Най-важната мисия

от | окт. 5, 2016 | Блог, Лайф

Преди години, преди още да се роди, Деси беше извикана от своя Ангел-хранител. Запъти се тя към неговия офис и си мислеше, летейки над различни области от астралния свят:

“За какво ме вика? Тъкмо се бях отдала на заслужена почивка. Последната ми мисия направо ми взе здравето. Следващия път някой друг да го играе Жана Д`Арк. Искам назначение на Малдивите, като скучаеща милиардерка…”

Ангелът на Деси беше седнал зад голямото си бяло мраморно бюро и пишеше специален доклад до Шефа – с двата си показалеца – на току що доставения си MacBook Pro 15” (още необявен на октомврийското събитие на Епъл).

“Здрасти, Геле, тук съм.  С какво мога да ти помогна” – изчурулика Деси.

“Деси, ти на колко мисии беше през последните 1000 години?”

Деси въздъхна и започна да смята на ум и на пръсти, гледайки от време на време към високия сводест таван на кабинета. Накрая промълви:

“482. Повечето – паралелни.” – укорът в гласа й можеше да усети не само с шестото чувство, присъщо за ангелите.

“Много, бе, Бате” – възкликна Ангелът стреснато – “Кой ти ги назначава толкова много тия мисии? Хе-хе, майтап. Извинявай, ама, знаеш, кадърните Просветени не сте толкова много, а пък работата си е баячка.”

Ангелът спря да пише мейла, пусна последната песен на Джорджано през Spotify и насочи цялото си внимание към Деси.

“Помолих те да дойдеш тук, толкова скоро след последната ти мисия, защото имаме спешна ситуация”

Деси обърна очи към тавана, мислейки си – “Те, поне 920 от всичките все бяха спешни!” – но иначе запази благоприлично изражение. Ангелът можеше да прочете мислите й и без това.

“За какво става въпрос? Цялата съм в слух. Планираната 300-годишна почивка без проблем може да почака още 70-100 години.”

“Знам, знам. Доста те поозорихме през този еон. Обаче като те брифна, ще видиш, че само ти може да се справиш с казуса.”

“Давай да видим.” – въздъхна Деси.

Ангелът натисна едно бутонче върху LED лентата на своя MacBook и трелите на Джорджано внезапно спряха. Пред Деси светна огромен екран, на който се прожектираше изображение на млад мъж, леко тумбест, силно плешив и с големи зъби.

Менторът извади бяла лазерна показалка и насочи зелен лъч към образа.

“Това е AI проекция на това как би изглеждал след около 35 години обектът на твоята мисия. Всъщност преди 5 години, Жоро (неговият Ангел) го брифна по същия начин. Реално ти пък си неговата мисия, ама до сега не можех да ти кажа.”

“Ами, като го гледам, не е точно като Брадли Купър на външен вид. С нещо може ли да се похвали, освен с косми в носа?” – Деси скептично скръсти ръце и се взря в 100 метровото изображение.

“Сега, вярно, разсеян е доста, постоянно говори за онлайн бизнес и макбуци (евала за последното), трудно се оправя с уреди без 13-инчов екран и мишка. Но пък е добра душа (хехе, буквално), не пуши, не пие, хазарт не играе и по жени не ходи. Много помага в къщи и е грижовен и обичлив.” – Ангелът бъбреше възбудено, ръкомахайки хаотично.

“ОК, малко прилича на кръстоска между Фред Флинтстоун и Вин Дизел (който не е тренирал дълги години), но иначе не звучи толкова зле. Каква е мисията?”

Ангелът потри леко запотените си длани.

“Такааа. Всъщност това е супер ключова мисия, особено за дадената епоха и локация.”

“Добре, че се сетих да питам: Каква е локацията и коя е епохата?” – Деси застана нащрек.

Менторът с видимо усилие преглътна. Адамовата му ябълка подскочи диво, а на лицето му се изписа угодническа физиономия…

“Локацията е планета, наречена Земя. А епохата. Хм. Началото на 21-ви век, локално летоброене.”

“Ееее, стига де…” – Деси се хвана за главата.

Ангелът продължи с почти нечуваем гласец – “България е територията…”

Деси внезапно изчезна в облаче бял дим и се появи отново след една секунда. Менторът я погледна с разбиране – “Колко?”.

“180 години медитация в моята лична вселена”

“Разбирам те. Не е лесно да се приеме такава мисия, но те уверявам, че е изключително важна за цялото Човечество.”

“Хайде, изплюй камъчето.”

“Знаеш, че живеем в смутни времена. Т.е. при нас няма такова нещо като време, но някои темпорални области са с изключително влошени морални и мотивационни показатели. Хората се мразят, мамят, нараняват, убиват. Цинизмът и арогантността са на мода. Нашите традиционни ценности са заменени с консуматорство, воайорство и агресия.”

“Това го знаем. И как моята, пардон – нашата мисия – ще помогне в случая?”

“Мисията ви, реално, е много проста: Да покажете и докажете на света, че Истинската Любов съществува! Ние тук си го знаем, но хората там, долу, вече почти са го забравили. Аз и Жоро ви направихме много сериозен астрален, астрономически, математически, гастрономически и логопедически анализ и установихме, че вие сте точните души за мисията. А и Той…”

“Шефа?” – напрегна се Деси.

“Да, Той всъщност лично ви избра. Беше гледал Facebook фийдовете ви след 30-35 години и тогава реши да пусне на онова момче – Цукерберг – идеята да измисли и създаде Фейсбук, за да имате трибуна.”

