Събуждането

от | ян. 9, 2017 | Блог, Творчество

Едуард оставя наследство

Едуард Крап беше добро момче. Поне така казваха всички. Пишеше си домашните. Ходеше примерно облечен – спретнат и чист. Държеше се добре с другите, уважаваше възрастните и помагаше на дамите.

Затова беше крайно странно за неговите родители, че децата не обичаха да дружатl с него. Практически го отбягваха. Всъщност буквално бягаха от него. Никой не го тормозеше в училище, но и никой не искаше да общува с него.

Това притесняваше всички, освен самия Едуард. Той си имаше хоби. За него не се изискваше да участват други хора или поне не по тяхно желание.

С времето той превърна това свое хоби в наука, а после – в изкуство.

Когато, на 27 годишна възраст, Едуард Крап умря, след 44 часови изтезания, той остави след себе си 362 трупа, 64 човека със загубен разсъдък, един разрушен до основи град и Лейди Бетелгойз.

Дженифър има тежък ден

Клавиатурата на Дженифър Бойл тракаше като картечница. Не че мразеше понеделниците, просто не можеше да ги понася. Имейлите преливаха от писма, а приложенията за съобщения мигаха като Коледна елха.

Точно в този момент, Джони Потната Подмишница, почука дискретно на стъклената врата на кабинета й. Още щом го погледна, тя позна, че бледото лице и особено големите потни кръгове под мишниците на ризата му няма как да вещаят добри новини.

— Какво има, Джони, да не си видял призрак?

Изражението му се промени от „притеснено“ на „силно наакано“.

— Нне. Но видях 1 345 789 имейла да се изпращат с грешно съобщение, без сегментация и с два часа по-рано.

Дженифър затвори капака на лаптопа си толкова рязко, че коленете на Джон отказаха за момент и той видимо приклекна. В същото време тя вече беше извън кабинета и нахлуваше в стаята на екипа.

Вече знаеше, че я чака един много напрегнат ден, неприятно обаждане „отгоре“, което щеше да се състои всеки момент, множество срещи, десетки имейли, докато пише съобщения в Slack, Skype и Facebook. Като се замисли – то така си беше почти всеки ден.

Оказва се, че животът на маркетинг мениджъра не е никак лек, въпреки използването на макбуци, увеличените количества био зелен чай и ергономичните столове.

Когато преброяването на труповете за деня приключи и прахта от битките се слегна, Дженифър седеше с крака на бюрото, съзерцаваше отражението си в прозореца и се опитваше да изпразни ума си, наблюдавайки дишането си.

Навън вече беше тъмно, градът светеше с хиляди светлини, а тя усещаше мозъка си като смачкана на топка хартия. Време беше да отдели един час в налагане на боксовата круша.

Асансьорът я отведе в подземния гараж. Там, нейният любим миникупър стоеше самотен на мъждивата светлина и сякаш я гледаше укорително.

— Какво клише – каза си тя – празен паркинг, сама жена. Как да не се появят трима здравеняци, които да се опитат да ми вземат чантата. А може и да ми излезе късмет с бонус – изнасилване. – Тя закопча якето си до горе и оправи на рамото си чантата с лаптопа.

Упъти се с уверена походка към колата. Маратонките й Converse прилепваха плътно по бетона и почти не издаваха звук. Което не важеше за обувките на петимата странни типа, които се появиха иззад колоните на паркинга.

Миникупърът все още беше далече, затова Дженифър реши, че е тъпо решение да побегне към него. Нямаше да успее. Затова се обърна с лице към групичката мъже. А, оказа се, че има и две жени.

Бяха наистина странна сбирщина. Тя беше очаквала кожени якета, вериги, обеци, татуировки… Каква беше изненадата й, когато видя пред себе си трима млади мъже с костюми, чисти ризи и перфектни обувки. Двете жени бяха с поли и приятни на вид блузки, както и много добре направени прически.

Нещо не беше наред с погледите им, обаче. Очите и на петимата бяха фиксирани в нея, сякаш вързани с тел. Движеха се бавно, но сигурно. Не казваха нищо. И затваряха кръга около нея.

— Какво искате? – колкото може по-спокойно, но строго и високо попита Дженифър.

— Време – и петимата отговориха едновременно, в един глас, с една и съща интонация. Това никак не беше добре. Тя започна да се чуди каква точно химия са взели. Нито звучаха, нито изглеждаха като хора, които са на себе си.

