Събуждането (част 2)

Представям на вашето внимание, втората част от „Събуждането“. Ако не сте прочели началото, можете да го направите тук…

Ника не е съвсем човек

Дженифър опитваше да се съвземе от цялата купчина шокове, изненади, стрес и въпросителни, които в момента се гонеха в главата й. Отпиваше от горещия шоколад, хванала чашата с две ръце и гледаше втренчено навън. Гледката практически се разпадаше. Земята се разцепваше и тресеше, цели части от сградите се срутваха сред облаци прах, пепел и отломки. Пожарите бяха навсякъде. Дворът на болницата беше осеян с отломки, смачкани коли и човешки тела. — Какво става навън? – Промълви тя, продължавайки да гледа разрухата. — Светът се разпада. Но това е малкият проблем. Нека засега забравим за това, за да не ни разсейва. Имаме да обсъждаме много по-важни неща. – Гласът на Деймън беше мек и плътен, но и изпълнен с много живот и мощ. Той погледна леко нагоре и каза: — Ника, изведи ни от тук, за да можем да говорим на спокойствие. Дженифър проследи погледа му, но горе нямаше нищо, просто куполът. Прозрачен. Виждаха се облаци прах, дим и малки отрязъци небе със звезди. Тя свали погледа си и се взря в околната обстановка. Точно в този момент цялата гледка изведнъж се стрелна надолу, облаците също. След това тя видя града от високо, като той се смаляваше страшно бързо. Тъй като не усети никакво ускорение или инерция, тя със закъснение осъзна, че всъщност цялото нещо, заедно с тях на борда, се издига стремглаво нагоре. За броени секунди повърхността, града, хората, пожарите, облаците се смалиха, хоризонтът стана кръгъл и накрая пред очите й се разкри гледка към планетата. Можеше да види светлините на градовете, очертанията на континентите под себе си. А навсякъде около себе си – черният космос и стотици хиляди звезди. Бяха в излетели и излезли в орбита преди тя да успее да си поеме дъх. — Благодаря, Ника. Ела да се запознаеш с нашата гостенка. Дженифър се огледа във всички посоки. Не видя никого. Отпи от горещия шоколад. А когато остави чашата, подскочи. Видя, че пред нея стои най-красивата и секси жена, която можеше да си представи. Жената видимо страдаше от привързаност към кожените дрехи. Беше на около 30 години. Носеше прилепнал кожен панталон, по-скоро – клин. Елегантни ботуши. Нещо като тясно кожено сако или яке. Имаше дълга гъста черна коса и перфектно лице. Якето се издуваше доста агресивно на гърдите, а талията беше тънка, завършваща с малко, стегнато дупе и дълги, изваяни крака. Лъскавите кожени дрехи караха жената да прилича на статуя от черен мрамор. Тя се усмихна и каза на Дженифър: — Здравей, Дженифър, аз съм Ника, приятно ми е. Добре дошла сред нас. Дженифър протегна ръка и се усмихна разсеяно, запленена от външния вид и присъствието на жената. След това разтърси глава, все едно се опитваше да се разсъни, разтри лицето си с ръце, огледа се около себе си и се обърна към Деймън с преднамерено овладян глас: — Сега, след като се запознахме, моментът е изключително подходящ да ми кажете къде се намирам, кои сте вие и въобще, какво става тук? Ника седна на облегалката на дивана до Деймън и облегна ръка на рамото му. Той погали бедрото й, вдигна глава към Дженифър и започна да разказва… — Историята е много дълга и на този етап не мога да ти кажа всичко, но ето кое е основното – ти в момента сънуваш. Дженифър изхълца и почти се задави, отпивайки от чашата с горещ шоколад. Огледа се около себе си. Ощипа се. Погали дивана. Погледна през купола към планетата, луната и космоса. — Да бе! Вярно, че ситуацията е доста шантава, но всичко си изглежда абсолютно реално. — Да. И въпреки това е сън. – Деймън кимна с  глава. — Сега ще кажеш, че мога да разперя ръце и да полетя, както редовно си правя, докато сънувам. — Не. Няма да можеш. — Защо? — Защото не сме в твоя сън и тук не важат твоите правила. — В чий сън сме тогава? — До преди малко бяхме нежелани