Параграф 9-5

Чели ли сте книгата „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър? Ако не сте, ето – накратко – какво означава изразът „Параграф 22“, превърнал се в идиоматичен:

„… парадоксална ситуация, от която индивидът не може да излезе поради противоречащи си правила. Тези парадокси често са резултат от правила, наредби или процедури, на които индивидът е предмет, но няма никакъв контрол, защото да се бориш с правата означава да ги приемеш.“ ~ Източник: Уикипедия

Точно за това си мисля – „парадоксална ситуация“ – докато си припомням живота си, докато работех на работно време и за заплата. Ето как протичаше моят ден, както и денят на още милиони „труженици“…

Алармата на телефона звъни. Отваряш гуреливи очи. Главата ти тежи. Излежаваш се малко, за да си „отпочинеш“ от събуждането, но се унасяш. Затова се включва умно предвидената втора аларма. Скачаш и започваш да се „оправяш“ – всички процедури или поне тези, за които остане време.

Обличаш се, закусваш на крак и се мяташ на колата или към градския транспорт. Бездействаш и гледаш в точка, докато пътуваш. Ако си малко по-умен, слушаш аудио книги или четеш хартиени/електронни такива. Времето минава. Озоваваш се в офиса.

Работата те поглъща. Работиш, забил глава в монитора и/или висейки по срещи. Стрес и напрежение бележат деня ти. Идва краткият обяд с или без колеги. Кратка почивка и идва време за динамичния следобед.

Ето го и финалният спринт. Идва краят на работния ден.

Отново си в колата или градския транспорт. Пак гледаш тъпо (или четеш/слушаш книги). Пристигаш у дома.

Време е за приготвяне и консумиране на вечеря. Кратко или по-дълго време със семейството. Приготвяне на детето за лягане или просто гледане на телевизия. Умората започва да струи от теб. Заспиваш на дивана.

С мъка се събуждаш към полунощ. Вратът те боли. Тромаво измиваш зъбите си, преобличаш се и се прехвърляш в леглото. Угасваш като лампа. Спиш.

Алармата на телефона звъни…

Познато ли ви е? Предполагам, че има малки вариации при различните хора. Обаче важно е общото. А то е:

„Въртим се в кръг. Животът ни се върти в кръг. Времето тече. Ние остаряваме. Децата ни порастват. Здравето ни се влошава. Приятелите ни се преместват да живеят и работят в чужбина. Ние трупаме стотици часове пътуване до работа, хиляди часове безцелно местене на файлове и моливи по бюрата, хиляди часове абсолютно безсмислени и незначителни срещи с хора, които не харесваме; трупаме сланинки около корема; трупаме планини човекочасове на дивана и литри лиги, изтекли от устите ни, докато спим на същия този диван. Животът ни минава. И ние си отиваме в от този свят, оставяйки след себе си основно отпадни продукти и зле възпитани деца. Умираме в същия апартамент, който сме изплащали в продължение на 30 години.“

Точно преди да покажем среден пръст на роднините, които са се събрали за последния ни час, през ума ни минават няколко момента, в които сме имали пламъче в сърцето си. Когато космите на ръцете ни са настръхвали и сме си казвали:

„Ето това искам да (на)правя! Това би ме направило щастлив!“

И след това погледът ни помръква, защото си спомняме колко жестоко и безапелационно сме угасявали тези искрици всеки път с думи и мисли, като:

„Само да изплатим апартамента и да изучим детето, ще се отдам на хобито си.“ Или „Няма гаранция за успех, а имам да издържам семейство и да плащам кредити.“

Тогава си спомняме и друго. Как през годините, обстановката в държавата се е променяла. Как цените се вдигат. Инфлацията настъпва. Разходите и нуждите на семейството се увеличават. Но ние, вкопчени във фалшивата сигурност, сме се държали за „службицата“, за „заплатката“, надявайки се на бонус или повишение. А завишените нужди сме посрещали със спестяване и лишения, обричайки умовете и сърцата на семейството си на потиснатост и чувство за мизерия.

Знаем, че тогава сме направили „най-доброто за семейството“, на което сме били способни. Също така, много добре знаем, че сме могли да направим нещо много по-добро. Знаем, че и тогава сме го знаели. И също така знаем, че ни е било страх, мързяло ни е или и двете. Не ни се е занимавало. Комфортът и „сигурността“ са били по-важни от развитието.

Гледаме живота, който сме изживели и плачем, защото виждаме в колко много ситуации  пред нас са били представени всички възможни избори, а ние – толкова много пъти – сме избрали най-тъпата възможна посока. И така, тъп избор след тъп избор, тъпо и страхливо решение след тъпо и страхливо решение, се стига до очакваният краен резултат – тъп и страхлив живот. Живот, с които не можем да се похвалим пред никого. И не само това – не чувстваме, че сме изживели по начина, по който ни се полага.

Представете си, че сега сте на 99 години и ви предстои да се срещнете със своя Ангел Хранител и със Създателя си и трябва да им разкажете за живота си. Да покажете, че сте използвали даденият ви дар адекватно, а не сте хвърлили диамантите на свинете… Представете си, че стоите пред Тях Двамата и презентирате изминалия си живот. Какво бихте искали да им кажете?

Вариант 1: Аз бях страхлив и малодушен, следвах моментните си повици, носех се по течението, търсех на баницата мекото и на работата лекото. Нищо не постигнах, живях в мизерия (основно духовна), консумирах, аках много и отгледах две деца – и двамата – пълни галфони. Добре че умрях, та да се махна от тази мъка.