— Интересно, но точно време нямам в момента. Приятелят ми ме чака в къщи и наистина бързам.

— Вече няма за къде да бързаш. – Това едновременно говорене на петимата вече започваше да й лази по нервите. Тя продължи внимателно да отстъпва към колата, но едната от жените й отряза пътя назад. Дженифър преметна ремъка на чантата си през глава, за да не й пречи. Явно тук нямаше да има възможност да прояви уменията си за убеждаване, които беше усвоила на курса по НЛП[1].

Първият от мъжете, който навлезе в личното й пространство, всъщност беше доста симпатичен. Беше си пуснал и така модерната брада тип „живях 12 месеца в гората, без достъп до течаща вода“. Но брадата му по никакъв начин не смекчи ритника, който получи в слънчевия сплит. Тялто му се преви на две. Това, обаче, не му донесе никаква полза, защото срещна коляното на Дженифър. А последвалият ритник между краката го накара да се срине на цимента и да започне да повръща неконтролируемо.

„Атакувай лидера изненадващо, бързо и с неочаквана жестокост. Това ще обезглави ентусиазма на групата.“ – Дженифър се огледа около себе си, докато чуваше в главата си гласа на своя треньор по бойни изкуства. Гледката обаче не й хареса. Никой не се беше впечатлил от жестоката й, изненадваща и бърза атака. Напротив, една от жените – иначе приятна блондинка, с голям бюст, изпънал деловата й риза – хвана рязко вързаната й на опашка коса и дръпна главата й назад, опитвайки се да стъпи в сгъвката на коляното й и да я обездвижи.

Дженифър хвана ръката й, извъртя се, с което извъртя и държащата косата й ръка, след което, без колебание, счупи лакътя й, натискайки рязко с цялата тежест на тялото си. Жената не издаде нито звук, но ръката й увисна под странен ъгъл.

— Какво става тук, бе!? – Дженифър започна да се чувства като в долнокачествен филм за зобмита. Ритна с все сила жената и тя отлетя на няколко метра, удряйки с кънтене главата си в една от колоните на паркинга.

„Време е да приключваме тук“ – промърмори под носа си Дженифър, докато използваше един пожарогасител, за да разбие главата на втория мъж, а след това – и челюстта на третия.

Всичко се развиваше в пълна тишина, на фона на триещи се в настилката на паркинга подметки и тежкото дишане на Дженифър.

Пред нея се изправи последният от петимата – жена на около 40 години с доста здраво телосложение. Или тренираше вдигане на тежести или честичко ядеше торти. Тя се хвърли към Дженифър, сграбчи врата й и започна да я души с абсолютно безизразно лице. Пръстите й бяха студени и сухи. Маникюрът й пробиваше кожата на гърлото и врата, пускайки капки кръв.

Ръцете на Дженифър се изстреляха нагоре, между тези на жената и удариха брадата й с невероятна сила. От удара челюстта й изтрака, а вратът – изпука. Ударът в гърдите я отмести назад, след което кракът на Дженифър засили главата на жената към най-близката колона, от което се чу звук на диня, изпусната на асфалтова настилка.

Паркингът продължаваше да бъде все така тих. Петимата лежаха на земята и някои от тях леко мърдаха, но без да издават и звук.

Дженифър взе чантата си, изтича към миникупъра, влезе, заключи се и стисна волана. Ръцете й трепереха от леещият се в тялото й адреналин. Даде си няколко секунди, за да успокои треперенето, след което вкара ключа, запали и напусна паркинга със свирене на гуми.

Тази вечер май нямаше нужда да ходи до залата. Боксовата круша щеше да си остане самотна.

Питър спи

— Хей, Сири! – обърна се Дженифър към телефона си, докато караше по полупразните улици, към в къщи.

— На твое разположение съм, Дженифър.

— Звънни на Питър.

— Звъня… Не отговаря.

— Звънни пак.

— Звъня… Не отговаря.

— Остави.

Сири не беше много умен, но за прости задачи можеше да му се разчита.

Гумите на миникупъра свистяха по асфалта, а Дженифър гледаше в далечината, карайки почти на автопилот. Ръцете й още трепереха и чувстваше цялото си тяло изтръпнало.