посетители в строго охраняван сън на Лейди Бетелгойз, но току що се измъкнахме от него и, реално погледнато, сега сме в моя сън. — Абе, коя е тази Лейди Бетелгойз, вече втори или трети път чувам да се споменава името й? — Лейди Бетелгойз е полуестествено създание, което разполага с огромна мощ и може да създава, поддържа и управлява цели сънни светове. Тя е пленила твоя приятел, Питър, в един от тези светове и в момента се опитва да получи директен достъп до съзнанието му. Сънното тяло и самата му същност са заклещени тук и именно затова той не може да се събуди. — Да приемем, че разбрах нещо от това, което ми каза, а после ще повдигнем отново тези въпроси. Сега ми е важно да знам, за какво й е на тази Лейди Бетелгойз, достъп до съзнанието на Питър? — Питър е програмист, нали? — Да. — Това, което не знаеш, е че всъщност той е хакер. Един от най-добрите в света? — Брей. — Но не това интересува Лейди Бетелгойз. Тя не работи с компютри, а с умовете на хората. На нея й трябва цялостната невронна схема на ума на Питър. Неговата матрица е уникална. Мрежата от връзки с която се е родил и която е доизградил, е толкова съвършена, че нейната структура може да се използва – на сънно ниво – за хакване на човешки умове. — Брей. — А Лейди Бетелгойз иска да хакне ума на един много специален човек. — Кой е той? — Ричард Мур. — Милиардерът? — Да, но той не е просто милиардер. В момента той е най-важният човек за оцеляването на цивилизацията такава, каквато я познаваме. — Ако разбирам правилно – Дженифър отметна косата си – идеята е, че Лейди Бетелгойз е отвлякла Питър, за да използва неговата умствена „матрица“, за да хакне ума на Ричард Мур, след което да направи нещо много лошо на човечеството. Така ли? — Да. Много правилно си разбрала. — И какво е това толкова лошо нещо? — Помниш ли хората, които те нападнаха на подземния паркинг? — Да. Трудно се забравят такива моменти от живота. — И лекарката със спринцовката от болницата? — Не всеки ден се опитват да ме убият два пъти. Някакси тези случки са се врязали в паметта ми… — Видя ли нещо странно в поведението на тези хора? — Всъщност бяха много странни. Не ми изглеждаха естествено. Направо си приличаха на зомбита… Не, по-скоро на кукли на конци. — Именно. Лейди Бетелгойз има прекрасна възможност да направи същото с всеки един човек на планетата, както и практически с всички наведнъж. Буквално за един ден, тя може да се превърне в нашата царица майка, а ние – в нейния огромен и послушен кошер. — И ние сме тук, за да предотвратим всичко това? — Точно така. — Обаче, както чувам, Лейди Бетелгойз е доста могъща. — Слабо казано. — Тогава, как успяхме да влезем в нейната лична вселена, където – очевидно – тя е пълен господар и направо бог? — Теб тя самата те покани. Ти може би не си забелязала прехода между реалността и съня, но когато докарахте Питър в болницата, все още беше будна, а когато видя града в пламъци, вече беше под контрола на Лейди Бетелгойз. Колкото до мен, аз влязох тайно, благодарение на Ника. Ника се поклони театрално, а Деймън продължи: — Ника не е просто симпатичното момиче, което стои пред теб. Тя Е този кораб или, както му казваме – „дриймкрафт“. Дженифър примигна няколко пъти и подчертано внимателно остави, вече празната, чаша от горещия шоколад на масичката до себе си. Тя погледна Деймън, после Ника и не можа да се въздържи да не попита: — Вие, двамата, спите ли заедно? Младият мъж и жената-сънен кораб се спогледаха и се разсмяха. Изведнъж Деймън стана сериозен и каза делово: — Дженифър, физически не е възможно човек да прави секс с космически, пардон „сънен“ кораб. — Уф, за момент си го представих. – Дженифър показа престорено облекчение. — От друга страна – продължи Деймън – Ника може да създава каквито си иска форми, включително човешки. Един от нейните аватари виждаш пред себе си. Дженифър огледа Ника от глава до пети. — Този аватар