реализирането й
  4. Ако искаш да посетиш Брюксел…

 …време е да се включиш в Академия за иновации за студенти – Sofia Innovation Hackathon. Повече информация можеш да намериш тук:

http://innovationstarterbox.bg/events/innovation-academy-2017-sofia-innovation-hackathon/

ВЗЕМИ БЕЗПЛАТНО МОДУЛ 1 ОТ ПРОГРАМАТА „ЕДНА РАБОТА, ДВЕ ЗАПЛАТИ“

Направи първите стъпки към свободата сега!

ЗАПИШИ СЕ СЕГА

Facebook реклама с MailChimp – какво и как?

Facebook реклама с MailChimp – какво и как?

Преди няколко месеца MailChimp предоставиха възможност да се стартират и „управляват“ рекламни кампании във Facebook. Нещо, което на пръв поглед изглежда доста добре – хем си правиш имейл кампании, хем си ги ремаркетираш през Facebook.

Веднага бях запленен от тази новина и тествах как се случват нещата. Резултатите при мен са доста противоречиви, но реших да споделя стъпките за създаване на кампания и самите резултати, защото се надявам да са ви полезни при вашите рекламни активности.

Също така, много бих се радвал, ако споделите с мен вашия опит с тази нова и донякъде вълнуваща възможност, която ни предоставят MailChimp.

Първо, възнамерявам да покажа стъпките, през които преминаваме, за да реализираме една такава кампания, а след това, ще анализираме и постигнатите от мен резултати.

Да започваме…

Как да създадем Facebook рекламна кампания през MailChimp?

Първата ни стъпка е да натиснем свежо-сивия бутон „Create Campaign”, за да стартираме целия процес.

Важното е, от падащото меню да изберете правилния тип кампания:

От тук нататък процесът продължава доста гладко и приятно.

Ето как изглежда следващият екран, след като натиснете бутончето „Create”:

Екранът изглежда доста по-прост от Facebook Ads Manager-а. Да видим сега как да го „разцъкаме“.

Първо избирам страницата, през която ще излъчвам рекламата си.

Важно е да натиснем бутона „Save“ след това…

Преминаваме към дефинирането на аудиторията.

Както се вижда имаме три опции. Първите две са особено интересни от гледна точка на имейл маркетинга.

“Contacts on a List” по същество е създаване на custom audience директно в MailChimp и, просто избираме списъка и сегмента от него, към който да насочим нашата фейсбук реклама. Лесно, ясно и удобно.

Опцията „People similar to your list contacts”, можем спокойно да наречем „удобен начин да създадем lookalike аудитория на базата на нашия съществуващ имейл списък“. При нея има малко повече опции за въвеждане:

На първата стъпка избираме списък и сегмент, както и държава, за да може да се дефинира ядрото за аудиторията. Също така имаме доста удобната опция „Include your list as part of your audience” – така можем да рекламираме и на хората от списъка ни и на сходните на тях, предоставени от фейсбук.

Дори виждаме, че има възможност за таргетиране и по град или пощенски код. Само тук, не искам да ви лъжа, но не съм сигурен дали по пощенски код работи за България.

Следват и стандартните опции за дефиниране на пол, възраст и интереси. Доста по опростено и прегледно представени, отколкото в стандартния фейсбук интерфейс.

За да се „сготви“ аудиторията, трябва малко да почакаме:

Продължаваме с дефинирането на бюджета:

Остана да добавим криейтивите за кампанията. Това става лесно и просто, както сме свикнали да става с интерфейса на MailChimp:

Попълваме си полетата и ето какво се получава:

Въвеждаме основните атрибути, добре познати от фейсбук рекламата и натискаме бутона за запис.

Имаме си и preview на рекламата – за десктоп и за мобилни устройства.

Ако сме доволни от резултата, натискаме бутона „Submit Ad”, който не можете да не забележите най-отгоре на екрана:

След това рекламата ви стартира, а вие виждате кампанията, като отчет, в секция Reports, заедно с другите ви MailChimp кампании (имейлските).

За да бъда напълно честен с вас, а и за да няма недоразумения, трябва да ви кажа, че заснетите екрани до тук създадох при писането на статията, а ще анализираме резултатите от моя вече отминала кампания. Причината е проста – когато подготвях кампанията, не се сетих да направя screenshots.

Ето как изглежда отчетът за моята кампания:

Както можете да забележите, няма как да съм доволен особено, защото постигам цена на клик 9 цента. А съм свикнал да не надвишавам 3-5 цента.

Това което беше дразнещо, лично за мен, беше че нямах (или не можах да намеря как става) възможност да модифицирам/оптимизирам кампанията, докато тече. Например, да сменя криейтива или да актуализирам бюджета. Това беше много ограничаващо за мен, защото вижте как се развиваха импресиите и кликовете за времето на кампанията:

Например, бих искал да мога да се намеся при вида на падащ CTR и да променя нещо по рекламата или да създам нова, в рамките на съществуващата кампания, за да се опитам да подобря резултатите.

Важно е да отбележа, че ако магазинът ви е интегриран с MailChimp, ще можете да проследите и направените продажби през дадената кампания. При мен има интеграция, но конкретната кампания беше насочена към попълването на анкета и затова няма отчетени продажби.

В заключение мога да кажа, че създаването на Facebook реклами през MailChimp е много добре замислено, лесно и удобно, особено от гледна точка на атакуването на custom аудитории, базирани на нашия имейл списък.

Не ми харесват, обаче ограниченията по отношение на оптимизиране на кампанията и постигнатите резултати.

А вие какво мислите? Тествахте ли тази опция на MailChimp?

ВЗЕМИ БЕЗПЛАТНО МОДУЛ 1 ОТ ПРОГРАМАТА „ЕДНА РАБОТА, ДВЕ ЗАПЛАТИ“

Направи първите стъпки към свободата сега!

ЗАПИШИ СЕ СЕГА

Трите стълба на проспериращото общество

Трите стълба на проспериращото общество

Ако бях известна личност или поне духовен лидер на човечеството, хората постоянно щяха да ми задават фундаментални въпроси от битието, като например:

“Какво е необходимо, за да стане България световна супер-сила или поне да се позамогнем малко” или

“Как бихте се справили със световния глад” или

“Как бихте обяснили феномена на безкрайният пътников капацитет на маршрутките”

Тъй като, обаче, не съм риалити (или друга) звезда и никой не ми задава подобни въпроси, седнах и самостоятелно (самопроизволно) се замислих над поне един от тях.

Преминах през множество хипотези. Прескачах, като маймуна, между източната философия, западната психология и прозренията в “Тайната”. Медитирах. Обядвах. Пих хапчета. И след дълги секунди на размисъл, три неща започнаха да изпъкват и не можеха да бъдат пренебрегнати, защото твърде много се набиваха на очи (или на ума).

Нали си спомняте “Пътеводител на галактическия стопаджия”, където отговорът на въпроса “Какъв е смисълът на живота”, беше “42”? Та така стана и при мен.

Запитах се “Кои са най-важните елементи за едно общество, включително българското, за да просперира. Не философските. Практическите!”

А отговорът, който “ми се даде”, беше:

“Предприемачество, професионализъм и добри обноски”.

Сигурно си казвате: “Е, много оригинално! Какво стана със семейните ценности, иновациите, възпитанието на децата, пазарната икономика, демокрацията. Те не са ли важни?”

Най-вероятно са важни, но аз не съм антрополог, а прост маркетолог и се интересувам главно от резултати. Затова нека да задълбаем малко повече в трите стълба на обществото, както аз ги виждам.