„Понеделник определено не ми е любимият ден“ – каза си тя, докато спираше на алеята пред къщата.

Тя влезе, хвърли чантата си на масичката до входната врата и леко повиши глас:

— Питър, тук ли си? – не получи отговор. Телевизорът работеше в хола. Никакви други звуци не се чуваха. Масата в трапезарията беше сложена. „Ох, този Питър, даже свещи е подготвил. Не е забравил. Пет години, откакто се запознахме.“ Дженифър се усмихна, въпреки, че инцидентът от паркинга все още заемаше голяма част от вътрешното й пространство.

Тя тъгна към спалнята. Може би Питър я чакаше там. Леко облечен?

Питър наистина беше в спалнята, но спеше непробудно. Гърдите му съвсем леко се повдигаха и спускаха.

— Ехоо, Питър. – Дженифър го погали, после леко го дръпна. Когато това не даде никакъв ефект, тя го разтърси за рамото. Нищо.

— Май приготвянето на романтичната вечеря доста те е изтощило, а? – тя свали дрехите си и се хърли при него в леглото. Започна да го гали на места, за които с деца се говори след определена възраст. Зарови лицето му в гърдите си – нещо, на което жив мъж не би си позволил да не реагира. Обаче резултатът беше нулев.

Това я ядоса и тя го бутна по-силно. Май беше малко по-силно, отколкото беше очаквала. Питър се претъркули от леглото и падна на килимчето до него.

— Ау, миличък, извинявай. – Дженифър прескочи леглото с един скок. Но това, което видя, скова сърцето й в страх. Питър лежеше на килимчето и спеше непробудно, въпреки неудобната поза, в която се намираха ръцете и краката му след падането от леглото.

Тя се хвърли върху него и първо провери дали диша – дишаше. После му приложи всичко, което беше научила от курса по първа помощ. Имайки предвид облеклото й в момента (или липсата на такова), и мъртвец би трябвало да се върне към живота. Но не й Питър. Спеше сладко, дишаше леко, а изражението му беше спокойно и отпуснато.

През следващия половин час Дженифър опита всички методи за събужане, които знаеше, но сънят на любимия й беше напоклатим. Притеснението стегна стомаха й. Нещо ставаше или беше станало. Нещо никак не беше наред.

Тя взе телефона и се обади на Бърза помощ. Не виждаше как може да се справи сама със ситуацията.

Питър продължава да спи

Линейката дойде и Питър вече бе в опитни ръце. Което не даде никакъв резултат във връзка с неговото събуждане. Всички опити на парамедиците да го събудят не доведоха до нищо.

Скоро стигнаха до болницата и екип от лекари чевръсто откара Питър някъде, като Дженифър подтичваше след тях, опитвайки се да не изостава.

Вкараха го в едно помещение и й казаха да изчака отвън. Чувстваше се като тигър в клетка. Започна да ходи пред вратата напред-назад, с нервна походка. Скоро, обаче, забеляза, че това не води до по-бързото развитие на ситуацията.

Тогава седна на един от столовете и си наложи да изправи гърба, да отпусне раменете и да седне удобно и стабилно. Започна да диша и да брои от 100 до 1, опитвайки се да овладее вътрешния си свят, докато чака какво ще кажат лекарите.

Тя нямаше представа колко време е минало, тъй като плуваше в блаженото езеро на алфа вълните. Отварянето на вратата срещу нея я извади от състоянието на транс.

Лекарят, който излезе от там се огледа за миг и когато видя Дженифър, се насочи към нея. Тя рязко се изправи и го пресрещна на половината път.

— Какво е положението, Докторе? – гласът й не трепереше, но сърцето й беше свито.

— Много странна ситуация. – Лекарят се опитваше да изглежда и да се държи професионално, но нервните му жестове не внушаваха същото. – Ако трябва да бъда напълно откровен, той просто спи. Не можем да го събудим.

— Това кома ли е?

— Трудно ми е да ви обясня разликата между комата и състоянието на вашия съпруг…

— Приятел.

— Както и да е. Вашият приятел спи абсолютно нормален сън. Проблемът е, че за момента не успяваме да го събудим въпреки всички физически и медикаментозни средства, които използвахме и използваме в момента.

Дланите на Дженифър започнаха да се потят и дишането й се учести. Краката й омекнаха и тя се подпря на рамото на лекаря, който чевръсто я подхвана за лакътя.