доста лови окото, трябва да призная. — И, тъй като явно те интересува, Ника е така добра да ми предоставя своя аватар за задоволяване на някои от мъжките ми желания… и фантазии – додаде Деймън – за което съм й изключително благодарен. — Значи, в крайна сметка, правите секс, хехе. – Дженифър говореше на автопилот и гледайки се отстрани, не можеше да проумее защо въобще повдига тази тема, като се има предвид ситуацията, в която се намираше и състоянието на нейния приятел, Питър. — О, да, правим секс. И то какъв. Ника може да създаде аватар, с каквато външност, телосложение и характер поискам. – усмихна се Деймън. — Представям си – промълви Дженифър – мъжкият рай. – след това продължи – Но така и не разбрах какви се явявате вие? Нещо като супергерои-отмъстители? Защо ви е да спасявате Питър? И, въобще, как така можете да създавате сънища, да вкарвате други хора в тях, да правите някакви неща? Абе, какво става, бе?! – усещаше как леко й се замайва главата, като в същото време долната част на корема започна да я пристяга болезнено. В този момент Дженифър установи с изненада, че й се ходи по малка нужда и то неудържимо. Имаше нужда от тоалетна сега. — Пишка ти се, нали? – Деймън я погледна съчувствено. – Мда, бичът на сънуващия. Сега слушай много внимателно, защото времето е силно ограничено: Налага се да се събудиш, защото тялото ти има нужда да се изпикаеш. След като се събудиш, това, което виждаш тук, ще избледнее за секунди. След половин час, ще ти се струва като обикновен сън. А след няколко часа дори няма да го помниш в детайли. Но ще видиш, че реалната ситуация не се е променила. Питър все още спи и никой не може да го събуди. Само аз, ти и Ника можем. Не се паникьосвай като видиш, че Питър още е безпомощен. Просто се прибери в къщи, приготви се и лягай  да спиш. Когато заспиш пак, аз ще те поема и ще продължим разговора си. Разбра ли? Дженифър кимна, но не искаше да признае, че чуваше гласа му малко отстрани. Обстановката започна да избледнява. Внезапно тя почувства как един шлюз се отваря под нея и тя започна да пада в безвъздушното пространство към земната повърхност. Коремът и се качи в гърлото. Постепенно навлезе в атмосферата, като падаше все по-бързо. Въздухът свистеше в ушите и, а земята се приближаваше с главоломна скорост. Под себе си видя болницата или поне така й се стори. Скоростта беше огромна. Всеки момент щеше да се разбие върху покрива на сградата. Последва сблъсък, без абсолютно никакъв шум. В следващия момент, Дженифър залитна и за малко да падне от стола. Внезапното събуждане не влияеше добре на чувството за равновесие. Подпря се на леглото на Питър. Цялото й тяло беше изтръпнало, а кръстът и вратът й бяха болезнено схванати. Възстанови равновесието и раздвижи крайниците си. Протегна се и разтърка лицето си. В стаята беше тъмно – светеха само уредите, които бяха прикачени към Питър, както и една малка нощна лампа в ъгъла. Под вратата на стаята прозираше светла черта – както във всяка болница, коридорът беше осветен денонощно. В стаята беше спокойно. Уредите мигаха и пиукаха равномерно, а Питър все така спеше със спокойно изражение на лицето. Дженифър за момент се замисли за странния сън, който беше имала. С разума си си спомняше, че сънят е бил много странен и много ясен, но не можеше да си спомни детайли, освен мъжка и женска фигура в черно, разрушение и нещо, подобно на космически кораб. Много добре си спомняше думите на мъжа, обаче:  „Когато заспиш пак, аз ще те поема и ще продължим разговора си.“ Също така осъзна, че страшно много й се пикае. Непреодолимо. Облекчи се в тоалетната в стаята на Питър и се огледа. Все още беше нощ. Всичко беше спокойно, а от нея наистина нямаше нужда тук. Тя целуна Питър по бузата, погали го по главата и оправи завивките и възглавницата му. След това взе якето и чантата си и излезе от стаята. Сега имаше важна работа – да заспи отново.