“Трибуна за какво?”

“Ами, като ходите в Гърция, Дания, Барселона, да има къде да се чекнете.” – Ангелът сви устни – “За да афиширате нагло и безцеремонно своята любов, как за какво? За да видят много хора – особено, ако си boost-вате постовете – едно от превъплащенията на Истинската Любов.”

Деси помълча известно време и отрони:

“Тази мисия е доста трудна.”

“Най-трудната.” – ако имаше шапка, сега Ангелът щеше да я мачка нервно.

Още няколко минути мълчание.

“ОК.” – Деси изправи гръб и отпусна раменете си. – “Обаче имам някои изисквания.”

“Целият съм в слух.” – сякаш наистина ушите на Ментора се увеличиха 2-3 пъти.

“Искам да съм сладка, умна и красива. Искам да съм елегантна, аристократична, нежна, силна, смела, чаровна, забавна и интересна. Искам да съм с чувство за хумор, страстна, секси и романтична. С две думи – искам да съм прекрасна.”

“Ама ти си Божествена душа и си такава по принцип, бе моме!”

“Имах предвид инкарнационния аватар.” – сгълча го Деси.

“Ааа, така кажи. Лесна работа. Дадено.” – сякаш цял астероид падна от плещите на Ментора. Той въздъхна с облекчение. Беше си представял разговора доста по-тежък.

“ОК. Имаме сделка. Как се казва обектът?”

“Борил. Богоев”

“Борил Благоев?”

“Не, Б-О-гоев. С “О””.

“Все тая. Изглежда ми свестен. Нека да видим какво ще излезе от тая мисия. Действаме.”

“Супер! Ето инструкциите за мисията с прикачен тригер за активиране.” – Ангелът й подаде блещукащо небесно синьо топче.

Деси го взе с ръка и притисна към гърдите си. Топчето засия и потъна в сърдечната й чакра. Последваха няколко изблика на синьо-бяла енергия и тялото на Деси започна да излъчва светлина. Сиянието ставаше все по силно и по-силно, а Ангелът бързо прикри очите си с ръка.

Фигурата на Деси светна силно, всичко се обля с бяла и синя светлина. След това кабинетът възвърна нормалния си вид. Деси я нямаше там.

Менторът седна на бюрото си и пак пусна Джорджано. Облегна се в креслото и се загледа в далечината. Можеше да види края на света, но сега просто остави погледа си да блуждае из облаците. През главата му се заредиха множество мисли и накрая той помълви, най-вече на себе си, защото в кабинета му нямаше никой друг, освен Бог (а с него вече бяха обсъдили нещата):

“Деси е правилният агент за тази задача. Любов и Добрина са нейните суперсили. Ще станат нещата.”

След това, Ангелът стана енергично и се телепортира в своя ангелски дом. Имаше да стяга доста багаж. Особено през първите години, Деси щеше да има сериозна нужда от неговата помощ и подкрепа.

Преди да премигне и да се телепортира в земното астрално пространство, Ангелът грижливо написа датата на началото на мисията на едно листче и го лепна на белия хладилник с магнитче, на което пишеше “PLOVEDIV FOREVER”.

На листчето пишеше: “05.10.”. Това беше денят, в който новият аватар на Деси щеше да проплаче за първи път и да навлезе в периметъра на мисията.

“Успех, момиче” – промълви Ангелът и изчезна заедно с багажа си. Чакаше го много важно дежурство.

Журналистката се облегна на левитиращия стол и с лек жест насочи двата снимачни дрона да застанат в по-добра позиция около болничното легло.

Сред огромните бели завивки лежаха двама старци – мъж и жена – и се държаха за ръце. Телата им изглеждаха изтощени, но очите им светеха ярко и през повечето време се гледаха един друг.

Мъжът беше спрял да говори, за да пийне малко вода, след което журналистката му кимна утвърително и той продължи:

“Когато, преди 122 години, я видях в тълпата на Витошка и Денкоглу,” – погледът му се обърна към жената – “нямах много време за мислене. Въпреки студа, в гърдите ми се разля топлина. Не беше необходимо да си казвам нищо на ум или на глас. Аз знаех, че това е моето момиче, въпреки, че бях я виждал само на две, не много качествени, снимки. Тя беше прекрасна, с дълга права коса, секси рокля, елегантни ботуши и кожено палто. Това беше първата ни среща. Прекарахме 9 часа заедно…”

Журналистката дискретно забърса една сълза и зададе последния си въпрос:

“Обичате ли я още?”

“Да я обичам ли?” – старческият глас потрепера – “Човек обича котката си, или работата си, или баба си. Аз Деси я обожавам. Така беше от ден първи, така е и сега.”

Журналистката махна към дроновете и те се изключиха, кацайки меко на поставките си. Тогава тя въздъхна, погледна към мъжа, после към жената и промълви:

“Бахти хората сте вие. Няма такава любов, честно!”

Старецът я погледна с усмивка, хвана по-здраво ръката на жена си и двамата отново се обърнаха един към друг.

“Честит рожден ден, Деси!” – прошепна той на своята любима – “Ти беше, си и ще бъдеш най-прекрасната на света!”

На екрана над него, в нежно синьо светеше датата – 05.10.2125 г.

Share This

Споделете с приятели!

Ако тази статия ви харесва, споделете я с приятели в любимата си социална мрежа! Предварително ви благодаря! (а може би и те ще ви благодарят! :)