— И сега какво следва? – попита го тя глухо.

— Засега сме му сложили система и предлагам да изкара тук нощта. Храним тялото му и се опитваме да го събудим. Нека да мине малко време. Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Може ли да остана при него?

— Да, но в стаята му няма второ легло. Ще трябва да се задоволите със стол.

— Това е най-малкият ми проблем сега. Оставам. Благодаря!

Докторът заведе Дженифърт в стаята на Питър, където тя плахо влезе. Нейният човек продължаваше да спи с ангелско изражение.

Застана до него и хвана ръката му. Сега беше моментът да прошепне нещо много романтично от типа на „Бъди спокоен, Любов моя, ще се погрижа всичко да бъде наред!“ Но тя предпочете да погали лицето му и да оправи възглавницата. Стори й се много по-подходящо.

Огледа се за стола, който спомена лекарят. Ако конструкцията от тръби и твърди повърхности можеше да се нарече стол. Насочи се към него.

Днешният ден беше особено дълъг и неприятен за нея и май имаше нужда от малко почивка, пък макар и върху такова устройство за мъчения.

Дженифър нямаше да остави страхът да скове душата й. Със сигурност щеше да намери решение. Но първо трябваше да се успокои, да намери своя вътрешен център и да започне да мисли трезво.

Тя седна на стола, облегна се удобно и изправи гърба си. Отпусна тялото си и започна да диша бавно и дълбоко. За секунди изпадна в състояние на транс, в което тялото й си почиваше, а умът блуждаеше, оставен от нея да си почива поне за малко. Постепенно се унесе и загуби представа за реалността.

Деймън се появява на вратата

Дженифър се стресна и отвори очи. Беше усетила движение и шум пред врата на болничната стая. След по-малко от секунда тя се отвори и през нея влезе лекарка с чиста и изгладена униформа. Стетоскопът й беше преметнат през врата, през един от джобовете й прозираше смартфон и кутия цигари.

— Здравейте, вие ли сте приятелката на Питър Строб?

— Да, аз съм.

— Моля, елате с мен. Изследванията излязоха. Трябва да обсъдим нещо.

Стомахът на Дженифър отново се сви. Тя разтри лицето си бързо с ръце и се изправи от стола.

— Да вървим. Къде е Д-р Стоун?

— Смяната му свърши.

Имаше нещо странно в тази лекарка. Това, че се държеше и говореше студено и безизразно не впечатляваше Дженифър особено. Може би по-скоро движенията й, сякаш дирижирани, неестествени, я накараха да застане нащрек. А и леко изцъкленият й поглед не допринасяше с нищо за успокояването на и без това напрегнатите нерви на Дженифър.

Лекарката я поведе по коридора към кабинета си. Отвори една от вратите и я покани да влезе.

Кабинетът не беше нищо особено – гола стая с бюро, шкаф с лекарства, няколко стола и нар за прегледи на пациенти. По стените висяха календари с лога на различни фармацевтични компании. Имаше и едно цвете, което видимо береше душа. Лампите светеха с бяла, студена светлина, а подът беше от добре изчистен син балатум.

— Моля, седнете. – лекарката й посочи стол, почти толкова неудобен, колкото този, на който Дженифър беше изкарала един сън в стаята на Питър. Дженифър седна на ръба, все още нащрек и притеснена, заради Питър.

Лекарката се забави няколко секунди повече зад гърба й, ровейки в шкафа с документи. Дженифър усети как косъмчетата на врата й настръхват. Обърна се предпазливо, така че лекарката да влезе в периферното й зрение.

И го направи точно навреме.

Пред очите й премина ръката на лекарката, държаща спринцовка. А посоката беше шията на младото момиче. Времето сякаш спря. Дженифър се обърна рязко и се изправи, от което столът изхвърча назад с трещене. Дланта й светкавично удари гърлото на лекарката, която се задави, но продължи да напредва.

Секунда след това, Дженифър се пресегна зад себе си, грабна падналия стол и рязко удари с него ръката със спринцовката. Тя изхрущя неприятно, а самата спринцовка изхвърча под бюрото.

Въпреки това, лекарката сграбчи гърлото на Дженифър с оцелялата си ръка. Стискаше като менгеме. Цялото това насилие, вече започваше да идва в повече. Дженифър бързо и рязко счупи палеца на лекарката, след това я хвана за врата и заби главата й в бюрото. Довърши започнатото с със служебния 3 килограмов лаптоп Lenovo, който лежеше наблизо. Тялото се отпусна безжизнено.