Деймън разказва

Час по-късно, Дженифър лежеше в леглото и се опитваше да заспи. Беше се изкъпала, беше облякла най-удобната си пижама и нарочно не беше пила вода или друга течност преди лягане. Всичко бе наред, само дето не можеше да заспи. Въртеше се, опита релаксация, брои овце и прави какво ли не. Просто умът й беше като врящ котел и работеше на бесни обороти. Не си спомняше в подробности преживяването с Деймън и Ника, но знаеше, че нещо много странно и много реално й се е случило, докато спеше на стола. В същото време, се опитваше да измисли как да направи така, че Питър да се събуди и пак да бъдат заедно. Обичаше го. И много й липсваше. Тялото му беше тук, но – очевидно – душата витаеше някъде из сънните пространства. Тя си спомни някои от любимите й моменти с Питър. Пътуването до Европа, гмуркането на Малдивите, преследването с рикши в Бангкок и схватката с японски тийнейджъри в Токио. Толкова много общи моменти имаха с Питър. Всъщност – целият й съзнателен живот. Когато не участваха в някое приключение, обичаха да прекарват времето си спокойно заедно. Тя си спомняше леко превитата му фигура, вторачена в екрана на лаптопа, докато пишеше странните си символи, програмирайки нещо за някого. В същото време тя четеше книга, а от време на време си разменяха влюбени погледи. Потънала в спомени, тя осъзна, че неусетно се е унесла. Стаята беше станала някак по-тъмна. Тогава нещо я смути. В ъгъла, на фотьойла до лампиона имаше тъмно петно с формата на седящ човек. Дженифър широко отвори очи и се стегна. Изправи се мълниеносно и се претърколи назад върху леглото, падайки от другата му страна, за да го остави между себе си и потенциалния нападател. Тогава бързо светна най-близката нощна лампа, затваряйки очи, за да не бъде заслепена. Втренчи се във фотьойла, за да види кой е там… Погледът й попадна върху леко усмихнатата физиономия на Деймън. — Най-накрая заспа, а? – проговори той с шеговит тон и после продължи – Тайната на доброто и бързо заспиване е в това да освободиш ума си, да се отпуснеш, да потънеш в себе си. Ако мислиш как да решиш даден проблем или си припомняш проблемна ситуация от деня, няма как да стане. — Хм. Искаш да кажеш, че това е сън? — Да. Нали ти казах, че щом заспиш, аз ще поема нещата. Засега не мога да те оставя в твой собствен сън, защото все още не умееш да контролираш сънната материя и комуникацията ни ще бъде доста тъповата и ограничена. — Ти беше казал, че ще продължим разговора си. Имаш доста да ми разказваш. — Да, имаме да си говорим за най-важното нещо – как да събудим Питър. — Ааа, и не само това. Искам да знам повече за теб и… Ника. — Дълъг разказ ще е. Нека, засега, да си осигурим приятно местенце където да си поговорим. Деймън се изправи и протегна ръка към нея: — Ела с мен. Знам къде да поседнем. — Но аз съм с пижама. И не съм гримирана. Дай ми малко време да се пооправя. — Няма нужда. – Деймън обърна голямото огледало към нея – Готова си за подвизи. Дженифър погледна отражението си и видя, че няма и помен от меката й карирана пижама. Беше облечена в стегнати кожени дрехи, високи ботуши, а косата й беше сплетена на стегната плитка. Имаше малко по-тежък грим, отколкото беше свикнала да използва. — Ти май нещо имаш фетиш към кожените дрехи, а? – подсмихна се тя, докато се оглеждаше и въртеше пред огледалото. Стегнатото й дупе и дълги крака изглеждаха перфектно в този тоалет. Защо не се беше сетила по-рано да използва такъв стил? Може би, защото шефът й щеше веднага да я прати на кастинг за някой порно филм… — Да, права си. Харесвам красиви жени, с хубави тела, в кожени дрехи. Сигурно имам някакви комплекси, неотработени психични проблеми