Рудолф не беше елен, но имаше рога, за които още не знаеше. Той беше един много нервен и вечно напрегнат човечец на около 42 години. 

Беше заформил стабилно коремче. Косата му – доста оредяла. Опитите му да си я пуска отстрани и да я зализва върху плешивите области не подобряваха положението по никакъв начин.

Когато го питаха как е, отначало се стъписваше. После, старателно избягвайки зрителен контакт, отговаряше:

“Супер съм. Всичко е наред.”

Обаче, нищо не беше наред в живота на Рудолф и той го знаеше.

Единственото нещо, което го радваше, беше неговото хоби. То се състоеше в залавянето на мухи и други дребни насекоми и бавното, методично, последователно и старателно откъсване на техните крилца и крака.

Можеше да прави това по цял ден, но не разполагаше с толкова много време. Ежедневието му беше изключително напрегнато и той мразеше всяка една секунда и частица от него.

Животът в семейството му беше напрегнат. Трите деца го подлудяваха всяка секунда, когато беше с тях, а и когато не беше. Едва ли щеше да му стане по-добре, ако знаеше, че две от тях не бяха от него. Но дори да разбереше това, отношението му нямаше да се промени – и трите мразеше като свои собствени.

Работата му като счетоводител беше изключително напрегната. От една страна тя си беше много и напрегната, особено в началото, в края и по средата на месеца. От друга страна, той я мразеше с цялото си сърце. Мразеше работата. Мразеше шефа си. Мразеше колегите си. Мразеше дори кафе-машината, която правеше – доказано – най-отвратителното кафе в града.

Не на последно място (може би трябваше да го споменем на първо), Рудолф искрено, откровено, изцяло и дълбоко мразеше самия себе си. Не харесваше лицето и особено плешивата си глава. Отвращаваше се от тумбестия си корем и провисналия задник. Не харесваше малодушието, което проявяваше, както в отношенията си с хората, така и към себе си. Възмущаваше се и от факта, че вече е преполовил живота си, но не е успял да постигне нищо съществено, освен малък апартамент, мустаката жена, дразнещи деца и хемороиди.

Във всяка минута от своя живот, освен когато късаше крилца и крака на мухи, Рудолф се чувстваше потиснат, отчаян и ядосан на целия свят, особено на себе си. Имаше усещането че не може повече да стои в собствената си кожа. В същото време, обаче, осъзнаваше с болка, че не разполага с алтернативна “кожа”, в която да се премести.

Той знаеше, че не може да продължава да живее така. Че това дори може да му докара здравословни проблеми. За първи път го осъзна, когато беше на 25 години. 17 години по-късно, трудно можеше да спомене дори три неща, които е направил съзнателно, за да подобри положението.

Това, което правеше добре, а и му се отдаваше, беше да саботира. Основно себе си. Нали и без това се мразеше, нямаше нужда да постига успехи или да е щастлив. 

Не че съзнателно искаше да си прецака живота. Не. Правеше се, че не е съзнателно, прецаквайки го малко по малко, всеки ден, всеки месец и така – в продължение на години. Неусетно. Стъпка по стъпка.

Най-лесно беше със здравето. Започна с недоспиването. Оставаше до късно. Ровеше се в интернет. Играеше игри. Подреждаше си колекцията от порно снимки и видеа до 3 часа през нощта. Естествено продължение на този режим беше храната. Ядеше, каквото му попадне. По всяко време на денонощието. В големи количества. Наблягаше на пиците, шоколада и чипса. Беше постоянно сънлив (от недоспиването и преяждането), но го компенсираше с няколко кафета и Red Bull-а на ден. От което пък ръцете му трепереха и сърцето му прескачаше през по-голямата част от деня. 

Избягваше темата за зъболекаря, въпреки, че почти ежедневно имаше зъбобол, а когато говореше, дъхът му можеше да убие хиена от 20 метра. Задъхваше се постоянно, носът му беше запушен през повечето време, а кожата му имаше нездрав цвят. 

В същото време той се правеше, че не забелязва нарастващата автомобилна гума около кръста си и гърдите си, които упорито се придвижваха към чашка “D”. 

Жена му го караше да отиде на лекар или поне да си направи изследвания, но той все отлагаше с оправданието, че няма време и работата го притиска отвсякъде.

Използването на кредитни карти изключиелно добре ускори съсипването на финансовото му положение. С първата си кредитна карта, закупи на изплащане модерен мобилен телефон. После продължи с ненужно скъп компютър. След това с всякакви други покупки, които реално не можеше да си позволи. 