Вариант 2: Животът ми тръгна добре. После се прецака. После се взех в ръце. Разкарах глупостите. Фокусирах се върху важните неща. Следвах сърцето си. Слушах вътрешния с и глас. Развих талантите си. Взех много от света (особено опитност), но и дадох страшно много – помогнах на хиляди хора и промених живота поне на някои от тях към по-добро. Създадох добро и изпълнено с любов семейство. Уважавах тялото си и следвах мечтите си. Живееше ми се още, но и като дух, пак е забавно.

Разбира се, всеки от нас е отговорен за съдбата си и може да взема решения сам в живота. Никой не ни е виновен, ако не сме изживели живота си пълноценно.

Обаче си мисля, че има един фактор, който направо убива живеца в нас. Фактор, който отнема от времето, от енергията, от живота ни, от изборите ни, от всичко. И в същото време ни поставя рамки и граници – на финансите, на времето, на възможностите.

Кой е този фактор?

Това е работата на заплата, факторът „9-5“ или, както вече го наричам „Параграф 9-5“. Какво имам предвид?

1 – Работата на заплата отнема от времето ни. Между 8 и 10-12 часа на ден ние прекарваме на работното си място. Това е практически почти половината от живота ни. Заменяме времето си за пари. Продаваме диаманти за жълти стотинки.

2 – Работата на работно време ни налага ограничения във времето. Всяка сутрин в 9 часа животът ни спира и започва работата. Животът отново може да започне след 17-18 часа.

3 – Работата на заплата налага ограничения във финансите ни. Вземаме твърда заплата. Понякога имаме бонуси. Понякога ни я увеличават. Понякога ни повишават. Но като цяло, сумата има горна граница. Граница, която ние много трудно можем да преместим още по-нагоре.

Някой ще каже:

„Да, ама всеки месец, паричките ми идват по сметката – хоп. Сигурна работа.“

Това звучи страхотно! Представям си затворник, който стои в килията си. Три пъти на ден, в долната част на вратата се отваря малка вратичка и от там се показва тенекиена чиния с рядка боб чорба и парче хляб. И затворникът възкликва:

„Еха. Всеки ден, по ТРИ пъти, яденето ми го носят на тепсия! Егати готиното!“

А в същото време затворникът не се сеща (или умишлено забравя) за ресторантите, от които можеш да си купиш, каквото си пожелаеш; забравя за огромното изобилие, които се намира навън. Той може би го желае, но му се вижда трудно и далечно да го постигне. Затова се е примирил с това, което има и се е отказал да се стреми към това, което му се полага по рождение.

Така и ние, въртейки се във вечната въртележка, забравяме, светът и животът са много повече от машината за кафе в офиса и глупавите обеди с колеги.

И когато надигнем глава и се опитаме да променим нещо, се случват няколко различни неща, които ни дърпат обратно в тресавището:

1 – Измисляме идея за бизнес, но сме твърде уморени вечер, за да я реализираме.

2 – Искаме да се занимаваме с нещо допълнително, но си казваме, че нямаме време и новият сезон на „Биг брадър“ и „София ден и нощ“ е доста интересен.

3 – Захващаме се с допълнителен бизнес, но той постепенно изяжда цялото ни свободно време, прегаряме и го изоставяме или саботираме несъзнателно.

Ето така действа „Параграф 9-5“:

А. Осигурява ти средства, колкото да оцеляваш и да креташ финансово.

Б. Заема по-голямата част от времето и енергията ти.

В. Дава ти фалшиво усещане за сигурност, към което се привързваш.

Г. Ако пожелаеш нещо повече, не ти позволява да го вземеш, защото ти е отнел времето, енергията и куража. Дал ти е комфорт, рутина и липса на перспектива.

Знам колко е трудно да се излезе от „Параграф 9-5“. Знам също колко години ми отне. Отстрани не изглежда кой знае какво. Но когато погледнеш назад към живота си и видиш най-хубавите си години, изтекли в корпоративната канализация, тогава вече е „кой знае какво“.

Какво предлагам ли?

Определено не предлагам всички да се юрнем и да напуснем работа, да си купим евтини лаптопи и да започнем да работим по кафетата.

Предлагам следното:

Погледнете живота си. Сега. Назад във времето. Чувствате ли се доволни и щастливи от това, което правите и сте правили? От начина, по който живеете? От хората, с които сте? Това ли е детската ви мечта за щастие и благоденствие? Така ли искате да продължавате?

Ако отговорът ви е положителен, поздравления! Моля приемете моите уважения и искрено възхищение! Наистина, хората могат да вземат пример от вас!

Ако отговорът ви е „НЕ“, СЕГА е моментът да си ударите един мисловен (или реален) шамар. Да се стреснете. Да се събудите. Ощипете се. Така ли искате да продължавате? Не сте доволни от живота си, но продължавате да го живеете? Убива ви на задника, но не се премествате на друг стол? Какво чакате? Да минат 12 години  и да започнете да разказвате на по-младите „Ехе, аз можех да съм…“, това ли чакате?

Ако не харесвате живота и работата си, ако не сте щастливи, докато работите за друг, време е да се стреснете. Това време е сега. Утре е друг ден, нов цикъл във въртележката, която поглъща животи и изпива души.

–

Леле, колко емоционално стана. А всичко, което исках да ви кажа, беше:

„Ако искате да промените живота си, да подобрите финансовата си ситуация, да имате свобода, да се наслаждавате на всеки момент, ако имате повика за свобода… Направете нещо! Не чакайте! Повярвайте ми, няма полза! Бил съм там, правил съм го!“