или нещо подобно. Да му мислят психиатрите. На мен не ми пука. Изглеждаш зашеметяващо в този костюм. — Тук все пак ще се съглася. – Дженифър се завъртя още веднъж пред огледалото и се обърна към Деймън – Хайде, води ме, че не се знае кога ще ми се припикае. Хехе. — Хвани ръката ми. – Деймън протегна десница, а Дженифър я стисна. Усети грапавата кожа и стегнатата му хватка. Почувства се сигурна. Деймън отвори вратата на спалнята и светло петно се очерта на тавана. Поведе Дженифър и двамата преминаха през нея. За един кратък миг, младата жена беше заслепена от светлината. А когато зрението й се фокусира, за малко щеше да падне от високите си, лъскави токчета. Не подозираше, че дневната й изглежда така. Намираха се на малък калдаръмен площад, който гледаше към малко пристанище, пълно с лодки и няколко бели яхти. На площада имаше няколко кафенета, като някои от масите бяха заети с клиенти. Около залива обикаляше каменна улица, на която имаше цветни къщи с орнаментирани прозорци. На партерния етаж на всяка къща имаше по един ресторант или кафе. Небето беше ясно и чисто, с едно-две бели облачета и силно слънце. А околните хълмове бяха покрити със зеленина и тук-там кацнали вили. Шарените къщи и лодки, уютните кафета, миниатюрният площад… Всичко това й се стори изключително познато. Сигурна беше, че и преди е виждала тази гледка. — Да седнем на тази маса – Деймън посочи приятна маса, под бежов чадър, гледаща към пристанището. Седнаха и почти мигновено се появи сервитьор. Той също се стори на Дженифър изключително познат. Деймън си  поръча чай, а тя – топъл шоколад. Явно този шаблон щеше да я преследва във всички сънища. Но какво да се прави – обичаше топъл шоколад. — Портофино! – почти извика тя. – Бяхме тук с Питър преди 3 години. Когато обикаляхме Европа. – Дженифър беше изключително доволна, че разпозна мястото. Спомените и емоциите, свързани с тях, се върнаха отново. – Дори ни обслужи същия сервитьор. — Взех този спомен от паметта ти. Прецених, че ще се чувстваш по-комфортно. — Това е едно от най-любимите ми и уютни места на света. — Да, емоциите, прикачени към този спомен, бяха ясни, силни и недвусмислени. Дженифър се отпусна в стола, загледа се в пристанището и отпи от току що донесеният й топъл шоколад. Искаше й се времето да спре и тя да остане тук завинаги – далече от проблемите, от Лейди Бетелгойз и от всички неща, които напоследък й се стовариха на главата. Деймън също мълчеше, оставяйки я да се наслади на момента. Той пиеше внимателно от зеления си чай и се чудеше от къде да започне. — Разкажи ми повече за себе си. – Дженифър вече беше преминала на делова вълна. – Кой си ти? От къде идваш? Как така можеш да управляваш и контролираш сънищата? Реален ли си или си част от моето въображение? Защо искаш да спасиш Питър? – изстреля тя на един дъх. — Хехе, ако отговоря на всичките ти въпроси, ще имаме доста да си говорим. Ще ти резюмирам ситуацията, пък, някой друг път, когато имаме повече време, ще ти разкажа повече подробности. — Цялата съм в слух. — Ако трябва да разкажа за себе си накратко: Да, аз съществувам. Т.е. съществувах. Живях преди около 30 години в това, което наричате САЩ. После умрях. Удари ме камион. Няколко години след това, започна да се случва нещо много страшно. Появи се човек на име Едуард Крап. Той извърши неща, от които полицаи с 20-годишен опит в отдел „Убийства“ получаваха сърдечен удар или полудяваха. Едуард трябваше да бъде спрян. И единственият човек, който можеше да го направи бях аз. Затова Ангелите от Съвета ме върнаха отново, в ново тяло, за да се заема със случая. Не беше лесно решение, защото се бях настроил за няколкостотин