Предприемачество

В наши дни е модерно да се говори и пише за предприемачество. Всички искат да започнат собствен бизнес или поне смятат, че така ще забогатеят, за да не се налага повече да работят.

В наши дни, в България, често си представяме предприемача като яко момче с черна кола и телефон, постоянно залепен на ухото… или пък, като горд притежател на макбук втора употреба, обикалящ по стартъп конференции и разказващ за революционния си ап.

Ако погледнем в исторически план, обаче, преди стотици години, хората са били разпределени основно в няколко групи (не претендирам за перфектна историческа точност):

1/ Аристокрация и техните антуражи

2/ Военни

3/ Религиозни лица

4/ Учени, лекари, магьосници, изследователи

5/ Земеделски стопани и животновъди (селяни)

6/ Занаятчии / Свободни професии

7/ Търговци / Предприемачи

Ако се замислим над техните функции в обществото, ето какво излиза:

1/ Аристокрацията и техните антуражи, общо взето, паразитират, консумират и – може би – управляват.

2/ Военните охраняват аристокрацията, защитават територията и са използвани за прилагане на сила, където е необходимо.

3/ Религиозните лица уж дават вяра и утеха, а всъщност се борят за власт и се сношават един с друг.

4/ Учените, лекарите, магьосниците и изследователите са тези, които изследват непознатото и дават основата за прогрес.

5/ Земеделците и животновъдите осигуряват храната и напитките.

6/ Занаятчиите и свободните професии осигуряват продуктите и услугите за ежедневието.

7/ Търговците и предприемачите са тези, които смазват цялата машина на обществото и позволяват тя да работи. Те осигуряват комуникацията и обмена на стоки и услуги. Те идентифицират проблемите, намират им решения, които могат да бъдат реализирани и да се спечели от тях.

Моето лично мнение, с което не ангажирам никого, е че предприемачите са двигателите на прогреса и гладкото функциониране на обществото. Те осигуряват тази движеща сила (чрез своята предприемчивост, про-активност и дори – алчност), която позволява да се реализират на практика идеите и концепциите на изследователите или да се решават наистина проблемите на хората.

Също така, предприемачите, тъй като се предполага, че разполагат с финансов ресурс, имат възможността да реализират проекти и дейности, които са недостъпни на останалите и така да допринесат, както за собственото си благосъстояние, така и за просперитета на обществото. Дори могат да използват този финансов ресурс и за благотворителност.

Всяка от посочените професии и занимания изисква и определени личностни качества. Вижда се, обаче, че за да бъдеш успешен предприемач, се изисква да имаш или да овладееш доста богат букет от знания и умения. Ето само няколко примера:

Предприемачът трябва да може да взема решения – трудни, лесни – по много пъти на ден.

Предприемачът работи с хора – уговаря, мотивира, преговаря, конфронтира се, делегира, управлява. Изискват се много добри комуникационни умения.

Предприемачът борави с пари и числа – необходимо е да има аналитична мисъл, да разбира от финанси, от управление на парите.

Предприемачът често има повече от един бизнес и се налага да познава спецификите на всеки от своите бизнеси.

Предприемачът непрекъснато изпада в или очаква кризисни ситуации и се налага да развие умения за справяне с критика, грешки, провали и проблеми.

Тоест, предприемачеството е идеалната среда за подбор и оцеляване на най-добрите и качествени индивиди. Въпреки, че е джунгла, това поприще е и много мощен акселератор на човешките качества. Или ги имаш и развиваш, или ги овладяваш. Иначе не оцеляваш.

И сега, въпросът е какво предлагам аз? Определено не си мисля, че всеки трябва да бъде предприемач. Нито е възможно, нито има нужда. Нито всеки има желанието и/или заложбите да бъде предприемач. И това е напълно нормално.

Това, което си мисля е, че ние, като общество, независимо дали сме предприемачи или не, трябва по всякакъв начин да подпомагаме и стимулираме предприемаческия дух и предприемачеството. Да го популяризираме. Да съдействаме. Или поне да не пречим (визирам особено държавата). Така, който има склонност и желание да бъде предприемач, ще може да бъде “извлечен” от общата маса на обществото и ще му бъде възможно да се занимава с тази дейност в улеснени условия или поне без излишни пречки.

Ако съумеем да открием, култивираме и развием едно активно и надъхано ядро от предприемачи, така си гарантираме – като общество – че имаме двигател, който мощно ще ни движи напред и нагоре. В противен случай, оставаме бозава маса от мрънкачи, нямащи желанието или смелостта да поемат отговорност и да направят нещо за себе си или за другите.

Както се казва, “предприемач” идва от “предприемам”. Така че, ако усещате предприемаческия пламък, предприемете нещо.

Професионализъм

Ах, този професионализъм. Имаме нужда от него, на където и да е обърнем…

Ако депутатите проявяват професионализъм, ще имаме добре подготвени и работещи закони.

Ако КАТ се държат професионално, законът ще се прилага ефективно и войната по пътищата ще взема по-малко жертви.

Ако безименният чиновник или бригадир осъществи достатъчно добър качествен контрол, настилката по пътищата ще бъде качествена и няма да се отварят дупки при всяко падане на половин литър дъжд.

Ако учителите подхождат професионално към задълженията си, от образователната система ще излизат качествени индивиди, които изграждат едно качествено общество.

Ако родителите възприемат своята роля “професионално”, ще отглеждат емоционално здрави и умствено силни деца.

Ако сервитьорите си вършат работата професионално, ще имаме едно приятно и незабравимо преживяване всеки път, когато ходим на ресторант.

Ако маркетинг специалистите действат като професионалисти, техните клиенти и компании ще се развиват и броят лоялни клиенти ще нараства.

Мога да продължавам този списък до безкрайност. Професионализмът, за мен, е нещо много просто. Той изисква от нас просто да си свършим работата по най-добрия начин, влагайки всичко от себе си.

Опитах се да изкристализирам най-важните елементи на професионализма и вижте до какви изводи стигнах:

Фокус. Да си професионалист, означава да се фокусираш върху това, което имаш да свършиш и да го правиш по най-добрия възможен начин. Да влагаш всичките си знания и умения и да изпипваш детайлите. Т.е. – НЕ на мърлявщината.

Самоусъвършенстване. Един истински професионалист знае, че непрекъснато трябва да усъвършенства уменията си, да е в течение на новостите и да се развива във всяко отношение, което би било полезно за основната му дейност. В противен случай, постепенно се превръща в дървен философ.

Коректност. Професионалистът внимава какви обещания дава и ги спазва точно и безкомпромисно. Независимо дали става въпрос за свършена работа, срокове, срещи и т.н., професионалистът винаги е точен.

Честност. Професионалистът трябва да е наясно какво може и какво не може, какво знае и какво не знае. И, ако е честен със себе си и с тези, на които служи и помага, трябва да прави само нещата, които може, да говори само за нещата, които знае, а за останалите – да не се натиска. “Fake it till you make it” е доста рисково занимание.

Помощ и споделяне. Истинският професионалист помага на другите. Не винаги се стреми за единица работа да вземе единица пари или друга полза. Понякога помага безвъзмездно. Менторства по-начинаещите. Прави нещата заради самата помощ и вършене на добро, а не защото ще спечели нещо.

Даване на пример. Професионалистът има това, което – на чист български език – наричаме “integrity”. Той служи за пример. Прави това, което проповядва (ако въобще проповядва). Той е професионалист и в работата, и в живота. Фалирал финансов консултант и дебел диетолог са пример за обратното.

Моята теза е, че професионализмът може и трябва да се прилага не само в работата и бизнеса, а и във всяка област на живота, от всеки един от нас.