Дженифър обходи бързо с поглед кабинета, но не се забелязваха други опасности. По време на огледа, в полезрението й попадна прозореца, който показваше нощна гледка на града. Момичето си пое рязко дъх и изхълца.

Градът гореше. Небостъргачите изглеждаха като огромни факли. Земята беше напукана и през пукнатините извираше светеща в оранжево лава. Пред прозореца, на няколко стотин метра, премина огромно торнадо, влачещо във вихъра си мебели, автомобили и пищящи хора.

В далечината, мостът над реката се срути в пламъци, а някъде по-наблизо, в огнена топка, избухна огромен взрив.

Чак сега Дженифър забеляза, че цялата сграда се тресе, алармите виеха, а по коридора се чуваше как стотици хора тичат панически и крещят едновременно с това.

Тя сякаше се събуди от транс. Грабна чантата си и се затича към вратата. Където се сблъска с висок млад мъж с черна коса и черни кожени дрехи.

— Кой си ти? Разкарай се от пътя ми! – изкрещя му Дженифър и се опита да го отмести с помощта на брутален удар с лакът и коляно. Каква беше нейната изненада, когато и двата й удара попаднаха в празно пространство, ръката й се оказа зад гърба, а една желязна длан притисна гърлото й. Мъжът някакси се беше озовал зад нея и я приклещи в непоклатима хватка.

— Не искам да звуча мелодраматично, но аз съм твоят единствен шанс ти и приятелят ти да оцелеете. Имаш късмет, че те намерих преди Лейди Бетелгойз. – Съвсем спокойно каза мъжът в черно, докато я държеше неподвижна, без видимо усилие.

Дженифър се мяташе бясно в хватката му, опитвайки се да я разхлаби. Без особен успех. Накрая спря, задъхвайки се – повече от гняв, отколкото от усилие.

— Какви и говориш? Кой си ти и коя е тази лейди Булшит или каквато е там?

— Дълго е за обяснение, а нямаме време. Ела с мен. Ще ти разкажа всичко, но нека отидем на по-сигурно място.

— Ти луд ли си? За първи път те виждам и искаш да ти се доверя. Отивам при Питър. Виж какво става навън. Трябва да го предпазя.

— Питър е на сигурно място, не се притеснявай.

— Къде е? Отвлякъл ли си го? Мръсник! Ще те убия!

— Не, той е добре, макар че още спи. Не съм го отвлякъл. Но трябва да дойдеш с мен СЕГА!

— Не! Искам първо да го видя!

— После. Ела с мен. Или предпочиташ да те нося на рамо. – Казвайки това, непознатият я повдигна на половин метър от земята, използвайки само едната си ръка. На лицето му не се изписа никакво усилие.

— ОК. Тъпак. Пусни ме долу. Идвам.

Мъжът я остави внимателно на пода и стисна здраво ръката й.

— Готова ли си? Тръгваме. – Втурна се с нея през вратата, в коридора. Навън беше ужасно. Шум, мигащо осветление, аларми, стъпкани хора и панически тълпи от болни и персонал, тичащи към изхода. — От тук. — Мъжът отвори една врата и пропусна Дженифър пред себе си. Оказа се аварийното стълбище — Бързо надолу!

Двамата се затичаха по стълбите и след по-малко от минута се оказаха на външния паркинг, в задния двор на болницата.

— Я, отново паркинг. Какво ли интересно събитие ще ми се случи сега?

Целият двор се тресеше от честите земетресения и летящите едри предмети, засмукани от торнадото. Няколко линейки бяха струпани на купчина в единия край, група автомобили бяха премазани под тежестта на половин стена, разпукана и паднала навън.

Тук също имаше бягащи групи от хора, но не беше толкова натоварено – основният поток беше през централния вход на болницата.

Мъжът спря Дженифър с ръка.

— Спри тук. Пази се. — Той беше застанал с лице към обширното празно пространство на паркинга. Бръкна в джоба на якето си извади нещо заоблено, тъмно и лъскаво, с размерите и приблизителната форма на картоф. Приличаше на някакъв вид полу-скъпоценен камък, гладко полиран.