години почивка, преди следващото си прераждане. Ама няма как – дългът зове. Деймън за момент се загледа в една яхта, която маневрираше в пристанището и поглади нежно с палеца си ръба на гладката порцеланова чашка, в която се виждаха последните зелени остатъци от чая. Дженифър се замисли как е възможно да се пие такъв жабурняк. Мъжът се престори, че не е видял мислите й и продължи да разказва. —  Действията на Едуард имаха енергиен отзвук. Не останаха само в материалния свят. Той създаде – донякъде съзнателно – странна енергийна структура, която бързо започна да черпи енергия от крайно силните емоции на ужас и страх у неговите жертви. Тази енергийна структура ставаше все по-мощна и по-мощна и – поне тогава – действаше като негов съюзник. Водихме множество битки с Едуард и неговата – както той я наричаше – Лейди Бетелгойз. Пострадаха много хора. Накрая успях да го убия и да предам душата му на Съвета. — А какво стана с Лейдито? — Точно в това е проблемът. Тя беше засмукала твърде много енергия и беше станала страшно мощна. След смъртта на Едуард Крап, тя просто изчезна. Сигурно е осъзнала, че има нужда от още енергия, за да се стабилизира. Не зная. Но след изчезването й започнаха да се случват странни неща. В реалния свят. — Какви например? — Основно с други хора. Тя сякаш поемаше контрол над поведението им, над сънищата им или над двете. Буквално хакваше умовете им, преследвайки някакви свои цели, които тогава не можехме да проумеем. — А сега сте ги проумели ли? Деймън въздъхна. — За съжаление – да. И сънното „отвличане“ на Питър беше последната част от пъзела, която пасна точно на мястото си. — Осъзнаваш, че с нетърпение очаквам да ми кажеш за какво всъщност става въпрос, нали?! — Да. Колкото и изтъркано да звучи, Лейди Бетелгойз иска да завладее света. — Не думай. Тия пък злодеи как не измислиха нещо по-оригинално. — Да, звучи като второразреден филм със супергерои, но те уверявам, че ситуацията е много сериозна. Лейди Бетелгойз има проблем. За нея е много важно непрекъснато да се снабдява с големи количества психическа енергия, за да запази целостта си. Тя няма душа, не се свързана с Бога, поне не в човешкия смисъл и не може да се захранва от Него. Т.е. тя не е безсмъртна. Тя е нещо като бъг в системата, а аз съм „програмистът“, който е „назначен“ да го отстрани. — Каква точно енергия й е необходима? Защо това е проблем за нас? — Това, както и самата Лейди Бетелгойз са проблем за нас по две основни причини. Първо, тя се снабдява с енергия, като буквално пленява човешки души, докато спят, вкарва ги в свои контролирани сънни вселени и ги подлага на множество, най-вече ужасни и неприятни, изживявания и смуче от отделяният от хората страх, ужас и други подобни емоции. Второ, лейди Бетелгойз може да хаква човешки умове. Това означава, че колкото по-могъща става тя, толкова по-силен контрол може да оказва тя върху все по-големи групи от хора. Нямам представа за какво би й послужило това, при положение, че тя е енергийно същество, но съм сигурен, че тя вече го е измислила и едва ли ще е за добро. — А как се разполагат Питър и милиардерът – Ричард Мур – в цялото уравнение? – Дженифър загрижено погледна Деймън и обгърна раменете си с ръце. Вече почти не забелязваше спокойствието и красотата около себе си, а чашата с топъл шоколад отдавна беше празна. — Ричард Мур е бизнесмен и милиардер, но преди всичко е изобретател. Той работи в областта на психо-технологиите. Занимава се с human-machine интерфейси на ментално ниво и има вече няколко авангардни разработки по темата, въпреки че все още не ги е изнесъл на свободния пазар. — Какви са тези разработки? — Тази разработка, от която живо се интересува Лейди Бетелгойз е техно-телепатията. — Ухаа, какво ще рече това? — Техно-телепатията е метод, при който се използва технологично устройство, което може да осъществява едностранна или двустранна комуникация с умовете на един човек или групи от хора. — Колко големи групи от хора? — Практически неограничени. Може да се предава и до всички, както и да се приема от всички. — Т.