Ако всички се  постараем да бъдем професионалисти в работата, професионални родители, професионални любовници, професионални синове и дъщери,  професионални добри хора… Тогава ще заживеем в един наистина идеален свят. Дори ще отида по-далеч – смятам, че всички наши проблеми от бита и ежедневието идват от проявата на непрофесионализъм под една или друга форма.

Добри обноски

Не, не считам, че за обществото ни е жизненоважно всички да знаят с коя вилица се ядат охлювите. Но, според мен, добрите обноски са в основата на всяко цивилизовано общество. Дори бих отишъл по-далеч и бих казал, че те са критерий за цивилизованост. Колкото и айфони и Q-седмици да има на глава от населението в едно общество, ако хората се държат грубо един с друг, не се уважава и не се зачита достойнството на отделните индивиди, то такова общество за мен е в първобитно-общинния строй от гледна точка на цивилизованост.

Добрите обноски са буферът между дивото, което живее у всеки от нас и възможността хората да съжителстват, без да се избиват и изнасилват, само защото им се е приискало това. Някой ще каже – “Тази функция не е ли на полицията?”.

Не, полицията не може да бъде навсякъде (а понякога я няма и никъде). Именно добрите обноски са нашата вътрешна полиция. Те ни позволяват да следваме поставените си цели и желания, но да го правим по начин, който не вреди твърде много на околните. Добрите обноски ни позволяват да сме общество, което функционира и е нещо повече от сбора от своите части.

Някой беше казал: “Лесно е да си учтив, когато човекът отсреща има два меча.”, визирайки самураите и техните обноски. В този смисъл, добрите обноски са и инструмент за оцеляване.

Като се замислите, всеки от нас има по “два меча”. Освен ако не познавате човека отсреща много добре, вие никога не можете да сте сигурни каква беля може да ви докара на главата. Ако се държите грубо с жената на съседната седалка в автобуса, може да се окаже, че съпругът й е най-злата квартална мутра, която да съсипе живота ви.

Ако не се държите уважително с възрастния човек на улицата, може да се окаже – след  два дни – че именно той ви интервюира за мечтаната работа или – още по-лошо – е собственикът на целия бизнес.

Така че, освен гаранция за гладкото съществуване на обществото, добрите обноски са и един от най-добрите инструменти да запазим живота и здравето си на приемливо ниво.

Но нека да уточня какво имам предвид, като казвам “добри обноски”. Със сигурност не говоря за “Етикет и протокол”. Естествено, не ги отричам, считам, че са важни и необходими, но мисля, че те са само част от голямата картина на добрите обноски. Ако трябва да изведа няколко ключови елемента, то те биха били следните:

Уважение и достойнство. Каквото и да казваме и правим, да се стремим да запазим достойнството на отсрещната страна и да се отнасяме уважително. Лесно е да се отнасяш с уважение към по-силните от теб. Изисква се воля, сила и добри обноски, да се отнасяш така към всички. Грубо отношение, обиди, клюки, подигравки и негативни изказвания – тези неща, за мен, не са част от добрите обноски.

Толерантност и разбиране. Има едно правило/аксиома от НЛП (Невро-лингвистично програмиране), която гласи: “Човек винаги действа по най-добрия начин, съгласно неговите знания, убеждения и ситуация към дадения момент.”  Ние не сме зли, просто понякога не знаем, че сме такива или не знаем как да покажем, че сме добри. Ако подхождаме с такова ниво на разбиране към хората, със сигурност ще станем по-толерантни и ще избегнем много собствени и чужди нерви.

Активна реципрочност. Много стар принцип, за който – сигурен съм – много пъти сте чували и чели. Той означава да се отнасяш с другите така, както би искал да се отнасят с теб. Когато възнамеряваш да направиш или кажеш нещо, помисли си, ако някой ти го направи или каже, как би се почувствал ти и би ли искал да се чувстваш така. Постави се на мястото на другия и ще ти стане пределно ясно как да подходиш.

Контрол върху агресивния отговор. Хората понякога правят грешки. Понякога са зли. Понякога са просто неосъзнати. Много често, ако се почувстваме обидени, застрашени или наранени от тях, това се оказва само част от нашето въображение. Човекът, който ни засича с колата си на улицата изглежда като гадняр, който го прави нарочно. Но може да се окаже, че просто бърза за болницата, където жена му ражда или трябва спешно да занесе лекарства. Преди да реагираме агресивно, е добре да преценим каква е причината за отношението на другите и съобразно това да настроим нивото на агресия на нашата реакция. Не съм голям поддръжник на това да подлагаш другата буза, когато те ударят по едната, но преди да напсуваш човека или да му “счупиш главата” е добре да прецениш каква част от проблема идва от него и каква – от твоето въображение.

И, за да илюстрирам тезата си за важността на добрите обноски, ето един супер прост пример от ежедневието:

Карате си колата. Шофьорът пред вас завива/престроява се и не дава мигач. Нищо особено не се случва след това. Къде е проблемът с обноските тук? Проблемът е, че шофьорът пред вас, не проявява уважение към вас и останалите.

Той демонстрира: “Мога да предупредя за посоката и да ви улесня, за да можете да реагирате по-леко и своевременно, но няма да го направя, защото ме мързи и защото не считам, че ми пука за това какви неудобства ще изпитате вие от това”.

Изглежда дребно, но за мен е показател за фундаментална липса на добри обноски и незачитане на другите. Тук са нарушени правилата за уважение/достойнство и активна реципрочност.

Какво можеше да направи шофьорът вместо това?

ДА НАТИСНЕ С МАЛКИЯ СИ ПРЪСТ ШИБАНОТО МАЛКО ЛОСТЧЕ И ПРОСТО ДА ДАДЕ МИГАЧ!!! Ето това можеше да направи.

Обаче, ако в тази ситуация, вие го настигнете, засечете, свалите от колата и го пребиете от бой, това отново е проява на лоши обноски (каква изненада). В случая вие нарушавате правилото за толерантността и разбирането и за контрола върху агресивния отговор.

За мен, добрите обноски не са сбор от правила, а едно просто разбиране, че уважението, достойнството и толерантността са важна платформа, върху която да стъпят и да се развиват човешките отношения, независимо дали става въпрос за познати или непознати хора.

———

Така че, ако ме питате: “Как ще се оправим?”, винаги ще отговарям:

ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО, ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ И ДОБРИ ОБНОСКИ.

Събуждането (част 2)

Събуждането (част 2)

Представям на вашето внимание, втората част от „Събуждането“.
Ако не сте прочели началото, можете да го направите тук…

Ника не е съвсем човек

Дженифър опитваше да се съвземе от цялата купчина шокове, изненади, стрес и въпросителни, които в момента се гонеха в главата й. Отпиваше от горещия шоколад, хванала чашата с две ръце и гледаше втренчено навън. Гледката практически се разпадаше. Земята се разцепваше и тресеше, цели части от сградите се срутваха сред облаци прах, пепел и отломки. Пожарите бяха навсякъде. Дворът на болницата беше осеян с отломки, смачкани коли и човешки тела.

— Какво става навън? – Промълви тя, продължавайки да гледа разрухата.

— Светът се разпада. Но това е малкият проблем. Нека засега забравим за това, за да не ни разсейва. Имаме да обсъждаме много по-важни неща. – Гласът на Деймън беше мек и плътен, но и изпълнен с много живот и мощ. Той погледна леко нагоре и каза:

— Ника, изведи ни от тук, за да можем да говорим на спокойствие.

Дженифър проследи погледа му, но горе нямаше нищо, просто куполът. Прозрачен. Виждаха се облаци прах, дим и малки отрязъци небе със звезди.

