Героят скочи с накуцване от горящия мост и се претърколи върху каменистата повърхност. Зад него, останките от моста пропаднаха в бездната и след доста дълъг период на тишина се чу тихият им плясък в буйната река, стотици метри по-надолу.
Той се обърна и болезнено простена. Зад него беше пропастта и нямаше как да се върне. Намираше се сред непроходими скали, разположени от двете му страни. Само напред водеше тясна и къса пътека, която завършваше в малка полянка.
В средата на полянката стоеше черно, люспесто, слузесто, грозно, огромно, многоглаво, огнедишащо, гнусно същество. Десетките му шии, завършващи с издължени зъбати глави се виеха дебнещо. В стотиците малки червени, светещи, очички, не се виждаше нито капка милост. Само жажда за кръв и мъчителна смърт.
Героят се огледа наоколо, но не видя никаква възможност за бягство или помощ. Огледа себе си. Прокъсани дрехи, целият изподран от множеството битки, през които трябваше да премине, за да стигне до тук. Лявата му ръка кървеше и дълга, сълзяща рана раздираше единия му крак.
С дясната ръка стискаше своето единствено останало оръжие – меча си. Той светеше ярко, сякаш беше изкован вчера. Закален в безброй схватки и излязъл победител във всяка една от тях, този меч беше се превърнал в най-добрият му приятел – винаги верен и ефективен.
Героят погледна чудовището в очите – от техния огромен брой, сърцето му се сви. Въпреки това, той си пое дълбоко дъх. Отпусна раменете. Пръстите му се стегнаха около дръжката на меча. Гърбът му се изправи, а краката му се вкопаха в камъните. Вдигна оръжието и закрачи бавно но сигурно към съществото. Единственият път беше напред и той беше твърдо решен да продължи по него.
Изпитваше ли страх? Да. Сигурен ли беше в победата си над чудовището? Определено не. Щеше ли да приеме предизвикателството? По дяволите, да!
–
Иска ми се да ви представя един човек – Иванко Тодоров. Всички го наричаме просто Ванко. Той е баща на две дъщери (при това добър), страхотен приятел, човек с кауза и коректен партньор.
В момента той стои пред своето чудовище, гледа го в очите, без да мига, и ръцете му се стягат около дръжката на „меча“. То е огромно, грозно, силно и гладно, гладно за живота му – тежката болест се опитва да сломи тялото и духа на Ванко. Всъщност той няма меч, а само своята воля, силен дух и смелост.
Неговата битка не се води на каменистия бряг, където никой не може да я види. Тя се състои на „градския площад“, пред очите на всички ни, и ние сме хората, които гледат от прозорците и иззад завесите, чудейки се или обсъждайки как ще завърши двубоят.
По-страхливите от нас може да хлопнат кепенците, не желаейки да се натоварват с такава гледка. Други, биха стискали палци, надявайки се героят да успее и да се пребори с чудовището. Трети, биха се треперили да не би битката да се пренесе в техните домове. А четвърти, биха могли ведро да кажат – „Хайде бе, прасни го отляво, избоди му очите и после – в сърцето“, стискайки с побелели кокалчета чашата с бира. А може да има и пети, които ще промърморят – „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“.
Героят е уморен и целият в рани, а изходът от битката е неясен. Но ние, хората зад завесите и кепенците около градския площад, можем да променим това. Можем да направим нещо много по добро от това да гледаме отстрани.
Какво бихме могли да направим ли?
Бихме могли да слезем в мазетата си и да вземем – кой, каквото има – вили, кирки, лопати, коси, саби, пушки, ножове. Можем да излезем заедно на площада, да обградим чудовището и да го унищожим.
Можем да помогнем на нашия герой, защото такива като него са малко и те дават пример на нас и нашите деца. Такива хора трябва да пазим живи и да подкрепяме, защо те са лидерите, които ще ни измъкнат от тъмнината (духовна и материална).
Затова, ето моят призив – да излезем иззад завесите и да подкрепим Ванко. Нека да преборим чудовището заедно!
Да дадем Надежда за Ванко!