Всеки месец, някакси, забравяше да върне парите, които беше изхарчил от кредитната си карта. По-скоро се оправдаваше пред себе си, че всъщност не му достигат. Затова, с чувство за изпълнен дълг, заплащаше само минималната вноска. 

Наложи се да вземе и няколко потребителски кредита, защото парите все не достигаха за семейната почивка или за новата кола. Това увеличи драстично сумите, които се налагаше да плаща към банки и кредитни карти и ограничи забележимо свободните пари, с които разполагаше семейството му, а и той самият – в частност.

Не че не се справяше с работата, но постепенно започна да занемарява все повече неща. Отначало се постара – несъзнателно – да закъснява с изпълнението на задачите си. После си пролича, че се старае все по-малко, не довършва нещата, прави грешки и не обръща внимание на детайлите – нещо трудно допустимо за неговата професия. 

Получи няколко забележки и намален годишен бонус, но това не го накара да промени поведението си, а го озлоби повече и го демотивира допълнително. Той започна, съвсем откровено, да пренебрегва и да “забравя” цели задачи и проекти, които му бяха възложени.

Още не успяваха да намерят повод да го уволнят, защото все пак свършваше някаква работа в офиса. Но вече не беше “златното момче”, а “намусеният неудачник, на когото не може да се разчита”.

Семейните му отношения сами си се влошиха, като най-чувствителни и емоционално обагрени. Разговорите с жена му лесно ескалираха до кавги, независимо от темата. А теми за скандали имаше много – липсата на пари, невротичните деца, пренебрегването на здравето, липсата на секс или проявата на некадърност по време на последния. 

От своя страна, той постоянно намираше повод да крещи на децата. Те пък, кой знае защо, не говореха с него и гледаха да не се мяркат пред погледа му.

Приятелите му се съкратиха до двама души, единият от които вече го мразеше тайно. Той не предлагаше на никого да се видят, изплъзваше се от правенето на услуги и често отказваше покани за излизане. Които покани постепенно намаляха и накрая секнаха. Всъщност, Рудолф не можеше да се сети дори за един човек от познатите си, който можеше да мине за негов близък приятел и на когото би могъл да разчита при нужда.

Най-драстично осъзна срутването на мечтите си. Усети го с вътрешностите си, когато веднъж разглеждаше свои стари тефтери. Измежду страниците на един от тях (с дати от преди 10 години) изпадна листче. Рудолф го разгърна и написаното му се стори познато. После разбра и защо. На листчето бяха изписани 5-те цели, които си беше поставил на онази, далечна, Нова година. Това, което го жегна най-силно беше, че нито една от тези цели не беше постигнал до сега. Дори не беше близо до която и да било от тях.

Рудолф често разсъждаваше за живота си. Това обикновено ставаше в черни краски. Стигаше до потискащата мисъл, че е крайно време да направи нещо за подобрението на състоянието в поне една област на този свой живот. Следващото нещо, което правеше, беше да се обърне на другата страна и да потъне в дълбок нощен сън.

Така, ден след ден, нощ след нощ, Рудолф се плъзгаше все по-бързо по наклонената плоскост на потиснатостта, самосъжалението и дълбоката омраза към своя собствен живот. 

От време на време имаше проблясъци, когато успяваше да види голямата картина и своето място в нея. Това, обаче, никога не беше вдъхновяващо преживяване. Във всеки един от тези моменти на “яснота”, Рудолф осъзнаваше, че животът му толкова много не е наред, че или трябва да го прекрати, или да започне да го изгражда практически от нулата.

Обикновено, той не правеше нито едно от двете, а оставяше решението на проблема за следващия ден. Подход, който прилагаше към всяко предизвикателство, по-голямо от избора на заведение, от което да поръча пица за вечеря.

Днешният ден се оказа тройно критичен за Рудолф. Жена му обяви, че го напуска. Уволниха го от работа. В допълнение на всичко това, компанията за събиране на дългове най-накрая го откри (въпреки неговите опити да се изплъзне) и се получи доста неприятен разговор по телефона. Получи и първия си сърдечен пристъп.

Но най-големият шок дойде, когато установи, че задникът му виси от двете страни на тоалетната чиния и най-накрая осъзна, че е дебел.

Както Рудолф виждаше нещата, беше дошло времето да избере подходящ – бърз, безболезнен и ефективен – начин да отнеме живота си.

За негов късмет, точно когато провеждаше брейнсторминг за начините, по които да напусне този свят, без да иска настъпи дистанционното и телевизорът му се включи неочаквано.

– Следва продължение –

Share This

Споделете с приятели!

Ако тази статия ви харесва, споделете я с приятели в любимата си социална мрежа! Предварително ви благодаря! (а може би и те ще ви благодарят! :)