Тя свали погледа си и се взря в околната обстановка. Точно в този момент цялата гледка изведнъж се стрелна надолу, облаците също. След това тя видя града от високо, като той се смаляваше страшно бързо.

Тъй като не усети никакво ускорение или инерция, тя със закъснение осъзна, че всъщност цялото нещо, заедно с тях на борда, се издига стремглаво нагоре. За броени секунди повърхността, града, хората, пожарите, облаците се смалиха, хоризонтът стана кръгъл и накрая пред очите й се разкри гледка към планетата. Можеше да види светлините на градовете, очертанията на континентите под себе си. А навсякъде около себе си – черният космос и стотици хиляди звезди.

Бяха в излетели и излезли в орбита преди тя да успее да си поеме дъх.

— Благодаря, Ника. Ела да се запознаеш с нашата гостенка.

Дженифър се огледа във всички посоки. Не видя никого. Отпи от горещия шоколад. А когато остави чашата, подскочи. Видя, че пред нея стои най-красивата и секси жена, която можеше да си представи.

Жената видимо страдаше от привързаност към кожените дрехи. Беше на около 30 години. Носеше прилепнал кожен панталон, по-скоро – клин. Елегантни ботуши. Нещо като тясно кожено сако или яке. Имаше дълга гъста черна коса и перфектно лице. Якето се издуваше доста агресивно на гърдите, а талията беше тънка, завършваща с малко, стегнато дупе и дълги, изваяни крака. Лъскавите кожени дрехи караха жената да прилича на статуя от черен мрамор. Тя се усмихна и каза на Дженифър:

— Здравей, Дженифър, аз съм Ника, приятно ми е. Добре дошла сред нас.

Дженифър протегна ръка и се усмихна разсеяно, запленена от външния вид и присъствието на жената. След това разтърси глава, все едно се опитваше да се разсъни, разтри лицето си с ръце, огледа се около себе си и се обърна към Деймън с преднамерено овладян глас:

— Сега, след като се запознахме, моментът е изключително подходящ да ми кажете къде се намирам, кои сте вие и въобще, какво става тук?

Ника седна на облегалката на дивана до Деймън и облегна ръка на рамото му. Той погали бедрото й, вдигна глава към Дженифър и започна да разказва…

— Историята е много дълга и на този етап не мога да ти кажа всичко, но ето кое е основното – ти в момента сънуваш.

Дженифър изхълца и почти се задави, отпивайки от чашата с горещ шоколад. Огледа се около себе си. Ощипа се. Погали дивана. Погледна през купола към планетата, луната и космоса.

— Да бе! Вярно, че ситуацията е доста шантава, но всичко си изглежда абсолютно реално.

— Да. И въпреки това е сън. – Деймън кимна с  глава.

— Сега ще кажеш, че мога да разперя ръце и да полетя, както редовно си правя, докато сънувам.

— Не. Няма да можеш.

— Защо?

— Защото не сме в твоя сън и тук не важат твоите правила.

— В чий сън сме тогава?

— До преди малко бяхме нежелани посетители в строго охраняван сън на Лейди Бетелгойз, но току що се измъкнахме от него и, реално погледнато, сега сме в моя сън.

— Абе, коя е тази Лейди Бетелгойз, вече втори или трети път чувам да се споменава името й?

— Лейди Бетелгойз е полуестествено създание, което разполага с огромна мощ и може да създава, поддържа и управлява цели сънни светове. Тя е пленила твоя приятел, Питър, в един от тези светове и в момента се опитва да получи директен достъп до съзнанието му. Сънното тяло и самата му същност са заклещени тук и именно затова той не може да се събуди.

— Да приемем, че разбрах нещо от това, което ми каза, а после ще повдигнем отново тези въпроси. Сега ми е важно да знам, за какво й е на тази Лейди Бетелгойз, достъп до съзнанието на Питър?

— Питър е програмист, нали?

— Да.

— Това, което не знаеш, е че всъщност той е хакер. Един от най-добрите в света?

— Брей.

— Но не това интересува Лейди Бетелгойз. Тя не работи с компютри, а с умовете на хората. На нея й трябва цялостната невронна схема на ума на Питър. Неговата матрица е уникална. Мрежата от връзки с която се е родил и която е доизградил, е толкова съвършена, че нейната структура може да се използва – на сънно ниво – за хакване на човешки умове.

— Брей.

— А Лейди Бетелгойз иска да хакне ума на един много специален човек.

— Кой е той?

— Ричард Мур.

— Милиардерът?

— Да, но той не е просто милиардер. В момента той е най-важният човек за оцеляването на цивилизацията такава, каквато я познаваме.

— Ако разбирам правилно – Дженифър отметна косата си – идеята е, че Лейди Бетелгойз е отвлякла Питър, за да използва неговата умствена „матрица“, за да хакне ума на Ричард Мур, след което да направи нещо много лошо на човечеството. Така ли?

— Да. Много правилно си разбрала.

— И какво е това толкова лошо нещо?

— Помниш ли хората, които те нападнаха на подземния паркинг?

— Да. Трудно се забравят такива моменти от живота.

— И лекарката със спринцовката от болницата?

— Не всеки ден се опитват да ме убият два пъти. Някакси тези случки са се врязали в паметта ми…

— Видя ли нещо странно в поведението на тези хора?

— Всъщност бяха много странни. Не ми изглеждаха естествено. Направо си приличаха на зомбита… Не, по-скоро на кукли на конци.

— Именно. Лейди Бетелгойз има прекрасна възможност да направи същото с всеки един човек на планетата, както и практически с всички наведнъж. Буквално за един ден, тя може да се превърне в нашата царица майка, а ние – в нейния огромен и послушен кошер.

— И ние сме тук, за да предотвратим всичко това?

— Точно така.

— Обаче, както чувам, Лейди Бетелгойз е доста могъща.

— Слабо казано.

— Тогава, как успяхме да влезем в нейната лична вселена, където – очевидно – тя е пълен господар и направо бог?

— Теб тя самата те покани. Ти може би не си забелязала прехода между реалността и съня, но когато докарахте Питър в болницата, все още беше будна, а когато видя града в пламъци, вече беше под контрола на Лейди Бетелгойз. Колкото до мен, аз влязох тайно, благодарение на Ника.

Ника се поклони театрално, а Деймън продължи:

— Ника не е просто симпатичното момиче, което стои пред теб. Тя Е този кораб или, както му казваме – „дриймкрафт“.

Дженифър примигна няколко пъти и подчертано внимателно остави, вече празната, чаша от горещия шоколад на масичката до себе си. Тя погледна Деймън, после Ника и не можа да се въздържи да не попита:

— Вие, двамата, спите ли заедно?

Младият мъж и жената-сънен кораб се спогледаха и се разсмяха. Изведнъж Деймън стана сериозен и каза делово:

— Дженифър, физически не е възможно човек да прави секс с космически, пардон „сънен“ кораб.

— Уф, за момент си го представих. – Дженифър показа престорено облекчение.

— От друга страна – продължи Деймън – Ника може да създава каквито си иска форми, включително човешки. Един от нейните аватари виждаш пред себе си.

Дженифър огледа Ника от глава до пети.

— Този аватар доста лови окото, трябва да призная.

— И, тъй като явно те интересува, Ника е така добра да ми предоставя своя аватар за задоволяване на някои от мъжките ми желания… и фантазии – додаде Деймън – за което съм й изключително благодарен.

— Значи, в крайна сметка, правите секс, хехе. – Дженифър говореше на автопилот и гледайки се отстрани, не можеше да проумее защо въобще повдига тази тема, като се има предвид ситуацията, в която се намираше и състоянието на нейния приятел, Питър.