Непознатият задържа камъка за малко в ръката си и го приближи до лицето си. Устните му мърдаха, сякаш му говореше. След това замахна и го хвърли към средата на празния паркинг.

Камъкът полетя, описа дълга парабола и… Дженифър разтри очите си… Камъкът застина във въздуха на около 3-4 метра над бетона. Около него имаше леко сияние, което се засилваше. Чуваше се и съвсем слабо жужене.

След това се чу едно „фууп“ и камъкът, внезапно, за време, колкото едно мигване на окото, се уголеми и стана голям колкото еднофамилна къща. Запази формата си на гладък и проблясващ картоф. Дженифър забеляза, че цялото нещо виси на около 20-30 сантиметра от повърхността, неподвижно като скала.

Мъжът я потупа по рамото.

— Да тръгваме. Времето не е на наша страна. След малко ще ти се припикае.

— Какво? — Дженифър го погледна с леко разфокусиран поглед, осъзнавайки, че някъде там, в периферното й зрение, гладка лъскава 20-метрова скала се рее във въздуха, като преди това е била извадена от джоб на яке.

— Качвай се.

— Къде?

Непознатият посочи с ръка към скалата. Един овален участък от нея беше започнал да свети с  призрачна светлина и постепенно стана прозрачен. От него се отвори нещо като стълба или по-скоро полегата рампа, а вътре се виждаше овален коридор.

Изпаднала в лек транс, Дженифър позволи на мъжа да я хване за ръката и да я поведе към входа на нещото. Тя дори не забелязваше, че около тях падаха тухли, мазилка, счупени стъкла. От повечето прозорци на болницата изригваха пламъци и тук там изкачаха пищящи хора, скачайки в нищото, за да избягат от огъня. Картината беше повече от апокалиптична, но Дженифър се чувстваше сякаш гледа всичко отстрани, носейки се към входа на камъка.

Преминаха през кръглия отвор. След което тя чу едно „флююп“ и той изчезна. Вече се намираха в къс осветен коридор със заоблен таван и гладки стени с вградени в тях ивици светлина. Тръгнаха по коридора, като от двете им страни имаше гладки, приличащи на стъклени врати.

От стените се чуваше лека музика. Подът, по който ходеха, беше мек, пружиниращ, леко топъл. Галеше стъпалата й. Стените бяха гладки като стъкло, но някак топли и приятни на пипане.

След малко излязоха от коридора в широко помещение с куполообразен покрив. То беше около 10 метра в диаметър и в него бяха оформени няколко зони с кресла, дивани, маси със столове. Всъщност приличаше на вътрешността на модернистична къща или лоби на луксозен хотел. Само дето нямаше прозорци, а един огромен прозрачен купол – все едно бяха навън.

В единия край на помещението, противоположен на изхода на коридора, имаше ниша, наподобяваща на кабина и в нея се мъдреха две големи и удобни на вид кресла.

Мъжът насочи Дженифър към един от диваните, намиращ се близо до стената на купола, която в случая играеше и ролята на огромен прозорец. През него се виждаше продължаващата разруха на болницата, а и на целия град.

Тя седна на мекия диван и забеляза, че на масичка до ръката й има чаша от която се вдигаше приятна пара. Погледна в нея и се оказа пълна с горещ шоколад – любимата й напитка. Дженифър се отпусна по-удобно на дивана, меката му, но гъвкава материя, я обгърна, намести се по тялото й и тя осъзна, че по-удобно не е седяла през живота си. Позволи си да повдигне одобрително вежда.

Непознатият се настани на дивана до нея погледна през прозрачния купол навън и поднесе към устните си малка чашка с гъст зелен чай. Приличаше на матча. След това той се обърна към Дженифър и каза с облекчение и усмивка:

— Най-после, малко спокойствие. Здравей. Казвам се Деймън Лайтмеър. Аз съм единственият, който може да ти помогне да събудиш Питър. Обаче, за тази цел, имам нужда от твоето съдействие.

[1] НЛП е съкращение от „невро-лингвистично програмиране“ – клон в психологията, занимаваш се с практическо приложение на техники за ефективна комуникация, убеждение и работа с вътрешното състояние. Бел. авт.

Share This

Споделете с приятели!

Ако тази статия ви харесва, споделете я с приятели в любимата си социална мрежа! Предварително ви благодаря! (а може би и те ще ви благодарят! :)