е., с тази машина, Ричард Мур може да ни внушава мисли или да ни ги чете? — Да, но не е толкова просто. Всеки от нас има вградени защитни психични механизми. Не можеш току-така да прочетеш чуждите мисли. — Но, ако някой се научи да хаква човешки умове – довърши мисълта му Дженифър – и комбинира това умение с техно-телепатията… — Може да прави каквото си иска с ума на когото си иска – поединично или масово. – Каза с бавен и тъжен глас Деймън. — И тук, на сцената излиза Питър, нали? — За съжалени, да. Както ти казах и преди, умствената матрица на Питър е уникална във Вселената. Всъщност всички ние сме уникални по свой си начин. Неговата е хак-уникална, така да се каже. Ако трябва да ти дам пример – теменужката е уникално красива, а самурайският меч е уникално остър. Е, умът на Питър не е теменужката в тази история. — А как точно Лейди Бетелгойз е пленила Питър? – Дженифър започваше да разбира, но все още се чувстваше сякаш гледа ситуацията отстрани. — Методът е много подобен на този, който използвам аз, за да те въведа в моя сън и да си приказваме тук. Един вид, аз също съм те отвлякъл. Дженифър видимо се напрегна. — Успокой се, няма място за притеснение. Ти си гост в моя сън и можеш да се събудиш, когато поискаш. Проблемът при Питър е, че Лейди Бетелгойз по някакъв начин е блокирала сигналите на тялото му и той е загубил връзката си с него, без да е мъртъв. Просто не получава сигнали. Именно затова, побутване, шамари, изкуствено дишане, припикаване, никой от физическите сигнали, не успява да го върне в будно състояние. Нещо повече – сънната вселена, която е изградила Лейди Бетелгойз е изключително сложна. Тя е скрила сънното тяло на Питър някъде и е прекъснала сигналите от и към него. А това превръща търсенето му, за да го спасим, в издирване на много миниатюрна игла в огромна купа сено. — Но? – Дженифър повдигна вежди с надежда, като в същото време стискаше неистово облегалките за ръце на стола си, без дори да го усети. — Да, права си, винаги има едно „но“. Знаеш ли как можеш да намериш игла в купа сено? — Честно казано, не съм се замисляла. — С магнит. Най-обикновен магнит. Като го движиш из сеното, той ще привлече иглата и така няма да се наложи да търсиш, повдигайки всяка сламка. — И, в нашата ситуация, магнитът… – тя беше сигурна, че вече се досеща за отговора. — Си ти, Дженифър! Да, Лейди Бетелгойз е прекъснала комуникацията по основната сребърна нишка на Питър, но тъй като е – практически – изкуствено същество, без душа, е изпуснала нещо много важно. — Какво е то? – в гласа на Дженифър надеждата можеше да се пипне с ръка. — Изпуснала е любовта. Ти и Питър сте влюбени и се обичате един-друг. Между вас има връзка. И това не е метафора. Както между сънното и физическото тяло на Питър има сребърна нишка, така между теб и него има една дълга, безкрайна, непрекъсваема червена нишка. Сега тя е единствената му връзка със света извън вселената на Лейди Бетелгойз и ти си единственият човек, който може да ни поведе по тази нишка, за да спасим Питър и – заедно с него – цялото човечество. Сега разбираш, че ти и Питър (а, в крайна сметка – и аз) сме единственото, което стои между Лейди Би и постигането абсолютното, масово, тотално психическо и физическо робство на цялото човечество.