— О, да, правим секс. И то какъв. Ника може да създаде аватар, с каквато външност, телосложение и характер поискам. – усмихна се Деймън.

— Представям си – промълви Дженифър – мъжкият рай. – след това продължи – Но така и не разбрах какви се явявате вие? Нещо като супергерои-отмъстители? Защо ви е да спасявате Питър? И, въобще, как така можете да създавате сънища, да вкарвате други хора в тях, да правите някакви неща? Абе, какво става, бе?! – усещаше как леко й се замайва главата, като в същото време долната част на корема започна да я пристяга болезнено.

В този момент Дженифър установи с изненада, че й се ходи по малка нужда и то неудържимо. Имаше нужда от тоалетна сега.

— Пишка ти се, нали? – Деймън я погледна съчувствено. – Мда, бичът на сънуващия. Сега слушай много внимателно, защото времето е силно ограничено: Налага се да се събудиш, защото тялото ти има нужда да се изпикаеш. След като се събудиш, това, което виждаш тук, ще избледнее за секунди. След половин час, ще ти се струва като обикновен сън. А след няколко часа дори няма да го помниш в детайли. Но ще видиш, че реалната ситуация не се е променила. Питър все още спи и никой не може да го събуди. Само аз, ти и Ника можем. Не се паникьосвай като видиш, че Питър още е безпомощен. Просто се прибери в къщи, приготви се и лягай  да спиш. Когато заспиш пак, аз ще те поема и ще продължим разговора си. Разбра ли?

Дженифър кимна, но не искаше да признае, че чуваше гласа му малко отстрани. Обстановката започна да избледнява. Внезапно тя почувства как един шлюз се отваря под нея и тя започна да пада в безвъздушното пространство към земната повърхност. Коремът и се качи в гърлото. Постепенно навлезе в атмосферата, като падаше все по-бързо. Въздухът свистеше в ушите и, а земята се приближаваше с главоломна скорост.

Под себе си видя болницата или поне така й се стори. Скоростта беше огромна. Всеки момент щеше да се разбие върху покрива на сградата. Последва сблъсък, без абсолютно никакъв шум.

В следващия момент, Дженифър залитна и за малко да падне от стола. Внезапното събуждане не влияеше добре на чувството за равновесие. Подпря се на леглото на Питър. Цялото й тяло беше изтръпнало, а кръстът и вратът й бяха болезнено схванати.

Възстанови равновесието и раздвижи крайниците си. Протегна се и разтърка лицето си. В стаята беше тъмно – светеха само уредите, които бяха прикачени към Питър, както и една малка нощна лампа в ъгъла. Под вратата на стаята прозираше светла черта – както във всяка болница, коридорът беше осветен денонощно.

В стаята беше спокойно. Уредите мигаха и пиукаха равномерно, а Питър все така спеше със спокойно изражение на лицето.

Дженифър за момент се замисли за странния сън, който беше имала. С разума си си спомняше, че сънят е бил много странен и много ясен, но не можеше да си спомни детайли, освен мъжка и женска фигура в черно, разрушение и нещо, подобно на космически кораб. Много добре си спомняше думите на мъжа, обаче:

 „Когато заспиш пак, аз ще те поема и ще продължим разговора си.“

Също така осъзна, че страшно много й се пикае. Непреодолимо. Облекчи се в тоалетната в стаята на Питър и се огледа. Все още беше нощ. Всичко беше спокойно, а от нея наистина нямаше нужда тук.

Тя целуна Питър по бузата, погали го по главата и оправи завивките и възглавницата му.

След това взе якето и чантата си и излезе от стаята. Сега имаше важна работа – да заспи отново.

Деймън разказва

Час по-късно, Дженифър лежеше в леглото и се опитваше да заспи. Беше се изкъпала, беше облякла най-удобната си пижама и нарочно не беше пила вода или друга течност преди лягане. Всичко бе наред, само дето не можеше да заспи.

Въртеше се, опита релаксация, брои овце и прави какво ли не. Просто умът й беше като врящ котел и работеше на бесни обороти. Не си спомняше в подробности преживяването с Деймън и Ника, но знаеше, че нещо много странно и много реално й се е случило, докато спеше на стола.

В същото време, се опитваше да измисли как да направи така, че Питър да се събуди и пак да бъдат заедно. Обичаше го. И много й липсваше. Тялото му беше тук, но – очевидно – душата витаеше някъде из сънните пространства.

Тя си спомни някои от любимите й моменти с Питър. Пътуването до Европа, гмуркането на Малдивите, преследването с рикши в Бангкок и схватката с японски тийнейджъри в Токио. Толкова много общи моменти имаха с Питър. Всъщност – целият й съзнателен живот. Когато не участваха в някое приключение, обичаха да прекарват времето си спокойно заедно. Тя си спомняше леко превитата му фигура, вторачена в екрана на лаптопа, докато пишеше странните си символи, програмирайки нещо за някого. В същото време тя четеше книга, а от време на време си разменяха влюбени погледи.

Потънала в спомени, тя осъзна, че неусетно се е унесла. Стаята беше станала някак по-тъмна. Тогава нещо я смути. В ъгъла, на фотьойла до лампиона имаше тъмно петно с формата на седящ човек. Дженифър широко отвори очи и се стегна. Изправи се мълниеносно и се претърколи назад върху леглото, падайки от другата му страна, за да го остави между себе си и потенциалния нападател.

Тогава бързо светна най-близката нощна лампа, затваряйки очи, за да не бъде заслепена. Втренчи се във фотьойла, за да види кой е там…

Погледът й попадна върху леко усмихнатата физиономия на Деймън.

— Най-накрая заспа, а? – проговори той с шеговит тон и после продължи – Тайната на доброто и бързо заспиване е в това да освободиш ума си, да се отпуснеш, да потънеш в себе си. Ако мислиш как да решиш даден проблем или си припомняш проблемна ситуация от деня, няма как да стане.

— Хм. Искаш да кажеш, че това е сън?

— Да. Нали ти казах, че щом заспиш, аз ще поема нещата. Засега не мога да те оставя в твой собствен сън, защото все още не умееш да контролираш сънната материя и комуникацията ни ще бъде доста тъповата и ограничена.

— Ти беше казал, че ще продължим разговора си. Имаш доста да ми разказваш.

— Да, имаме да си говорим за най-важното нещо – как да събудим Питър.

— Ааа, и не само това. Искам да знам повече за теб и… Ника.

— Дълъг разказ ще е. Нека, засега, да си осигурим приятно местенце където да си поговорим.

Деймън се изправи и протегна ръка към нея:

— Ела с мен. Знам къде да поседнем.

— Но аз съм с пижама. И не съм гримирана. Дай ми малко време да се пооправя.

— Няма нужда. – Деймън обърна голямото огледало към нея – Готова си за подвизи.

Дженифър погледна отражението си и видя, че няма и помен от меката й карирана пижама. Беше облечена в стегнати кожени дрехи, високи ботуши, а косата й беше сплетена на стегната плитка. Имаше малко по-тежък грим, отколкото беше свикнала да използва.

— Ти май нещо имаш фетиш към кожените дрехи, а? – подсмихна се тя, докато се оглеждаше и въртеше пред огледалото. Стегнатото й дупе и дълги крака изглеждаха перфектно в този тоалет. Защо не се беше сетила по-рано да използва такъв стил? Може би, защото шефът й щеше веднага да я прати на кастинг за някой порно филм…

— Да, права си. Харесвам красиви жени, с хубави тела, в кожени дрехи. Сигурно имам някакви комплекси, неотработени психични проблеми или нещо подобно. Да му мислят психиатрите. На мен не ми пука. Изглеждаш зашеметяващо в този костюм.

— Тук все пак ще се съглася. – Дженифър се завъртя още веднъж пред огледалото и се обърна към Деймън – Хайде, води ме, че не се знае кога ще ми се припикае. Хехе.

— Хвани ръката ми. – Деймън протегна десница, а Дженифър я стисна. Усети грапавата кожа и стегнатата му хватка. Почувства се сигурна.

Деймън отвори вратата на спалнята и светло петно се очерта на тавана. Поведе Дженифър и двамата преминаха през нея. За един кратък миг, младата жена беше заслепена от светлината. А когато зрението й се фокусира, за малко щеше да падне от високите си, лъскави токчета. Не подозираше, че дневната й изглежда така.

Намираха се на малък калдаръмен площад, който гледаше към малко пристанище, пълно с лодки и няколко бели яхти. На площада имаше няколко кафенета, като някои от масите бяха заети с клиенти. Около залива обикаляше каменна улица, на която имаше цветни къщи с орнаментирани прозорци. На партерния етаж на всяка къща имаше по един ресторант или кафе. Небето беше ясно и чисто, с едно-две бели облачета и силно слънце. А околните хълмове бяха покрити със зеленина и тук-там кацнали вили.

Шарените къщи и лодки, уютните кафета, миниатюрният площад… Всичко това й се стори изключително познато. Сигурна беше, че и преди е виждала тази гледка.

— Да седнем на тази маса – Деймън посочи приятна маса, под бежов чадър, гледаща към пристанището. Седнаха и почти мигновено се появи сервитьор. Той също се стори на Дженифър изключително познат.

Деймън си  поръча чай, а тя – топъл шоколад. Явно този шаблон щеше да я преследва във всички сънища. Но какво да се прави – обичаше топъл шоколад.

— Портофино! – почти извика тя. – Бяхме тук с Питър преди 3 години. Когато обикаляхме Европа. – Дженифър беше изключително доволна, че разпозна мястото. Спомените и емоциите, свързани с тях, се върнаха отново. – Дори ни обслужи същия сервитьор.

— Взех този спомен от паметта ти. Прецених, че ще се чувстваш по-комфортно.

— Това е едно от най-любимите ми и уютни места на света.

— Да, емоциите, прикачени към този спомен, бяха ясни, силни и недвусмислени.

Дженифър се отпусна в стола, загледа се в пристанището и отпи от току що донесеният й топъл шоколад. Искаше й се времето да спре и тя да остане тук завинаги – далече от проблемите, от Лейди Бетелгойз и от всички неща, които напоследък й се стовариха на главата.

Деймън също мълчеше, оставяйки я да се наслади на момента. Той пиеше внимателно от зеления си чай и се чудеше от къде да започне.

— Разкажи ми повече за себе си. – Дженифър вече беше преминала на делова вълна. – Кой си ти? От къде идваш? Как така можеш да управляваш и контролираш сънищата? Реален ли си или си част от моето въображение? Защо искаш да спасиш Питър? – изстреля тя на един дъх.

— Хехе, ако отговоря на всичките ти въпроси, ще имаме доста да си говорим. Ще ти резюмирам ситуацията, пък, някой друг път, когато имаме повече време, ще ти разкажа повече подробности.

— Цялата съм в слух.

— Ако трябва да разкажа за себе си накратко: Да, аз съществувам. Т.е. съществувах. Живях преди около 30 години в това, което наричате САЩ. После умрях. Удари ме камион. Няколко години след това, започна да се случва нещо много страшно. Появи се човек на име Едуард Крап. Той извърши неща, от които полицаи с 20-годишен опит в отдел „Убийства“ получаваха сърдечен удар или полудяваха. Едуард трябваше да бъде спрян. И единственият човек, който можеше да го направи бях аз. Затова Ангелите от Съвета ме върнаха отново, в ново тяло, за да се заема със случая. Не беше лесно решение, защото се бях настроил за няколкостотин години почивка, преди следващото си прераждане. Ама няма как – дългът зове.

Деймън за момент се загледа в една яхта, която маневрираше в пристанището и поглади нежно с палеца си ръба на гладката порцеланова чашка, в която се виждаха последните зелени остатъци от чая. Дженифър се замисли как е възможно да се пие такъв жабурняк. Мъжът се престори, че не е видял мислите й и продължи да разказва.

—  Действията на Едуард имаха енергиен отзвук. Не останаха само в материалния свят. Той създаде – донякъде съзнателно – странна енергийна структура, която бързо започна да черпи енергия от крайно силните емоции на ужас и страх у неговите жертви. Тази енергийна структура ставаше все по-мощна и по-мощна и – поне тогава – действаше като негов съюзник. Водихме множество битки с Едуард и неговата – както той я наричаше – Лейди Бетелгойз. Пострадаха много хора. Накрая успях да го убия и да предам душата му на Съвета.

— А какво стана с Лейдито?

— Точно в това е проблемът. Тя беше засмукала твърде много енергия и беше станала страшно мощна. След смъртта на Едуард Крап, тя просто изчезна. Сигурно е осъзнала, че има нужда от още енергия, за да се стабилизира. Не зная. Но след изчезването й започнаха да се случват странни неща. В реалния свят.

— Какви например?

— Основно с други хора. Тя сякаш поемаше контрол над поведението им, над сънищата им или над двете. Буквално хакваше умовете им, преследвайки някакви свои цели, които тогава не можехме да проумеем.

— А сега сте ги проумели ли?

Деймън въздъхна.

— За съжаление – да. И сънното „отвличане“ на Питър беше последната част от пъзела, която пасна точно на мястото си.

— Осъзнаваш, че с нетърпение очаквам да ми кажеш за какво всъщност става въпрос, нали?!

— Да. Колкото и изтъркано да звучи, Лейди Бетелгойз иска да завладее света.

— Не думай. Тия пък злодеи как не измислиха нещо по-оригинално.

— Да, звучи като второразреден филм със супергерои, но те уверявам, че ситуацията е много сериозна. Лейди Бетелгойз има проблем. За нея е много важно непрекъснато да се снабдява с големи количества психическа енергия, за да запази целостта си. Тя няма душа, не се свързана с Бога, поне не в човешкия смисъл и не може да се захранва от Него. Т.е. тя не е безсмъртна. Тя е нещо като бъг в системата, а аз съм „програмистът“, който е „назначен“ да го отстрани.

— Каква точно енергия й е необходима? Защо това е проблем за нас?

— Това, както и самата Лейди Бетелгойз са проблем за нас по две основни причини. Първо, тя се снабдява с енергия, като буквално пленява човешки души, докато спят, вкарва ги в свои контролирани сънни вселени и ги подлага на множество, най-вече ужасни и неприятни, изживявания и смуче от отделяният от хората страх, ужас и други подобни емоции. Второ, лейди Бетелгойз може да хаква човешки умове. Това означава, че колкото по-могъща става тя, толкова по-силен контрол може да оказва тя върху все по-големи групи от хора. Нямам представа за какво би й послужило това, при положение, че тя е енергийно същество, но съм сигурен, че тя вече го е измислила и едва ли ще е за добро.

— А как се разполагат Питър и милиардерът – Ричард Мур – в цялото уравнение? – Дженифър загрижено погледна Деймън и обгърна раменете си с ръце. Вече почти не забелязваше спокойствието и красотата около себе си, а чашата с топъл шоколад отдавна беше празна.

— Ричард Мур е бизнесмен и милиардер, но преди всичко е изобретател. Той работи в областта на психо-технологиите. Занимава се с human-machine интерфейси на ментално ниво и има вече няколко авангардни разработки по темата, въпреки че все още не ги е изнесъл на свободния пазар.

— Какви са тези разработки?

— Тази разработка, от която живо се интересува Лейди Бетелгойз е техно-телепатията.

— Ухаа, какво ще рече това?

— Техно-телепатията е метод, при който се използва технологично устройство, което може да осъществява едностранна или двустранна комуникация с умовете на един човек или групи от хора.

— Колко големи групи от хора?

— Практически неограничени. Може да се предава и до всички, както и да се приема от всички.

— Т.е., с тази машина, Ричард Мур може да ни внушава мисли или да ни ги чете?

— Да, но не е толкова просто. Всеки от нас има вградени защитни психични механизми. Не можеш току-така да прочетеш чуждите мисли.

— Но, ако някой се научи да хаква човешки умове – довърши мисълта му Дженифър – и комбинира това умение с техно-телепатията…

— Може да прави каквото си иска с ума на когото си иска – поединично или масово. – Каза с бавен и тъжен глас Деймън.

— И тук, на сцената излиза Питър, нали?

— За съжалени, да. Както ти казах и преди, умствената матрица на Питър е уникална във Вселената. Всъщност всички ние сме уникални по свой си начин. Неговата е хак-уникална, така да се каже. Ако трябва да ти дам пример – теменужката е уникално красива, а самурайският меч е уникално остър. Е, умът на Питър не е теменужката в тази история.

— А как точно Лейди Бетелгойз е пленила Питър? – Дженифър започваше да разбира, но все още се чувстваше сякаш гледа ситуацията отстрани.

— Методът е много подобен на този, който използвам аз, за да те въведа в моя сън и да си приказваме тук. Един вид, аз също съм те отвлякъл.

Дженифър видимо се напрегна.

— Успокой се, няма място за притеснение. Ти си гост в моя сън и можеш да се събудиш, когато поискаш. Проблемът при Питър е, че Лейди Бетелгойз по някакъв начин е блокирала сигналите на тялото му и той е загубил връзката си с него, без да е мъртъв. Просто не получава сигнали. Именно затова, побутване, шамари, изкуствено дишане, припикаване, никой от физическите сигнали, не успява да го върне в будно състояние. Нещо повече – сънната вселена, която е изградила Лейди Бетелгойз е изключително сложна. Тя е скрила сънното тяло на Питър някъде и е прекъснала сигналите от и към него. А това превръща търсенето му, за да го спасим, в издирване на много миниатюрна игла в огромна купа сено.

— Но? – Дженифър повдигна вежди с надежда, като в същото време стискаше неистово облегалките за ръце на стола си, без дори да го усети.

— Да, права си, винаги има едно „но“. Знаеш ли как можеш да намериш игла в купа сено?

— Честно казано, не съм се замисляла.

— С магнит. Най-обикновен магнит. Като го движиш из сеното, той ще привлече иглата и така няма да се наложи да търсиш, повдигайки всяка сламка.

— И, в нашата ситуация, магнитът… – тя беше сигурна, че вече се досеща за отговора.

— Си ти, Дженифър! Да, Лейди Бетелгойз е прекъснала комуникацията по основната сребърна нишка на Питър, но тъй като е – практически – изкуствено същество, без душа, е изпуснала нещо много важно.

— Какво е то? – в гласа на Дженифър надеждата можеше да се пипне с ръка.

— Изпуснала е любовта. Ти и Питър сте влюбени и се обичате един-друг. Между вас има връзка. И това не е метафора. Както между сънното и физическото тяло на Питър има сребърна нишка, така между теб и него има една дълга, безкрайна, непрекъсваема червена нишка. Сега тя е единствената му връзка със света извън вселената на Лейди Бетелгойз и ти си единственият човек, който може да ни поведе по тази нишка, за да спасим Питър и – заедно с него – цялото човечество. Сега разбираш, че ти и Питър (а, в крайна сметка – и аз) сме единственото, което стои между Лейди Би и постигането абсолютното, масово, тотално психическо и физическо робство на цялото човечество.

Параграф 9-5

Параграф 9-5

Чели ли сте книгата „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър? Ако не сте, ето – накратко – какво означава изразът „Параграф 22“, превърнал се в идиоматичен:

„… парадоксална ситуация, от която индивидът не може да излезе поради противоречащи си правила. Тези парадокси често са резултат от правила, наредби или процедури, на които индивидът е предмет, но няма никакъв контрол, защото да се бориш с правата означава да ги приемеш.“ ~ Източник: Уикипедия

Точно за това си мисля – „парадоксална ситуация“ – докато си припомням живота си, докато работех на работно време и за заплата. Ето как протичаше моят ден, както и денят на още милиони „труженици“…

Алармата на телефона звъни. Отваряш гуреливи очи. Главата ти тежи. Излежаваш се малко, за да си „отпочинеш“ от събуждането, но се унасяш. Затова се включва умно предвидената втора аларма. Скачаш и започваш да се „оправяш“ – всички процедури или поне тези, за които остане време.

Обличаш се, закусваш на крак и се мяташ на колата или към градския транспорт. Бездействаш и гледаш в точка, докато пътуваш. Ако си малко по-умен, слушаш аудио книги или четеш хартиени/електронни такива. Времето минава. Озоваваш се в офиса.

Работата те поглъща. Работиш, забил глава в монитора и/или висейки по срещи. Стрес и напрежение бележат деня ти. Идва краткият обяд с или без колеги. Кратка почивка и идва време за динамичния следобед.

Ето го и финалният спринт. Идва краят на работния ден.

Отново си в колата или градския транспорт. Пак гледаш тъпо (или четеш/слушаш книги). Пристигаш у дома.

Време е за приготвяне и консумиране на вечеря. Кратко или по-дълго време със семейството. Приготвяне на детето за лягане или просто гледане на телевизия. Умората започва да струи от теб. Заспиваш на дивана.

С мъка се събуждаш към полунощ. Вратът те боли. Тромаво измиваш зъбите си, преобличаш се и се прехвърляш в леглото. Угасваш като лампа. Спиш.

Алармата на телефона звъни…

Познато ли ви е? Предполагам, че има малки вариации при различните хора. Обаче важно е общото. А то е:

„Въртим се в кръг. Животът ни се върти в кръг. Времето тече. Ние остаряваме. Децата ни порастват. Здравето ни се влошава. Приятелите ни се преместват да живеят и работят в чужбина. Ние трупаме стотици часове пътуване до работа, хиляди часове безцелно местене на файлове и моливи по бюрата, хиляди часове абсолютно безсмислени и незначителни срещи с хора, които не харесваме; трупаме сланинки около корема; трупаме планини човекочасове на дивана и литри лиги, изтекли от устите ни, докато спим на същия този диван. Животът ни минава. И ние си отиваме в от този свят, оставяйки след себе си основно отпадни продукти и зле възпитани деца. Умираме в същия апартамент, който сме изплащали в продължение на 30 години.“

Точно преди да покажем среден пръст на роднините, които са се събрали за последния ни час, през ума ни минават няколко момента, в които сме имали пламъче в сърцето си. Когато космите на ръцете ни са настръхвали и сме си казвали:

„Ето това искам да (на)правя! Това би ме направило щастлив!“

И след това погледът ни помръква, защото си спомняме колко жестоко и безапелационно сме угасявали тези искрици всеки път с думи и мисли, като:

„Само да изплатим апартамента и да изучим детето, ще се отдам на хобито си.“ Или „Няма гаранция за успех, а имам да издържам семейство и да плащам кредити.“

Тогава си спомняме и друго. Как през годините, обстановката в държавата се е променяла. Как цените се вдигат. Инфлацията настъпва. Разходите и нуждите на семейството се увеличават. Но ние, вкопчени във фалшивата сигурност, сме се държали за „службицата“, за „заплатката“, надявайки се на бонус или повишение. А завишените нужди сме посрещали със спестяване и лишения, обричайки умовете и сърцата на семейството си на потиснатост и чувство за мизерия.

Знаем, че тогава сме направили „най-доброто за семейството“, на което сме били способни. Също така, много добре знаем, че сме могли да направим нещо много по-добро. Знаем, че и тогава сме го знаели. И също така знаем, че ни е било страх, мързяло ни е или и двете. Не ни се е занимавало. Комфортът и „сигурността“ са били по-важни от развитието.

Гледаме живота, който сме изживели и плачем, защото виждаме в колко много ситуации  пред нас са били представени всички възможни избори, а ние – толкова много пъти – сме избрали най-тъпата възможна посока. И така, тъп избор след тъп избор, тъпо и страхливо решение след тъпо и страхливо решение, се стига до очакваният краен резултат – тъп и страхлив живот. Живот, с които не можем да се похвалим пред никого. И не само това – не чувстваме, че сме изживели по начина, по който ни се полага.

Представете си, че сега сте на 99 години и ви предстои да се срещнете със своя Ангел Хранител и със Създателя си и трябва да им разкажете за живота си. Да покажете, че сте използвали даденият ви дар адекватно, а не сте хвърлили диамантите на свинете… Представете си, че стоите пред Тях Двамата и презентирате изминалия си живот. Какво бихте искали да им кажете?

Вариант 1: Аз бях страхлив и малодушен, следвах моментните си повици, носех се по течението, търсех на баницата мекото и на работата лекото. Нищо не постигнах, живях в мизерия (основно духовна), консумирах, аках много и отгледах две деца – и двамата – пълни галфони. Добре че умрях, та да се махна от тази мъка.

Вариант 2: Животът ми тръгна добре. После се прецака. После се взех в ръце. Разкарах глупостите. Фокусирах се върху важните неща. Следвах сърцето си. Слушах вътрешния с и глас. Развих талантите си. Взех много от света (особено опитност), но и дадох страшно много – помогнах на хиляди хора и промених живота поне на някои от тях към по-добро. Създадох добро и изпълнено с любов семейство. Уважавах тялото си и следвах мечтите си. Живееше ми се още, но и като дух, пак е забавно.

Разбира се, всеки от нас е отговорен за съдбата си и може да взема решения сам в живота. Никой не ни е виновен, ако не сме изживели живота си пълноценно.

Обаче си мисля, че има един фактор, който направо убива живеца в нас. Фактор, който отнема от времето, от енергията, от живота ни, от изборите ни, от всичко. И в същото време ни поставя рамки и граници – на финансите, на времето, на възможностите.

Кой е този фактор?

Това е работата на заплата, факторът „9-5“ или, както вече го наричам „Параграф 9-5“. Какво имам предвид?

1 – Работата на заплата отнема от времето ни. Между 8 и 10-12 часа на ден ние прекарваме на работното си място. Това е практически почти половината от живота ни. Заменяме времето си за пари. Продаваме диаманти за жълти стотинки.

2 – Работата на работно време ни налага ограничения във времето. Всяка сутрин в 9 часа животът ни спира и започва работата. Животът отново може да започне след 17-18 часа.

3 – Работата на заплата налага ограничения във финансите ни. Вземаме твърда заплата. Понякога имаме бонуси. Понякога ни я увеличават. Понякога ни повишават. Но като цяло, сумата има горна граница. Граница, която ние много трудно можем да преместим още по-нагоре.

Някой ще каже:

„Да, ама всеки месец, паричките ми идват по сметката – хоп. Сигурна работа.“

Това звучи страхотно! Представям си затворник, който стои в килията си. Три пъти на ден, в долната част на вратата се отваря малка вратичка и от там се показва тенекиена чиния с рядка боб чорба и парче хляб. И затворникът възкликва:

„Еха. Всеки ден, по ТРИ пъти, яденето ми го носят на тепсия! Егати готиното!“

А в същото време затворникът не се сеща (или умишлено забравя) за ресторантите, от които можеш да си купиш, каквото си пожелаеш; забравя за огромното изобилие, които се намира навън. Той може би го желае, но му се вижда трудно и далечно да го постигне. Затова се е примирил с това, което има и се е отказал да се стреми към това, което му се полага по рождение.

Така и ние, въртейки се във вечната въртележка, забравяме, светът и животът са много повече от машината за кафе в офиса и глупавите обеди с колеги.

И когато надигнем глава и се опитаме да променим нещо, се случват няколко различни неща, които ни дърпат обратно в тресавището:

1 – Измисляме идея за бизнес, но сме твърде уморени вечер, за да я реализираме.

2 – Искаме да се занимаваме с нещо допълнително, но си казваме, че нямаме време и новият сезон на „Биг брадър“ и „София ден и нощ“ е доста интересен.

3 – Захващаме се с допълнителен бизнес, но той постепенно изяжда цялото ни свободно време, прегаряме и го изоставяме или саботираме несъзнателно.

Ето така действа „Параграф 9-5“:

А. Осигурява ти средства, колкото да оцеляваш и да креташ финансово.

Б. Заема по-голямата част от времето и енергията ти.

В. Дава ти фалшиво усещане за сигурност, към което се привързваш.

Г. Ако пожелаеш нещо повече, не ти позволява да го вземеш, защото ти е отнел времето, енергията и куража. Дал ти е комфорт, рутина и липса на перспектива.

Знам колко е трудно да се излезе от „Параграф 9-5“. Знам също колко години ми отне. Отстрани не изглежда кой знае какво. Но когато погледнеш назад към живота си и видиш най-хубавите си години, изтекли в корпоративната канализация, тогава вече е „кой знае какво“.

Какво предлагам ли?

Определено не предлагам всички да се юрнем и да напуснем работа, да си купим евтини лаптопи и да започнем да работим по кафетата.

Предлагам следното:

Погледнете живота си. Сега. Назад във времето. Чувствате ли се доволни и щастливи от това, което правите и сте правили? От начина, по който живеете? От хората, с които сте? Това ли е детската ви мечта за щастие и благоденствие? Така ли искате да продължавате?

Ако отговорът ви е положителен, поздравления! Моля приемете моите уважения и искрено възхищение! Наистина, хората могат да вземат пример от вас!

Ако отговорът ви е „НЕ“, СЕГА е моментът да си ударите един мисловен (или реален) шамар. Да се стреснете. Да се събудите. Ощипете се. Така ли искате да продължавате? Не сте доволни от живота си, но продължавате да го живеете? Убива ви на задника, но не се премествате на друг стол? Какво чакате? Да минат 12 години  и да започнете да разказвате на по-младите „Ехе, аз можех да съм…“, това ли чакате?

Ако не харесвате живота и работата си, ако не сте щастливи, докато работите за друг, време е да се стреснете. Това време е сега. Утре е друг ден, нов цикъл във въртележката, която поглъща животи и изпива души.

Леле, колко емоционално стана. А всичко, което исках да ви кажа, беше:

„Ако искате да промените живота си, да подобрите финансовата си ситуация, да имате свобода, да се наслаждавате на всеки момент, ако имате повика за свобода… Направете нещо! Не чакайте! Повярвайте ми, няма полза! Бил съм там, правил съм го!“